— Училище ли? Какво училище? — измърмори Зукумура.

Никой не му обърна внимание.

— Не съм съгласен — двойната гуша на Тояма се затресе. — Колкото повече вземане-даване имат нашите синове с гай-джин, толкова повече ще се опорочат.

— Не — рече Анджо, — ние лично ще подберем учениците — нуждаем се от доверени познавачи на варварските езици. Ще гласуваме: Бакуфу веднага да отворят езиково училище. Съгласни ли сте? Добре: така, а сега писмото на гай-джин: ще продължим с тактиката на Йоши-сама, в деня, когато трябва да пристигне, ще им съобщим, че ще го получат „колкото е възможно по-бързо“. Съгласни ли сте?

— Съжалявам, не — бе отговорил Йоши, — трябва да направим точно обратното. Ще им изпратим писмото точно навреме и ще им изплатим втората изнудваческа вноска също навреме.

Те го зяпнаха, а Зукумура промърмори:

— Писмо ли?

Йоши заговори търпеливо:

— Трябва да извадим от равновесие гай-джин. Те очакват, че ще закъснеем, а ние ще сме точни; това ще ги накара да повярват, че ще спазим уговорката за стоте дни, което, разбира се, няма да стане. Ще отлагаме ли, отлагаме, та дано окончателно ги влудим. — Те се засмяха заедно е него, дори и Зукумура, който не разбираше, защо се смеят — и още повече, когато Йоши им разказа колко пъти без малко да се разхили по време на срещата, като вижда как нетърпението им унищожава тяхната привидно изгодна позиция. — Без куче убиец господарят е толкова беззащитен, колкото кутре срещу човек с тояга.

— Какво? Какъв човек с тояга? — попита Зукумура, рибешките му очи зяпаха глуповато. — Какво куче?

Настроението на Йоши се изпари при мисълта, че се налага да понася този малоумник до края на дните му. Въпреки всичко той обясни, че без сила, с която да подкрепят своите жалби, и без желание да я използват враговете са безпомощни.

— Сила? Не разбирам, Йоши-сама. Каква сила?

— Сила — намеси се нетърпеливо Анджо — Сила! Техните оръдия и флотата им, Зукумура! О, няма значение.

Тояма, старият мъж, каза свирепо:

— Докато са без флотата си, можем да ги опожарим — те са неописуемо високомерни, с отвратителни обноски, а колкото до техния говорител… Радвам се, че не трябваше да присъствам, Йоши-сама. Мисля, че щях да избухна. Нека ги изпепелим още сега.

— Кой? Кого да запалим?

— Мълчи, Зукумура — каза уморено Анджо, — и само гласувай, когато ти кажа. Йоши-сама, приемам твоите доводи. Ще изпрати писмото на време и втората вноска от парите, за които ни изнудват, както е уговорено. Всички ли са за? Добре. Сега: след като се справихме с гай-джин и шогунът и принцесата са в безопасност на Северния път, следващата седмица няма много неща за вършене.

— Погрешно беше, че им позволихме да заминат, и те ще се върнат, за да ни преследват — каза Йоши.

— Тук грешиш. Моля те изготви план как да поставим на колене онова куче Санджиро и Сацума. Гласувам да се срещнем след две седмици, освен ако не изскочи нещо спешно…

По-късно, докато се прибираше в покоите си, Йоши не можа да измисли никакъв вероятен спешен случай, който би могъл да изисква присъствието му в Йедо — дори втората тайно прошепната покана да посети френския флагман, която той нито бе приел, нито бе отказал, а бе отложил отговора си за след седмици, не беше спешна, — така че реши без отлагане да се заеме с плана, който той и съпругата му, Хосаки, бяха измислили. Сега Анджо и неговите стрелци му препречваха пътя. Какво да прави?

— Лека нощ, Анджо-сама — рече Йоши, вече взел решение. — Както винаги, ще те държа в течение. — Прикри тревогата си и макар да се чувстваше незащитен, пришпори коня си напред, като се насочи към далечната арка. Никой от стрелците не помръдна, чакаха заповеди. Неговите мъже и двата паланкина го последваха, чувстваха се също толкова беззащитни.

Анджо ги наблюдаваше как вървят. Вбесен. „Ако не бяха тези пушки, щях да го арестувам според плана. По какво обвинение? Предателство, заговор срещу шогуна! Но Йоши никога не би допуснал да го изправят пред съда, о, не, толкова съжалявам, глупаците ще го пречукат, докато той се опитва да избегне правосъдието.“

Внезапно пронизваща болка в червата му го накара слепешком да потърси място за сядане. „Бака лекарите! Сигурно има лек“ — помисли си той, после обсипа с още ругатни Йоши и мъжете, които бяха изчезнали под далечната арка.

Сега Йоши дишаше по-добре, студената пот вече не се стичаше по гърба му; Той подкара коня в тръс по-навътре в укрепленията, покрай слабо осветения коридор, покрай други конюшни и сарачници, докато стигна до последната стена. Стената беше облицована с дърво. Мъжете слязоха от конете и запалиха факлите си от пъхнатите в скобите на стената.

С камшика си Йоши посочи издутина от едната страна. Помощникът му скочи от коня и рязко я дръпна. Цяла част от стената се отметна навън и откри тунел, достатъчно висок и широк, та двама мъже да яздят редом. Йоши веднага пришпори коня си. Когато паланкините и последните мъже преминаха и вратата се затвори, той въздъхна с облекчение. Едва тогава прибра пушката в кобура.

„Ако не беше ти, Пушка-сан, помисли си с нежност — можех да съм мъртъв, а в най-добрия случай — затворник. Понякога виждам, че пушката е наистина по-добра от меча. Ти си заслужи име — древен шинтоистки обичай е да се дават имена на определени мечове или оръжия, дори на дървета или скали. Ще те наричам «Нори», което означава също «водорасло» и е игра на думи с името на Нори Анджо — ще ми напомня, че ти ме спаси от него и че един от твоите куршуми е предназначен за него, за сърцето или главата му.“

— Ийе, господарю — възкликна неговият военачалник, яздейки успоредно с него. — Беше чудесно да се види вашият изстрел!

— Благодаря ти, но на теб и всички воини бе наредено да мълчат, докато не ви разреша да говорите. Ти си понижен. Отивай отзад. — Оклюман, мъжът забърза. — Ти — рече Йоши на помощник-командира, — сега ти си моят военачалник. — Той се извърна на седлото си и продължи начело.

Въздухът в тунела беше застоял. Това беше един от многото тайни пътища за бягство от замъка. Замъкът със своите три рова и извисяваща се главна кула бе построен за четири години — петстотин хиляди мъже, по предложение на шогуна Торанага и без никакви разходи от негова страна, усърдно бяха работили денем и нощем, докато го завършат.

Подът на тунела се спускаше надолу и се виеше насам-натам, скалата бе изсечена отстрани на места, а другаде бе грубо зазидана, таванът бе подпрян тук-там, но бе добре ремонтиран. Снижаваше се, но без опасност. Отстрани вода закапа и въздухът стана по-хладен и Йоши разбра, че се намират под рова. Той загърна наметалото си по-плътно, мразеше тунела и почти му прилошаваше от клаустрофобия — наследство от времето, когато той, жена му и синовете му се намираха под строг тъмничен режим за почти половин година в помещения като зандан заради тайро И, и то не много отдавна. „Никога повече няма да се дам да ме затворят, се бе заклел, никога повече.“

След време подът се издигна и те достигнаха до края, който се отваряше към някаква къща. Това бе сигурно място, принадлежеше на предан на рода Торанага васал; предварително предупреден, той го приветства. Облекчен, че вече не предстоят неприятности, Йоши остави предната охрана да води.

Нощта бе приятна и те яздеха в тръс през града по малко познати пътеки, докато стигнаха покрайнините и първата бариера на Токайдо. Враждебната охрана там веднага стана покорна, виждайки знамето на Торанага. Те бързо отвориха преградата и се поклониха, после затвориха, всички умираха от любопитство, но бяха достатъчно умни да задават въпроси.

Недалеч след бариерата пътят се разклоняваше. Едното разклонение лъкатушеше на север, навътре в сушата, към планините, което след спокойна три-четири дневна езда щеше да го изведе до неговия замък Драконовия зъб. Предната охрана радостно сви по пътя към дома — към своите домове, а и към неговия; повечето от тях не бяха виждали семействата си, годениците си и приятелите почти година. След половин левга приближиха село с чудесен водопой и горещ извор и той им извика: