Заобикалящият по-горен ред беше натъпкан с мълчаливи стрелци. Никой не бе сложил стрела в лъка си, но всички в кръга знаеха, че с тях е свършено, ако някой даде заповед.

— А, Йоши-сама — чу се дрезгавият глас на Анджо от полумрака над тях и Йоши за момент не го разпозна сред стрелците. Анджо седеше без оръжие отзад на реда до стълбата. — На днешното ни следобедно заседание не ни предупреди, че ще напуснеш замъка с въоръжени хора като… като какъв? Като нинджа?

Гневен ропот се надигна сред хората на Йоши, но той се засмя и това отслаби напрежението сред войните горе и долу.

— Не като нинджа, Анджо-сама, макар и колкото е възможно по-тихо. Добра идея е да се проверят укрепленията без предупреждение. Аз съм пазител на замъка, също както и настойник на шогуна. А ти? На какво дължа това удоволствие?

— Ти само укрепленията ли проверяваш?

— Ще убия три заека с една стрела. — Настроението на Йоши се развали. Всички потръпнаха, зачудени защо три и какво има предвид той. — Ами ти? Защо са ти толкова много стрелци? Може би за засада?

Груб смях отекна под покривните греди, всички настръхнаха още повече. Ръцете се вкопчиха в оръжията, макар никой да не направи явно движение.

— Засада ли? О, не, не засада — почетен караул. Щом чух, че си намислил обиколка с увити копита на конете… тези войни са тук само за да ти окажат почести и да засвидетелстват, че не всички спим, че замъкът е в добри ръце и му е необходим пазител. — Анджо излая някаква команда. Всички стрелци тутакси се втурнаха надолу и се наредиха в две редици по кръга. Йоши и хората му останаха в средата. Стрелците се поклониха официално. Йоши и хората му също. Но нищо не се бе променило, капанът все още бе готов да щракне. — Ти от пушки ли се нуждаеш, за да направиш проверката?

— Съветът на старейшините препоръча на всички даймио да се въоръжат с модерни оръжия — рече Йоши с привидно спокоен глас, а вътрешно беснееше, че някой е издал плана му, а той самият не е предвидил засада. — Това са първите ми нови пушки. Искам да приуча хората си да ги носят.

— Разумно, много разумно. Виждам, че и ти носиш една. Трябва ли господарят Йоши да носи пушка лично?

Кипнал от подигравката, Йоши погледна надолу към пушката в кобура, ненавиждаше всички пушки и благославяше мъдростта на своя съименник, поставил извън закона тяхното производство или вноса им в деня, когато е станал шогун. „Нали тъкмо така си осигурихме мир два и половина века? — помисли си Йоши мрачно. — Пушките са подли оръжия за страхливци, ценени единствено от миризливите гай-джин, оръжия, които убиват от хиляда крачки, така че човек никога не вижда кого убива или кой го убива, оръжия, които всеки глупак, човек от низшите слоеве, маниак, отвратителен разбойник, мъж или жена може да ги използва безнаказано срещу когото и да било, дори срещу най-висшия господар или срещу най-добре обучения майстор на меча. Да, а ето че дори аз трябва да нося пушка — гай-джин ни принудиха насила да го правим.“

Презрителната забележка на Анджо ехтеше в ушите му; Йоши измъкна пушката от кобура, освободи предпазителя, както Мисамото му бе показал, прицели се, издърпа спусъка, веднага пъхна патрони в задната част на цевта, оглушително изстреля пет куршума към гредите, пушката едва не изскочи от ръцете му с неочаквана сила. Всички се разпръснаха, дори собствените му хора, неколцина бяха хвърлени на земята от изплашените коне. Анджо и хората му се проснаха на пода в очаквана на още стрелба, този път смъртоносна, всички до един в помещението трепереха от страх пред скоростната стрелба.

В пълно мълчание всички чакаха, затаили дъх; чак после, тъй като не последва продължение, съобразиха, че Йоши просто демонстрира пушката, и двете редици стрелци бързо, но предпазливо отново се струпаха край военачалниците си, които ги подбираха и строяваха. Анджо и телохранителите му се изправиха тромаво на крака:

— Какво означава това? — изкрещя Анджо.

Колкото може по-безгрижно, макар че сърцето му биеше, Йоши продължи да успокоява коня си, тихо пъхна предпазителя и сложи пушката в скута си, прикривайки задоволството от успешните си действия и че е впечатлен като всички останали от силата на пушката — и преди бе стрелял по мишени с пушки с предно пълнене и с някои старомодни револвери за дуел, но никога — с пушка със задно пълнене с метални патрони.

— Исках да ти покажа колко са ценни. В определени случаи са по-добри от меча, особено за даймио. — Йоши се радваше, че гласът му звучи спокойно. — Например, когато попадна в засадата преди няколко седмици, можеше да използваш пушка, нали?

Разтреперан, Анджо овладя яростта си, съвсем сигурен, че се намира в голяма опасност, животът му бе непосредствено заплашен. Сигурен бе, че ако нареди да арестуват Торанага, както бе замислил, куршумите щяха да го направят на пух и прах — „в името на всички богове къде и как това куче се е научило да стреля и защо не са ме уведомили, че е толкова опитен?“.

А напомнянето на произшествието с шиши представляваше още една публична обида, защото бе добре известно, че Анджо не се е държал храбро, че е трябвало да се измъкне на сигурно място, че не се е сражавал с нападателите, а след като раненият е бил заловен, им е заповядал да го убият по най-долен начин.

— При някои обстоятелства, Йоши-сама, при някои, но се съмнявам дали пушката ти, пък и която и да е друга имат стойност тази вечер. Съмнявам се в това. Мога ли да попитам, какво целиш тази вечер? Да посетиш външните укрепления и да се върнеш? Или това е един от твоите начини да заминеш нанякъде?

И двамата знаеха, че Йоши не е длъжен да отговаря за движението си в или извън пределите на замъка.

— Зависи какво ще видя отвън — заяви Йоши рязко. — Може да се върна в собственото си владение за ден-два или напротив — разбира се, ще те осведомявам подробно.

— Ще липсваш на Съвета дори и за няколко дни. Имаме много работа; ако отсъстваш, ще се наложи сами да вземем решения.

— Днес следобед изяснихме, че няма нищо съществено; за щастие без петимата старейшини не може да се вземат важни решения.

— А договорът с гай-джин?

— Това също го решихме следобед.

Срещата на старейшините, след като гай-джин си бяха заминали, като никога бе весела и пълна със смях, че врагът се е опозорил, че още веднъж са надхитрили гай-джина. Анджо, Тояма и Адачи го поздравиха за майсторското справяне в сблъсъка и схватливостта му относно гай-джин, а Зукумура не каза почти нищо, само мърмореше като слабоумен от време на време.

Анджо ликуваше:

— Уговорката да им дадем дребно подаяние, за да се отървем от тях и от техните корабни в Йедо, докато подчиним Сацума, беше много умна, Йоши-сама. Много. В същото време определено отложихме тяхната заплаха да идат в Киото и те приеха, че вината е единствено в Сацума.

Тояма се обади:

— Значи обявяваме война на Сацума? Добре!

— Не, не война, има други начини да превием това куче. — Анджо беше изпълнен със самоувереност от новите си познания. — Ти излезе прав за гай-джин, Йоши-сама. Беше изключително интересно да се види как враждебността помежду им е едва прикрита под отвратителната им външност. Той и Тояма наблюдаваха срещата иззад подиума, стените там умишлено бяха прозрачни от вътрешната страна. — Противно. Дори зад преградата усетихме вонята им. Отвратително. Наредих тази приемна да се измие и столовете, на които седяха, да се унищожат.

— Отлично — присъедини се Адачи. — Като че ли мравки лазеха по кожата ми през цялото време, докато бях там. Йоши-сама, мога ли да попитам — тая маймуна Мисамото наистина ли ти казваше какво говорят гай-джин, всичко ли? Не можах да чуя нито дума.

— Не всичко — бе отговорил Йоши. — Достатъчно, за да получа някои предварителни указания, но само когато говореха на английски. Мисамото твърди, че повечето време говорели на друг език, той смята, че е било на френски. Това доказва още нещо: нуждаем се от доверени преводачи. Предлагам незабавно да открием езиково училище за нашите най-умни синове.