„Първо баня и масаж, решенията — после…“

Съсредоточи се и най-после забеляза улиците, по които крачеше, пешеходците, сергиите, конете, кога, паланкините, къщите и бордеите, дюкянчетата, децата, продавачите на риба, амбулантните търговци, гадателите, преписваните, суетнята по тържищата. За него бе напълно непознато преживяване да се почувства едни от многото, просто човек от строя, и тази напълно различна гледна точка му достави наслада. Скоро взе да се заплесва като пришелец от провинцията по гледките, звуците и миризмите на града, който никога преди не бе виждал. Искаше му се да спре, да се смеси с тълпите, да научи от опит за какво мислят, какво правят, с какво се хранят и къде спят.

— Войнико — прошепна Йоши на младежа до себе си, — къде ходиш, когато си свободен от дежурство?

— Аз ли, господарю? — заекна момъкът и едва не си изтърва копието, ужасен, че го е заговорил Най-върховният; прииска му се незабавно да коленичи. — Аз… ами… отивам да пия, господарю…

— Не ме наричай така — изсъска Йоши, стреснат от внезапното объркване, което въпросът му предизвика у най-близкостоящите — неколцина объркаха крачката и едва не нарушиха строя. — Дръж се естествено — не ме гледай! Отнася се за всички!

Войникът се извини, а околните се опитаха да спазят заповедта му. Стори им се невъзможно, след като техният господар Йоши бе развалил магията на своята невидимост. Сержантът се озърна и тревожно се върна назад.

— Всичко наред ли е, господарю? Да не би…

— Наред е, наред е, сержант. Върни се на мястото си!

Сержантът машинално се поклони и се подчини, войниците влязоха в крачка и продължиха напред. Казармите им се намираха на стотина метра оттук. За облекчение на Йоши това дребно произшествие остана незабелязано за околните тълпи, които се кланяха, докато колоната преминаваше.

Но двама души малко по-нататък не го пропуснаха. Това бяха наблюдателят шиши Идзуру и неговата смяна Рушан — млад ронин от Тоса, пристигнал в същия миг при уличната сергия недалеч от входа на Торанага.

— Рушан, да не би да сънувам? Сержантът да се покланя на войник пехотинец? Сержант?

— И аз го видях, Идзуру — прошепна другият. — Я погледни войника. Ето сега се вижда, високият в края на колоната, виж го как си държи копието. Не е свикнал.

— Прав си, но… какъв е, а?

— Погледни как останалите се правят, че не го наблюдават!

С растяща възбуда те напрегнато оглеждаха войника, докато колоната приближаваше. Макар оръжията, униформата и всичко да бе като у останалите, безпогрешно се долавяше голямата разлика: в осанката, в походката, в телесните данни на благородник, макар и да се преструваше, че уж се тътри като другите войници.

— Лорд Йоши — възкликнаха едновременно двамата шиши, а Рушан тутакси добави:

— Той е мой.

— Не, мой е — възрази Идзуру.

— Аз го видях пръв — прошепна Рушан увлечено. Едва говореше от нетърпение.

— И двамата заедно го забелязахме, нека се опитаме заедно — така имаме по-големи изгледи за успех.

— Не. Говори по-тихо. „Един боец, и то веднъж“ — така заповяда Кацумата и ние се съгласихме. Мой е. Дай ми знак кога.

С разтуптяно сърце Рушан се промъкна през пешеходците и другите купувачи към по-удобна позиция за нападение. Те му се поклониха любезно — взеха го за един от мнозината обикновени самураи от нисък ранг, свободен от дежурство в някои от официалните гарнизони, не му обърнаха повече никакво внимание и се приготвиха да се поклонят на наближаващата колона.

Рушан зае позиция в края на пътя. Хвърли последен поглед, за да определи местоположението на набелязаната жертва. После седна на едно столче с гръб към строй, вперил очи в приятеля си Идзуру, изпълнен с покой. Предсмъртното му стихотворение до родителите му бе в ръцете на шоя от тяхното село. Бе му го дал преди години, когато той и десет други ученици самураи се бяха разбунтували. Всичките бяха гоши и се разбунтуваха, задето не ги приемат в училище с по-високо образование. Родителите им не бяха в състояние да платят неизбежните подкупи на местните чиновници. Тогава момчетата избиха чиновниците, обявиха се за ронини и за соно-джой.

От десетимата само той бе останал жив. „Скоро ще умра“ — помисли си възторжено; знаеше, че е подготвен, обучен, в разцвета на силите си, а Идзуру щеше да му бъде свидетел.

Идзуру също се бе разпалил. Вече се бе спрял на свой план за нападение, ако Рушан се провали. Самоуверено се премести на по-удобен стол. Погледът му се откъсна от патрула и се насочи към входа. Охраната се подготвяше за ритуала на проверката отвъд преградите. Той веднага забеляза, че се суетят повече от обикновено, чуваха се повече лаещи команди, а войниците бяха по-чевръсти и нервни от всякога.

Той се изруга. „Знаели са! Разбира се, че са знаели още когато колоната тръгваше! Ето защо бяха толкова сприхави и раздразнителни цяла сутрин! Всички са знаели, че господарят Йоши е предрешен и на воля. Но защо? И къде е ходил? При Огама! Но защо? Дали не гласят нова засада срещу нас? Пак ли ни е предал някой?“

През цялото време погледът му се щураше насам-натам, без да забравя за Рушан. Преценяваше разстоянието и определяше най-подходящия момент. Вече мнозина от пешеходците и дюкянджиите се кланяха. Всеки момент офицерът щеше да нареди на колоната да спре, офицерът на Портата щеше да излезе, за да го посрещне, и двамата щяха да си разменят поклони, заедно щяха да инспектират пристигащите и после всички щяха да се приберат.

Офицерът вдигна ръка. Колоната се дотътри и спря.

— Сега — едва не изрече Идзуру на глас и махна с ръка. Рушан забеляза сигнала и се хвърли към края на колоната на двайсетина метра пред него. Стискаше дългата си сабя с две ръце.

Ненадейно се вряза в първите двамина и те се проснаха на земята, преди самите те или някой от войниците да разберат, че ги нападат. Понечи да съсече Йоши, който се вторачи слисано в него за част от секундата. Единствено непогрешимият инстинкт на Торанага го накара да залитне срещу смъртоносния удар, като по този начин го отклони към един замръзнал на мястото си до него войник, който изпищя и се свлече.

С вика „соно-джой“ сред внезапно настъпилата шумна схватка Рушан изтръгна острието, докато войниците се блъскаха да отворят достатъчно място и се изтласкваха един друг настрана. Откъм портата се втурнаха още пазачи, очевидците навсякъде замръзнаха по местата си, зяпнали и вцепенени. Уатаки, осведомителят на шиши, изненадан като всички останали воини, се ужаси, че ще се забърка или ще бъде предаден от този шиши, когото той познаваше и който сякаш бе паднал от небето.

Уатаки видя как Рушан отново се готви за нападение и затаи дъх. Но Йоши вече стоеше твърдо на крака и тъй като не му достигна време да измъкне сабята си, използва дръжката на копието си, за да отбие удара. Сабята на Рушан с лекота я сряза, но острието се изкриви и се позабави, та Йоши смогна да му отвърне с напад, а с лявата си ръка сграбчи дръжката на своята сабя.

Дясната ръка на Рушан незабавно се стрелна към късия му меч, измъкна го и понечи да наръга противника в корема — изпитан похват при схватка лице в лице. Но Йоши отново се оказа подготвен. Бе хвърлил копието и с дясната си ръка приклещи китката на Рушан, отклони острието към наметалото си, за да го омотае в него. Рушан тутакси изтърва ножа и ръката му се превърна в смъртоносно оръжие с пръсти от кремък и нокти като на хищен звяр, насочено към очите на противника. Не ги улучи, но ноктите му се забиха малко по-ниско.

Йоши се задъха. Друг на негово място, по-зле трениран, щеше да охлаби хватката си около сабята на своя нападател и би загинал. Слепешком продължи да притиска дръжката на противниковото оръжие вече с две ръце, а шиши се опитваше безсилно да го одере. Това даде възможност на войника зад гърба на Рушан да се хвърли на гърлото му, а Уатаки, разбрал, че битката е загубена, и ужасен да не би да заловят този шиши жив, с благодарност заби късия си меч ниско в гърба на Рушан.