Само слухове, никакви доказателства, ала отровителството бе древно изкуство в Нипон и Китай. Йоши често размисляше дали смъртта от отрова е кармата му и вземаше на работа само сигурни готвачи, пък и внимаваше къде се храни. Но и това не го избавяше от ужаса, който го обхващаше от време на време.

Внезапно Огама сви юмрук и удари с него дланта на другата си ръка.

— Анджо тайро. Чак не ми се вярва.

— И на мен. — Докато изпращаше вестоносец, за да уговори тази среща, Йоши си мислеше каква ирония на съдбата е, дето той и Огама наистина трябва да работят заедно, за да оцелеят. Вече не можеха да отърват кожата поотделно. Поне засега.

— И как да предотвратим бедата? Като нищо ще се поддам на изкушението. — Огама с отвращение се изплю на татамите.

— Всеки може да се съблазни, Огама-доно.

— Те са като боговете-вълци, вече виждам. Ние сме в капана им. Ако Божественият ни покани, неговите опетнени послушни оръдия ще ни изтребят. Нека арестуваме онези, за които говориш ти, или… Ще повикам Басухиро, мозъкът му сече като на змия!

— Ще попаднем в капана им само ако утре приемем поканата. Предлагам тази нощ тайно и двамата да напуснем Киото. Щом не сме тук… Какво има? — Огама се усмихна ангелски, но тутакси се намуси. Йоши разбра защо и добави: — Подобна стъпка изисква голямо доверие помежду ни.

— Да, да, прав си. Как… как да вземем предпазни мерки срещу евентуални грешки? Ти какво имаш наум?

— Не съм в състояние засега да обхвана всички възможности, но временно ще постъпим така: и двамата се измъкваме тази нощ от Киото, като се договорим да отсъстваме поне двайсет дни. Аз незабавно ще си отида в Йедо и ще се разправя или ще обезвредя Анджо. Ще остана там, докато не приключа с него. Генерал Акеда както обикновено ще наглежда нещата тук. Той ще съобщи, че неочаквано ми се е наложило да се прибера в Драконовия зъб, защото в семейството ми има болен, но че скоро ще се завърна. Ти иди във Фушими и прекарай нощта там. Никой, дори Басухиро, не бива да знае къде си, нали така?

— Прекалено опасно е да не го уведомя, но продължавай.

— Както решиш. Но утре по изгрев връчи бележка на Фуджитака и го покани на среща насаме за следващата сутрин, да речем, край развалините на Монояма — любимите местни забележителности за жителите на Киото. Щом се срещнете, изрази му удивлението си от поканата и съжаленията си, че поради отсъствие не си успял да я приемеш. Междувременно той нека се погрижи да не пристигат нови покани, докато не се завърнеш. „А кога ще стане това?“ Ти самият не знаеш. Над Осака е надвиснала непосредствена опасност — гай-джин се канят да слязат на сушата. Налага ти се да отскочиш дотам и да обмислиш всичко. Между другото му дай да разбере, че е най-добре да не пристигат неочаквани императорски покани, колкото и смирено да оценяваш честта, докато сам не решиш да ги приемеш.

Огама изсумтя и се втренчи в татами, потънал в размисъл. Най-сетне се обади:

— Ами Санджиро и Йодо от Тоса? Те ще пристигнат с церемониалните си войски, но все пак с войски?

— Кажи на Фуждитака да направи всичко възможно, та посещението им да се отложи. Нека внуши на Божествения, че с това слънцестоене са свързани лоши поличби.

— Добро хрумване! Ами ако не ги отменят?

— Фуджитака ще се погрижи да стане.

— Щом е толкова просто, защо не останем, дори и да приемем поканите? Просто ще река на Фуджитака да намекне за лошите предзнаменования. Празникът се отменя. Е? Значи Фуджитака има властта да внушава.

— С помощта на Уакура. Според мен неискреността в Киото витае във въздуха, който дишаме — ще попаднем в уловката. — Само това можеше да стори господарят Йоши. Не му вършеше работа Огама да остава тук съвсем сам, пък и се налагаше да решава въпроса с Портите.

— Мога да отседна във Фушими или в Осака за двайсет дни — бавно започна Огама. — Не бива да се завръщам в Чошу, инак ще оставя моето Киото… ще бъда незащитен срещу нападение.

— Нападение от кого? Не от мен — с теб сме съюзници. Нито Хиро, нито Санджиро ще са тук. Можеш да отпътуваш за Чошу, ако пожелаеш. Басухиро е сигурен човек и ще пази позициите ти тук.

— Никой васал не е дотам сигурен човек — кисело го сряза Огама. — Ами какво ще правим с шиши?

— Басухиро и моят Акеда ще продължат да ги громят, а съгледвачите ни от Бакуфу ще продължат да ги издирват.

Огама се начумери.

— Колкото повече мисля за това, Йоши-доно, толкова по не ми харесва. Пък и Фуджитака навярно ще ми съобщи, че и твоята покана не е била връчена.

— Ти ще се удивиш. Предлагам ти да кажеш, че извинението ми с болестта е само привидно, че навярно съм се втурнал към Йедо, за да предотвратя заплахата на гай-джин да дойдат в Киото и да не допусна те да я приведат в изпълнение. И да се уверя, че ще напуснат Йокохама. — Изражението му се ожесточи. — А те няма да го сторят.

— Ще ги заставим — грубо заяви Огама.

— Щом му дойде времето, Огама-доно. — Йоши заговори още по-рязко: — Случи се всичко, което предрекох. Повярвай ми, няма да изтласкаме гай-джин. Не сега.

— А кога?

— Скоро. Засега следва да се откажем. Най-важното е да опазим самите себе си. Задачите ни са две: да напуснем заедно и да се върнем съвместно. Оставаме си тайни съюзници, докато официално, на четири очи и сами не решим нещо друго. — Огама се изсмя, но не каза нищо. — И накрая, докато ме няма, съглашението ни за Портите остава в сила.

— Мисълта ти скача от едно на друго като котка с трън в лапата си. — Огама прочисти гърлото си и размести коленете си по-удобно. — Може да приема, а може и да не приема. Прекалено важно е, за да реша незабавно. Ще поговоря с Басухиро.

— Не. Поговори с мен. Ще ти дам по-добър съвет, защото зная повече и най-важното в този случай твоите и моите интереси съвпадат. Пък и не съм васал, който се стреми към дребни услуги.

— Само към големи. Като Портите например.

Йоши се засмя.

— Те са нищо в сравнение с онова, което ще ми отстъпиш и което аз ще ти отстъпя, щом станеш тайро.

— Тогава направи ми една услуга сега, докато все още не съм: главата на Санджиро.

Йоши го изгледа, но скри учудването си. Не бе забравил какво му каза неговият съгледвач ханджията Инеджин на път за Драконовия зъб относно Огама и „Пурпурното небе“. Инеджин говореше, че с подкрепата на Санджиро или благодарение на неговия неутралитет Огама ще победи шогуната с историческата тактика, така предпочитана от даймио — чрез изненадващо нападение.

— Ще се примириш ли с топките му? — запита Йоши и изложи плана си, който бе обмислял до тънкости месеци наред.

Огама прихна да се смее.

Колоната на сменения караул се влачеше към къщи с четирима души начело. Йоши се движеше сред тях, все още предрешен като пехотинец. Макар предварително да ги бяха предупредили да се отнасят с него като със свой, войниците скришом му хвърляха по някой поглед и се извиняваха, ако се приближаха твърде до него. Един от войниците бе осведомителят на шиши Уатаки. Не бе сполучил да ги уведоми за тази уникална възможност да му устроят засада.

Йоши бе уморен, но доволен. В края на краищата Огама бе приел всичко, така че сега можеше да напусне Киото, като остави Портите в сигурните ръце на шогуната, а самия шогунат — в безопасност.

„За известно време — напълно достатъчно — помисли си той. — Залагам много и проектът ми гъмжи от недостатъци, които ще стреснат Огама, ако ги забележи. Няма значение, той и тъй, и тъй ще ме предаде. Все едно, нищо повече не можех да постигна, а то е осъществимо. Невъзможно е да приема поканата.“

Времето се пооправи, слънцето влезе в двубой с облаците, та да си извоюва малко небе. Той едва го забеляза, не обърна внимание дори на околната обстановка. Мислите му бяха заети с всички подробности около заминаването му — на кого да съобщи, какво да направи за Койко и генерал Акеда, кого да вземе със себе си, а над всичко доминираше една грижа: ще пристигне ли в Йедо навреме, за да сведе до минимум злината?