— Охрана! — Махна им да се върнат.

Новият военачалник на ескорта придържа коня си до Йоши и едва не изтърва: „Господарю“, но се спря навреме. Зачака.

Йоши посочи една кръчма, сякаш ненадейно взел решение.

— Ще отседнем там. — Кръчмата се наричаше „Седемте сезона на щастието“. — Вече можете да говорите.

Вътрешният двор беше спретнат, чист и настлан с камъни. Притежателят, прислужничките и прислужниците тутакси забързаха навън с фенери, покланяха се, загрижени да угодят на своя очакван гост. Прислужничките наобиколиха паланкина, за да се погрижат за Койко, докато притежателят, приятен, оплешивяващ, мършав възрастен човек, който накуцваше, поведе Йоши към най-хубавата и най-изолирана къщичка. Беше бивш самурай, наричаше се Инеджин, бе решил да си обръсне опашката и да стане съдържател на кръчма. Тайно все още си оставаше хатамото — привилегирован самурай, — един от многото съгледвачи, пръснати из околностите на Йедо и по всички подстъпи към Драконовия зъб. Новият военачалник, изпълнен със съзнание за своята отговорност, и четирима самураи ги придружаваха, Мисамото и двамата му телохранители ги следваха най-отзад.

Военачалникът бързо се увери, че постройката е сигурна. Тогава Йоши се разположи на верандата върху възглавница с лице към стълбите, военачалникът и другите самураи коленичиха на пост зад него. Той забеляза, че прислужничката, която му предложи чай, има свежо лице и е добре подбрана — от това чаят му се услади повече. Когато приключи, махна на прислужничките и прислужниците да се приберат.

— Моля те, доведи ги тук, Инеджин — нареди Йоши.

Инеджин се върна почти веднага. Водеше двамата гай-джин златотърсачи. Единият беше висок, другият набит и двамата мрачни, жилави на вид, обрасли с бради мъже, облечени с мръсни, смачкани дрехи и оръфани шапки. Йоши ги огледа любопитно, с неприязън, възприемаше ги по-скоро като някакви твари, отколкото като хора. И двамата бяха смутени. Застанаха край стъпалата и го загледаха.

Военачалникът тутакси заповяда:

— Поклони се! — И когато и двамата не сториха нищо, а само го изгледаха с неразбиране, той изръмжа на двама самураи: — Научете ги на обноски.

След секунди двамата бяха на колене, с лица в мръсотията и се проклинаха за глупостта да приемат такава опасна работа.

— Мамка му, Чарли — бе възкликнал набитият корнуелски миньор в Пияния град преди няколко дни след срещата с Норбърт Грейфорт, — какво ще загубим? Нищо! Умираме от глад и сме докарани до просяшка, тояга, нямаме работа, вече нищо не ни дават на вересия, човече — дори и моето екстра приятелче, за Бога — няма бар в Йокопоко, който ще ни даде бира, подслон и комат хляб, освен някой побъркан. Никой кораб няма да ни даде койка. Киснем си тук, а скоро австралийските пийлъри ще довтасат или пък вашите от Фриско, тогава и двамата ще ни оковат във вериги и ще ни обесят — мен, задето съм очистил някой и друг сифилитик в мините, а теб за обир и пречукване на няколко шибани банкери.

— Доверяваш ли се на това копеле Норбърт?

— Къде ти е честта, ти сплескан х…! Ние ще му дадем нашите маркировки, нали? Той направи, както обеща, арабия момче, нали? Даде ни двайсет и две лири, за да си платим, та да не хлътнем в пандиза, още двайсет в банката, когато се върнем, всички лопати, барут и стоки, к’вито ни трябват, и твърд договор пред проповедника за по две части от всеки пет, който натоварим за Йоко, нали? Всичко, както обеща, нали? Той е тузар, а тузарите са лигльовци.

Двамата мъже се бяха изсмели, другият бе казал:

— Дяволски си прав. — Сега ние сме златотърсачите, нали? Ние ще намерим всичко, нали? В японската земя, дето сме сам-сами, нали? Можем да скрием някоя и друга торбичка, а? И да я измъкнем, а? Цялата кльопачка, пиячка, пачаври за година, а не да издъхваме в Йошивара без пукнато пени; ами първото изкопано японско злато? Аз… аз съм за, ако ти не си…

— Остави ги да седнат, не ги наранявай. Мисамото!

Мисамото веднага падна на колене. В момента, в който двамата мъже го видяха, част от тревогата им се изпари.

— Тези двамата ли срещна вчера на пристанището?

— Да, Господарю.

— Като Уатанабе ли те знаят?

— Да, господарю.

— Добре. Знаят ли нещо за твоето минало?

— Не, господарю, направих всичко, както ми заповяда, всичко…

— Каза ли им, че си научил английски от моряците в Нагасаки?

— Да, господарю.

— Добре. Сега, първо им кажи, че ще се отнасят добре с тях и да не се страхуват. Как се казват?

— Слушайте, вие двамата, това е шефът, това е господарят Ота — каза Мисамото, така му бе наредено да нарича Йоши, грубият му американски жаргон бе лесноразбираем за тях. — Казах ви, негодници, да се поклоните или ще ви накарат да го направите. Той казва, че с вас ще се отнасят добре, и иска да научи имената ви.

— Аз съм Джони Корнуелеца, а той е Чарли Йънг и досега нищо не сме яли и пили, за Бога!

Колкото можеше най-добре, Мисамото преведе имената.

— Нищо няма да им казваш за мен и какво си правил, откакто те измъкнах от затвора — помни, че имам хора навсякъде и ще разбера…

— Няма да те разочаровам, господарю. — Мисамото се поклони дълбоко, скрил омразата си, обладан от желание да угоди и уплашен за бъдещето.

— Да. — За миг Йоши го огледа. За около два месеца, откакто го бе взел на служба, Мисамото външно се бе променил напълно. Беше гладко избръснат, темето му също бе избръснато, косата му подстригана като на самурай. Наложената му чистота доста бе подобрила вида му и макар че умишлено го обличаха с дрехите на самурай от нисък ранг, вече приличаше на самурай и носеше два меча, както подобава. Мечовете все още бяха фалшиви, от ножниците стърчаха само дръжки без остриета.

Досега Йоши бе доволен от Мисамото, а когато го бе видял облечен и натъкмен като старейшина, се бе смаял — едва го разпозна. „Добър урок за запомняне — бе си помислил тогава, — колко лесно е да се представяш за това, което не си!“

— Ще е по-добре за теб да не ме разочароваш — каза той, после насочи вниманието си към двамата пазачи на Мисамото. — Вие отговаряте за сигурността на двамата мъже. Господарката Хосаки ще ви даде още охрана и водачи, но вие двамата отговаряте за успеха на рискованото начинание.

— Да, господарю.

— Колкото до фалшивия Уатанабе — гласът му бе тих, но всички усетиха решителната нотка в него, — ще се отнасяте към него като към самурай, макар и от нисък ранг, но ако не се подчини точно на заповедите или се опита да избяга, ще му вържете ръцете и краката и ще го довлечете при мен, където и да съм. Отговаряте и двамата.

— Да, господарю.

— Няма да те разочаровам, господарю — измърмори Мисамото посивял, част от ужаса му се предаде и на двамата миньори.

— Кажи на тия двамата, че са в пълна безопасност и че ти ще им бъдеш помощник и учител, няма защо да се боят, освен ако не се подчиняват. Кажи им, че се надявам на бърз успех в търсенето.

— Шефът казва, че няма защо да се боите.

— Тогава защо си се подмокрил?

— Ти си се подмокрил. Аз… на мен сте поверени, така че помислете за шибаните си обноски.

— По-добре внимавай за своите, щото, като останем сами, ще те нахраним, с топките ти. Къде е проклетата кльопачка и къде е пиячката, и де ги курвите, дето ни ги обещаха?

— Скоро ще получите предостатъчно и най-добре е да сте учтиви с тези… момчета — каза предпазливо Мисамото. — Те са като котка с оса в задника. И шефът казва, че е най-добре да не се пипкате, ами да намерите златото.

— Стига да има злато, ще го намерим, Уотинабей, драги. Пък като няма, няма, нали, Чарли?

— Извини ме, господарю, те много благодарят за твоята любезност — съобщи Мисамото, вече не толкова изплашен. Внезапно съобрази, че щом ще ги придружава, пръв ще научи за удара. — Те ще се опитат да намерят съкровището колкото е възможно по-скоро. Почтително питат дали могат да хапнат и пийнат малко и кога могат да започнат.