И Тайра е същият, Фуджико има нов живот и нов любовник. Добре е за всички.“

— Господарке? Гай-джин Фурансу-сан е пристигнал.

— Добре. — Райко се увери, че лекарството е същото, и го постави до масата. След като накара Андре да почака нужното време — нито твърде дълго, нито твърде малко, — изпрати да го доведат. — А, Фурансу-сан, добре дошъл в моята скромна къща. — Тя наля в чашките от най-хубавото саке и се чукна с него. — Изглеждаш много добре.

— Здрав! До десет хиляди лета — отговори учтиво Андре.

Райко обсъди времето и състоянието на търговията и чак тогава мина на съществения въпрос:

— Изборът на обиците излезе по-добър от очакванията ми, така че твоят дял излиза двойно по-голям от това, което поиска.

Той се ококори.

— Господи, толкова много?

— Да. — Тя наля още саке, зарадвана от своята проницателност. След като една сделка е сключена, въпрос на чест е да се изплати в срок. — Моята банка, Гиокояма, намери клиента, китайски търговец на коприни и опиум от Шанхай, отседнал в Канагава. — Пак му се усмихна и добави деликатно: — Той спомена, че щял да купува всички подобни украшения, които съм в състояние да му предложа.

Андре отвърна на усмивката й и пресуши чашата си, подаде я за ново саке и се чукна с нея:

— За бъдещите украшения!

— Второ…

— Преди второто, Райко, защо плаща толкова?

— В лоши времена е разумно човек да превръща част от богатството си в малки нещица, които може да носи в ръкава си. Той не е глупак — аз си помислих да ги задържа за себе си по същата причина.

Интересът на Андре се засили.

— Какви лоши времена в Китай?

— Той каза, че цял Китай се бунтува, навсякъде цари глад, търговията на гай-джин в Шанхай е по-слаба от обикновено, макар сега, когато английската флота опустошава крайбрежието Мирс и е потопила много от пиратите на Белия Лотос, морските пътища да се разчистят за известно време и търговията нагоре и надолу по река Яндзъ да се съвземе напролет. Ийе, Фурансу-сан, чувам, че са потопили стотици джонки и са избили хиляди хора, много села били опожарени. — Страхът й бе явен. — Тяхната мощ да убиват е ужасна.

Тя потрепери, знаеше, че макар японците да презират слабаците китайци, и едните, и другите изпитват едно и също: страх от гай-джин и манията да ги изгонят завинаги от земите си.

— Ще се обърнат ли флотите на гай-джин срещу нас, когато се върнат?

— Да, Райко, ако Бакуфу не платят обезщетението. Ще има война. Не тук, в Йокохама. В Йедо.

Райко се загледа в чашата си за малко, чудеше се как да се предпазва в бъдеще и да извлече печалба от това, убедена повече от всякога, че трябва някак си бързо да се отърве от Хирага и Акимото, преди да се открие, че е замесена в гибелта на Ори, като му е дала подслон, както и на тях двамата, колкото и да е справедлив соно-джой. Вълна от мрачно предчувствие я заля и тя си повя с ветрилото, оплака се, че сакето е доста силно.

— Карма — рече и сви рамене, сякаш да отхвърли безсмисленото тюхкане „какво би станало, ако…“. — Сега малко по-добри новини, има момиче, с което исках да се срещнеш.

Сърцето на Андре подскочи, а после започна да бие по-слабо отпреди.

— Кога да се срещна?

— Желаеш ли да я видиш, преди да обсъдим сделката, или след това?

— Преди — след — няма значение. Ще платя каквото поискаш, ако я харесам. — Французинът отново сви рамене, обзет от пълно неподправено отчаяние.

Това изобщо не я трогна. „От къде на къде — мислеше си тя. — Копнежът на мъжа за женска утроба лежи в същността на нашия свят и без него Свободният свят нямаше да съществува въобще.

Странен е стремежът на мъжкото начало да се слее с утробата — да влиза и излиза, да се домогва, до входа й с повече болка, отколкото удоволствие, закопнял да свърши, закопнял да продължи; а ако свърши — все е ненаситен, ако не свърши, стене цяла нощ — толкова е преходно, а утробата — толкова ненаситна. В това жените са облагодетелствани, макар че боговете, ако ги има въобще, се разправят жестоко с всички простосмъртни.

Три пъти се опитах да ида в отвъдното само защото моята утроба копнееше да я притежава определен мъж — независимо че мъжкото начало е винаги повече или по-малко едно и също — все безполезни избори, което освен нещастие не ми донесе нищо друго, без никакво бъдеще, а на два пъти страстта ми бе несподелена. Колко глупаво! И защо? Никой не знае.

Няма значение. Сега жаждата на утробата може да бъде охладена толкова лесно, а за мама-сан е просто детска играчка. Лесно е да наемеш някой мъж или харигата или да поканиш една от дамите в леглото си. Фуджико например, на която, изглежда, й се харесват отклоненията и чиито целувки са ангелски.“

— Райко, ти ме познаваш, нали? — рече Андре, а тя си помисли: „Наистина го познавам.“ — Аз те познавам. — „Всъщност не ме познаваш.“ — Ние сме стари приятели. Старите приятели винаги си помагат един на друг.

„Вярно, вярно, но ти и аз не сме стари приятели — не в азиатския смисъл — и никога няма да бъдем. Ти си гай-джин.“

— Фурансу-сан, стари приятелю — рече тя. — Ще уговоря среща за теб и дамата.

Той усети нерешителност и се опита да я скрие.

— Да. Благодаря ти.

— Скоро ще е. И накрая, лекарството. — Тя бръкна под масата. Малкото пакетче бе старателно увито в червеникавокафява коприна като примамлив скъп подарък. — Слушай внимателно. — Отново му даде изрични наставления. Накара го да ги повтори, докато се увери, че е разбрал.

— Райко-сан, моля те, кажи ми истината, лекарството опасно ли е — да или не?

— Ийе, истината? Не съм ли сериозен човек? Аз съм Райко от Трите шарана. Не ти ли казах вече? Разбира се, че би могло да е опасно и, разбира се, че не е опасно! Това е нещо обикновено, което се случва по всяко време на всички момичета, и лечението рядко създава усложнение. Твоята принцеса е млада и силна, така че ще мине лесно, без никакви усложнения.

— Принцеса? — Лицето му се изопна. — Ти знаеш за кого е лекарството?

— Беше лесно да отгатна. Колко жени има в Колонията, които са ти толкова скъпи, че да им помагаш? Не се тревожи, стари приятелю. Аз умея да пазя тайна.

Андре помълча и попита:

— Какви са възможните усложнения?

— Болки в стомаха и никакъв резултат, само силно повръщане. Тогава трябва да опитаме втори път с по-силно лекарство. Ако и то не помогне, има и друг начин.

— Какъв?

— Има време за него, по-късно. — Райко самоуверено потупа коприната. — Това ще е достатъчно.

— Разбираш ли, Анжелик?

— Да Андре — отвърна девойката с приковани в коприненото пакетче очи. Нейното спасение лежеше на бюрото му. Говореха тихо, макар че вратата на кабинета бе затворена за нежелани слушатели.

Часовникът удари 10,00 вечерта. Той я погледна стеснително:

— Мама-сан ме посъветва прислужницата да остане при теб.

— Това е невъзможно, Андре, не е възможно да се доверя на А Со или на когото и да било — не й ли каза това?

— Да, но тя ме посъветва така. — Оттатък коридора се долавяше приглушен мъжки смях от масата в трапезарията, от която тя току-що бе станала — Сьоратар, Вервен, Дмитрий и неколцина френски офицери, — като бе казала, че е изморена и иска да си легне рано. На път към покоите си, според предварителната уговорка, се бе отбила да се срещне с Андре в кабинета му. — По-добре е… да проверим дали всичко е тук.

Той не посегна да развърже пакета. Вместо това си играеше нервно с крайчето на конеца.

— Ако А Со не е тук да ти помага, кой… кой ще те отърве… от шишетата и билките и… не можеш да ги оставиш тук. А кой ще почисти?

За миг мозъкът й се размъти — колко глупаво е, че не бе взела под внимание този проблем.

— Аз… няма да се нуждая от помощ, няма да има… нищо, освен шишетата и билките… и кърпи. Не разчитам на А Со, очевидно не мога да й се доверя, нито на когото и да било, освен на теб. Няма да ми е нужна помощ. — Нямаше търпение да започне лечението и да приключи веднъж завинаги.