— Не се безпокой, ще залостя вратата си и… ще й кажа, че ще спя до късно и да не ме безпокои, аз… всичко би трябвало да е свършило за няколко часа, до зазоряване, нали?

— Ако е рекъл Господ, така ми обясни мама-сан. Аз все още мисля да рискуваш с А Со.

— Ти не мислиш разумно, не. Ти си единственият, на когото се доверявам. Похлопай на вратата ми рано, ето така. Тя почука по масата три пъти, после още веднъж. — Ще отворя само на теб. — Анжелик нетърпеливо свали коприната. Вътре имаше две малки затворени шишенца и пакет с билки. — Ще изпия веднага едното шише и тогава…

— Mon Dieu, не — прекъсна я той отегчено, нервите му бяха опънати като нейните. — Трябва да направиш всичко поред, Анжелик. Първо сложи билките да се накиснат в гърне с гореща вода. След това изпий едното шишенце, изпий го бързо и не обръщай внимание, ако е ужасно на вкус, пийни подсладен с мед зелен чай или сладкиш, за да си оправиш вкуса.

— Имам малко швейцарски шоколадови бонбони, господин Ерлихер ми ги подари, ще свършат ли работа?

— Да, разбира се. — С носната си кърпа той попи потта от ръцете си, въображението му рисуваше всевъзможни зловещи картини. — Когато настойката поизстине, да речем, след половин час, изпий половината от запарката — тя също няма да е приятна на вкус. После си отдъхни и почакай, поспи.

— Ще настъпи ли реакция, ще почувствам ли нещо?

— Не, вече ти казах, не! Мама-сан каза, че обикновено нищо не се случва до няколко часа — ще бъде като… като силен стомашен спазъм. — Колкото повече говореше, толкова по не му харесваше, че се забърква. Ами ако стане някоя беля? Mon Dieu, надявам се да няма втори път — помисли си гнусливо и се опита да потисне лошите мисли и смущението си и да се държи като лекар. — Ще бъде като стомашен спазъм — продължи той още по-изпотен. — Така започва, Анжелик, със спазъм. Ще повторя пак: изпий първото шишенце, после половината настойка, половината, запомни и спазвай точната последователност — отпусни се и се опитай да поспиш, колкото си по-отпусната, толкова ще ти е по-лесно. Когато… спазъмът започне, изгълтай и другото шише, хапни малко мед или сладко, после изпий остатъка от настойката — на глътки, не наведнъж. Спазмите ще се засилят и тогава… тогава ще започне… Мама-сан каза, че ще прилича на по-тежко месечно неразположение, така… така че се приготви с… кърпа. — Той отново използва кърпичката си. — Задушно е тая нощ, нали?

— Студено е и няма защо да се изнервяш. — Тя отпуши едно от шишенцата и помириса съдържанието. Сбръчка нослето си. — Мирише по-лошо от парижка улична тоалетна през август.

— Сигурна ли си, че запомни последователността?

— Да, да, не се безпокой, ще…

Стресна ги почукване на вратата. Анжелик бързо грабна двете шишенца и пакета с билки и ги пъхна в чантата си.

— Влезте — рече Андре.

На вратата се извиси доктор Бабкот.

— Ах, Анжелик, прислужникът ми каза, че сте тук. Наминах с надеждата да ви видя. Добър вечер, Андре.

— Добър вечер, господине.

— А, докторе, аз наистина съм добре — рече тя, внезапно изпита угризение и безпокойство под проницателния му поглед. — Няма нужда да…

— Само исках да ви премеря температурата, да ви премеря пулса и да видя дали се нуждаете от успокоително. Винаги е най-добре да се провери. — Тя се възпротиви, но той добави твърдо и любезно: — Най-добре е да проверим, Анжелик, винаги си струва да се провери, няма да отнеме повече от минута.

— Елате тогава. — Тя пожела лека нощ на Андре и тръгна по коридора към покоите си.

А Со я чакаше в будоара.

— А Со — каза учтиво Бабкот на кантонски, — моля те да дойдеш, когато те извикам.

— Разбира се, уважаеми докторе. — Тя покорно излезе.

— Не знаех, че говорите китайски, Джордж — каза Анжелик, когато той седна до нея и започна да мери пулса й.

— Това беше кантонски, китайците имат много диалекти, Анжелик, стотици други езици, макар да разбират само един начин на писане. Интересно, нали?

„Колко е глупаво да ми казваш нещо, което вече зная — помисли си тя нетърпеливо, искаше й се да му изкрещи: Побързай! Сякаш не съм била в Хонконг, сякаш Малкълм и всички останали не са ми го разказвали поне хиляда пъти — сякаш съм забравила, че ти си причината за цялото ми нещастие.“

— Понаучих малко, докато бях в Хонконг — продължи той небрежно, опипа челото и пулса й на китката, забелязал, че сърцето й бие учестено и че челото й е оросено от пот — нищо тревожно, като се имат предвид преживените изпитания. — Някоя и друга дума оттук-оттам. Прекарах няколко години в Общата болница — ние сигурно бихме могли да се възползваме от такава хубава придобивка и тук. — Държеше връхчетата на пръстите си върху китката й. — Китайските лекари вярват в съществуването на седем равнища на сърцебиене или седем пулса. Казват, че могат да ги усетят, като натискат все по-силно и по-силно. Това е техният основен метод за поставяне на диагноза.

— И какво чувате от моите седем сърца? — попита девойката импулсивно, беше й приятна топлината на лековитите му ръце и въпреки своята ненавист желаеше да му се довери. Никога не я бяха докосвали такива ръце, нито бе изпитвала приятното усещане, което те сякаш излъчваха, за да я успокоят.

— Не чувам нищо, освен добро здраве — рече той, чудейки се дали има някаква истина в теорията за седемте пулса. През годините, прекарани в Азия, бе наблюдавал забележителни прояви на прозрение и лечение от китайските лекари — наред с изобилие от суеверия. Светът е странен, но хората са още по-странни. Той отново я погледна. Очите му бяха сиви, много прями и мили. Но имаше сенки в тях и тя ги зърна.

— Тогава… тогава какво ви безпокои? — попита Анжелик, внезапно изплашена, че е определил истинското й състояние.

Бабкот се поколеба, после бръкна в джоба си и измъкна малко късче от тънка хартия. Вътре лежеше златното й кръстче.

— Мисля, че е ваше.

Безумно смутена, тя се втренчи в метала, устните й пресъхнаха и не трепваха, макар въображението й да търсеше незабавни отрицания и увъртания, отхвърлени в същия момент с:

— Ами… аз наистина… загубих едно като това, сигурен ли сте, че е моето, къде го намерихте?

— На шията на мнимия натрапник.

— На шията му? Как… колко странно — чу се да казва, наблюдаваше, сякаш бе друг човек, гласът й бе глас на друг човек, насилваше се да се сдържи, макар да й се щеше да изпищи високо, защото осъзнаваше, че пак е попаднала в менгемето. Едва не полудя, докато скалъпи правдоподобна причина. — На шията му ли?

— Да. Аз го свалих от тялото. Отначало нищо не си помислих, освен че е бил католик. Съвсем случайно видях посвещението — то едва се забелязва. — Кратък нервен смях: — Виждам по-добре от Хоуг „На Анжелик от мама, 1844“.

Устата на Анжелик изрече:

— Горката мама, тя умря при раждането на брат ми точно след четири години. — Видя как пръстите й поеха кръстчето и го огледаха, хвърли му поглед срещу светлината, не бе в състояние да прочете надписа ясно — да му се не види и посвещението! После инстинктите й се събудиха и тя каза: — Бях го загубила, поне мислех, че съм го загубила на Токайдо… може би в Канагава, в нощта, когато пристигнах да видя Малкълм, спомняте ли си?

— О, да. Отвратителна нощ, много лоша, а и денят също. — Бабкот се изправи колебливо. — Аз… ъъ, мислех, че трябва да ви го дам.

— Да, да, благодаря ви, радвам се, че го получих. Толкова се радвам, но, моля, седнете, не си отивайте още — рече Анжелик, колкото и да й се искаше той да си тръгне. — Кой беше този човек и как ли го е намерил? И къде?

— Никога няма да разберем, поне не сега. — Бабкот я наблюдаваше. — Малкълм не ви ли каза — предполагаме, че е един от дяволите убийци от Токайдо, макар че нито той, нито Филип са сигурни?

Въпреки ужаса си, докато се гърчеше в този нов капан, тя изпита непреодолимо желание да се изсмее истерично и да каже: „Той не беше дявол, не и за мен, нито първия път, остави ме жива първия път, и не бе дявол, след като го промених. Той не ме уби, макар да знаех, че щеше да го направи, зная, че щеше да ме убие точно преди да го накарам да си иде… Дявол — не, но въпреки това заслужаваше да умре, трябваше да умре.