С присвити очи Йоши каза:

— Благодаря на твоя господар. Срещата приключи.

Един офицер самурай извика:

— Керей! За почест! — и всички самураи се поклониха и останаха така, докато роджу се изправиха и се поклониха с премерена учтивост. Сър Уилям и посланиците нямаха друг избор, освен да отвърнат със същото, когато Йоши тръгна към една незабелязана досега врата зад подиумите й бързо изчезна. Самураите тозчас се изправиха и пак започнаха да ги наблюдават с подозрителна враждебност.

— Много задоволително, Сър Уилям — каза сърдечно Сьоратар на френски, хвана го под ръка, като се стремеше да го смути отново. — Добра работа.

— Твоите господари в Елисейския дворец газ ще пикаят, когато си поискаме десетте хиляди в злато отвърна Сър Уилям, леко засегнат, но не съвсем — като се изключат оръдейните салюти, бе направил огромна крачка напред. — Така или иначе, беше голям жест, Анри, макар и скъп.

Сьоратар се изсмя.

— Те твърдят, че ще изплатят двайсет гвинеи.

— Готово! Ще вечеряте ли с нас в Легацията? — Те си тръгнаха, без да обръщат внимание на високомерните, войнствени погледи.

— Благодаря ви, не. Тъй като приключихме с нашата работа, смятам да се върна в Йокохама днес, а не утре; има достатъчно време, а и морето е спокойно. Защо да чакате „Пърл“, елате на борда на моя флагман, можем да вечеряме по пътя, а?

— Благодаря ви, аз ще изчакам до утре. Искам да се уверя, че всичките ни момчета ще се върнат благополучно с нашия превоз.

Зад тях, незабелязан в навалицата, Тайърър чакаше Андре, коленичил, за да нагласи катарамата на обувката си; не бе разбрал, че Тайърър го гледа, и започна шепнешком разговор с японския преводач. Мъжът се поколеба, после кимна и се поклони.

— Домо.

Андре се обърна, видя как Тайърър го оглежда. За стотна от секундата се усети хванат натясно, после се усмихна и приближи към англичанина.

— Е, Филип, Мина много добре, нали? Мисля, че ти се справи отлично и със сигурност си прибавихме по някоя нашивка.

— Не аз, ти спаси положението. И моята чест, за което много ти благодаря. — Тайърър се намръщи разколебан, докато следваше колоната. — Макар че блестящо намери изход от задъненото положение, между казаното от теб на английски и казаното на японски имаше разлика, нали?

— Не чак толкова, mon ami, съвсем незначителна, не си струва да я споменаваме.

— Не мисля, че Сър Уилям ще се съгласи.

— Може би да, може би не. Може би грешиш. — Андре се засмя насила. — Не е разумно да тревожиш посланик, нали? Покритото мляко котките не го лочат.

— В повечето случаи да. Какво каза на преводача?

— Благодарих му. Mon Dieu, мехурът ми ще се пръсне, а твоят?

— Също — потвърди Тайърър, сигурен, че Андре го лъже за преводача. „А защо не? — мислеше си от новата гледна точка. — Андре е враг, ако не враг, то противник. Използва всеки нюанс, за да извлече полза и умилостиви Сьоратар, Франция и себе си. Съвсем честно. За какво ли е помолил тайно? Да предаде съобщение, да, но какво? Какво тайно съобщение? За какво бих помолил тайно аз?“ — Ти помоли за среща насаме с господаря Йоши, нали? — рискува той. — За теб и за господин Сьоратар.

Изражението на Андре Понсен не се промени, но Тайърър забеляза, че кокалчетата на дясната му ръка върху парадната сабя побеляха.

— Филип — рече му с половин уста. — Бях ти добър приятел, откакто си пристигнал, помогнах ти да започнеш да учиш японски, запознавах те с всичко тук, нали? Не ти се бъркам за тайния ти самурай Накама, макар да подочух, че имал и други имена. Не си ли…

— Какви други имена? — запита Тайърър, внезапно изнервен, без да разбира защо. — Какво знаеш за него?

Андре продължи, сякаш Тайърър не бе казал нищо:

— Не подпитвам нито теб, нито него, макар да те предупредих да внимаваш с японците, с всеки един от тях; имаше достатъчно време да ми разкажеш за него, ако искаше, като на приятел. Помни, че сме на една и съща страна, Филип, ние сме слуги, а не господари, ние сме приятели, ние сме в Япония, а тук гай-джин наистина трябва да си помагат един на друг — както аз те представих на Райко, която те заведе при Фуджико, нали? Хубаво момиче е Фуджико. Най-добре е да притежаваш малко галски реализъм, Филип, по-добре пази тайната информация за себе си, по-добре се пази от твоя Накама и помни какво съм ти казвал десетки пъти: в Япония мисли като японец.

Малко преди залез-слънце същия ден Йоши бързаше по мрачен ветровит каменен коридор в централното крило на замъка. Сега бе облечен с характерното си кимоно с два меча, отгоре с плащ за яздене, с гугла. На всеки двайсет крачки премигваха маслени факли, поставени в железни скоби до нишите за стрелците, които служеха и за прозорци. Навън въздухът бе хладен. Пред него се намираше витата стълба, която водеше до личните му конюшни отдолу. Той изтича по стъпалата.

— Стой! Кой… О, толкова съжалявам, господарю! — поклони се часовият.

Йоши кимна и продължи. Из целия замък войниците, конярите, прислужниците се приготвяха за сън или за нощните си задължения, следвайки всеобщия световен обичай да се ляга, щом падне нощта. Само преуспяващите палеха светлина нощем, за да виждат, четат или играят.

— Стой! О, толкова съжалявам, господарю! — Часовите се покланяха един след друг.

В двора, на конюшнята личните му двайсет телохранители се събираха до главите на конете си. Сред тях беше Мисамото, рибарят, мнимият самурай и старейшина. Сега беше бедно облечен като обикновен пехотинец, без оръжия и изплашен. Имаше два малки покрити паланкина, нарочно по-леки и предназначени за бързо пренасяне. Всяка беше поставена върху два лоста, захванати в хамутите на два оседлани коня отпред и отзад. Копитата бяха увити с парцали и всичко беше според плана, който Йоши бе измислил заедно с Хосаки преди дни.

Прозорчето за наблюдение на единия паланкин се плъзна. Той видя. Койко да наднича. Тя се усмихна, кимна му за поздрав. Прозорчето се затвори. Пръстите му се вкопчиха в меча. Така подготвен, той плъзна вратата достатъчно, за да се увери, че жената вътре е тази, за която я смяташе, и че е сама. Когато беше много малък, баща му му бе втълпил първия закон на оцеляването дума по дума: „Ако бъдеш хванат ненадейно, предаден ненадейно, убит ненадейно, значи си пренебрегнал дълга си към мен и към себе си. Вината ще е единствено твоя, защото си пропуснал да провериш лично, да предвидиш всяка възможност. Няма никакво извинение за провала, освен карма — а боговете не съществуват!“

Бързо и уверено й се усмихна. Затвори вратата, провери и другия паланкин дали е празен и подръка, ако му се наложи да го използва. Удовлетворен, даде сигнал за качване по конете. Това бе сторено в пълна тишина, от което отново му стана приятно — бе заповядал цялото въоръжение и хамутите също да бъдат увити, за да не вдигат шум. Последна мълчалива проверка, но не предусети никаква опасност. Новата пушка бе пъхната в кобура на седлото, торбичката с амунициите пълна, най-верните му стрелци бяха преметнали през рамо останалите четири пушки. Безшумно се метна на седлото си. Нов сигнал. Предната охрана и знаменосецът с личното му знаме тръгнаха. Той ги последва, след него двата паланкина и останалата свита зае мястото си като ариергард.

Напредваха бързо и почти безшумно. Тръгнаха нагоре по пътя към следващото укрепление, далеч от главната порта и оживените улици. На всеки пост ги пропускаха с парола. Вместо да завият към лабиринта на замъка, се отправиха към голяма постройка на северната страна, разположена до основните укрепления. Отвън тя се охраняваше усилено. В момента, в който охраната разпозна Йоши, високата врата се олюля и отвори, за да им позволи да минат. Отвътре имаше голямо, обградено и отъпкано трасе за езда с висок сводест таван и втори ред за наблюдаване. Няколко факли светеха тук-там. Вратите се затвориха зад тях.

Йоши с лек галоп застана начело и ги поведе чевръсто през далечния проход под арката, покрай конюшните и сарачниците. Навсякъде бе празно. Мястото беше покрито с калдъръм, въздухът напоен с мирис на тор, урина и пот. После започна отново отъпкан път, а следващата арка ги изведе до вътрешен, по-малък кръг. През него минаваше смътно осветен проход под арка. Йоши пришпори първокласния си кон да побърза, после внезапно го задържа.