— Какво става с отиването в Осака? — попита Сър Уилям.

— О, Осака ли? Съжалявам, ще трябва да отложите пътуването, докато се върна. — Едва прикри усмивката си.

— Кога ще стане това? — премаля му още повече.

— Да стигнем до целта са нужни шест-седем дни в зависимост от ветровете, три дни в Бо Чи Се ще са достатъчни. Ще трябва да презаредя с въглища в Шанхай, о, бих казал, че ще се върна в Йокохама, стига да не пристигнат нови заповеди, в… — адмиралът изгълта своя портвайн и си наля още — ще се върна след четири-пет седмици.

Сър Уилям допи брендито си и гаденето премина.

— Лейтенант, ако обичате? Благодаря.

Марлоу пое чашата му учтиво и пак я напълни с най-отбраното адмиралско бренди, като криеше отвращението си, че е лакей и че му е дошло до гуша от адютантския чин, мечтаеше да се върне на своя кораб, на своя квартердек, за да наглежда как върви ремонтът след бурята. „Но поне ще видя някаква акция най-сетне“ — помисли си с облекчение, представяйки си нападението срещу пиратското пристанище и оръдията в целия им блясък.

— Добре, адмирале — започна Сър Уилям, — ако не осъществим заплахата си, ще се изложим, ще изпуснем инициативата и ще изпаднем в голяма опасност.

— Това беше ваша заплаха, Сър Уилям, не наша. Затова се безпокоите твърде много за престижа си; колкото до опасността — предполагам, имате предвид Колонията, — по дяволите, сър, туземците няма да посмеят да ни създадат никакви особени проблеми. Не ви безпокоиха в Легацията, няма да безпокоят и Йокохама.

— Ще сме безпомощни без флотата.

— Не е съвсем така, Сър Уилям — намеси се решително генералът. — Армията тук е в почти пълен състав.

— Съвсем правилно — съгласи се адмиралът, — но Сър Уилям е съвсем прав, като твърди, че Кралската флота поддържа мира. Планирам да вземат четири бойни кораба, сър, а не пет и да оставя една фрегата във военната база. Това ще е достатъчно. „Пърл“!

Марлоу не се сдържа и изтърси:

— Извинете ме, сър, но тя все още е на основен ремонт.

— Толкова се радвам да разбера, че следите състоянието на моята флота, господин Марлоу, и си държите ушите отворени — смрази го адмиралът. — Очевидно „Пърл“ не може да участва в тази експедиция, така че е най-добре да се върнете на борда и да се уверите, че тя е в безупречно състояние за плаване, готова за всякакви заповеди, утре до залез-слънце, или ще останете без кораб.

— Слушам, сър. — Марлоу преглътна, отдаде чест и хукна навън.

Адмиралът изсумтя и рече на генерала:

— Добър офицер, но още има жълто по устата — чудесно семейство, свързано с флотата, двама от братята му също са офицери, а баща му — флаг-капитан в Плимут. — Той погледна Сър Уилям. — Не се безпокойте, фрегатата му ще вдигне мачта до утре и ще бъде на разположение — той е най-добрият ми командир, но, за Бога, не му казвайте, че съм го похвалил. Той ще ви пази, докато се върна. Ако няма нищо друго, господа, ще отплавам веднага — толкова съжалявам, че не мога да се присъединя към вас за вечеря.

Сър Уилям и генералът допиха питиетата си и се изправиха.

— Бог да ви поживи, адмирал Кетърър, да се върнете благополучно с целия си екипаж — искрено му пожела Сър Уилям, генералът се присъедини към него. После лицето му стана сурово: — Ако не получа удовлетворение от Бакуфу, ще тръгна за Осака, както бе решено, със или без „Пърл“, със или без армията, но, за Бога, ще ида в Киото и Осака.

— Най-добре да изчакате, докато се върна; най-добре да проявите благоразумие и да не споменавате името Божие, след като ще предприемете такова необмислено действие, Сър Уилям — отсече адмиралът. — Господ може да реши другояче.

Същата вечер, точно преди полунощ, Анжелик, Филип Тайърър и Палидар излязоха от Британската легация и тръгнаха по Хай стрийт към сградата на Струан.

— La — рече Анжелик щастливо. — Сър Уилям, разбира се, има скромен готвач!

И тримата бяха във вечерно облекло и се засмяха, защото храната бе по английски обилна и изключително вкусна — печено говеждо, подноси със свински наденици и пресни раци, докарани в лед от Шанхай в хладилното помещение на пощенския кораб като част от дипломатическата поща и затова не подлежаха на митническа проверка и данъци. Бяха сервирани с варени зеленчуци, печени картофи, също внесени от Шанхай, с йоркширски пудинг и последвани от ябълков сладкиш и баница с кайма и с бордо, „Пуйи Фюме“, портвайн и шампанско, колкото двайсетината гости можеха да изпият.

— А когато госпожа Лънкчърч хвърли един рак по съпруга си, помислих, че ще умра — каза Анжелик, за да предизвика още смях, но Тайърър смутен рече:

— Боя се, че някои от тъй наречените търговци и техните съпруги са склонни към буйства. Моля, не съдете за всички англичани и англичанки по поведението на тези тук.

— Съвсем правилно! — Палидар сияеше от щастие, че тя го прие в свитата си, осъзнаваше, че вечерната му униформа и шапката с перо правеха сивия редингот на Тайърър, старомодната му и надиплена копринена връзка и цилиндъра да изглеждат още по-погребални. — Отвратителни хора. Без вашето присъствие вечерта щеше да е ужасна, няма никакво съмнение.

Хай стрийт и пресечките бяха все още пълни с търговци, чиновници и други клатушкащи се към своите къщи или разхождащи се, тук-там пияни лежаха край петролните лампи, които осветяваха улицата. От време на време групички японски рибари с гребла, мрежи и хартиени фенери, за да си осветяват пътя, се изкачваха уморено откъм брега, където бяха изтеглили лодките си, или пък слизаха от селото за нощен риболов.

Пред централната врата на сградата на компания Струан Анжелик спря и протегна ръка за целувка.

— Благодаря ви и лека нощ, скъпи приятели, моля, не си правете труда да ме чакате, някой от прислужниците ще ме изпрати до Легацията.

— И дума да не става — каза веднага Палидар, хвана ръката й и я задържа за миг.

— Аз… ние ще се радваме да изчакаме — увери я Тайърър.

— Но може да остана цял час или само пет минути, зависи как е годеникът ми.

Те настояха, Анжелик им благодари, промъкна се край нощния постови, облечен в ливрея и въоръжен, изкачи стълбите, кринолинът й се вееше, шалът й се влачеше — все още бе обхваната от вълнението на вечерта и обожанието, което я заобикаляше.

— Здравей, скъпи, исках само да ти пожелая лека нощ.

Струан бе облечен в елегантен халат от червена коприна над разкопчана риза и панталони, носеше меки ботуши, шалче на врата. Той стана от стола, болката бе притихнала от еликсира, който А Ток му бе дала преди половин час.

— За първи път от много дни се чувствам толкова добре, скъпа моя. Малко замаян, но съм добре — колко си красива. — Светлината от петролната лампа правеше изпитото му лице по-красиво от друг път, а нея — по-желана от всякога. Той сложи ръце на раменете й, за да се задържи, усещаше главата и тялото си странно олекнали, кожата й бе розова и топла. Очите й играеха, а той сведе очи с обожание и я целуна. Най-напред нежно, а когато тя му отговори, с ликуване посрещна вкуса на устните и.

— Обичам те — измърмори той между целувките.

— И аз те обичам — отвърна Анжелик, вярваше си и бе отпаднала от удоволствие, толкова щастлива, че той наистина изглежда по-добре, с твърди и търсещи устни, със силни и търсещи ръце, но някак си сдържани, толкова сдържани, че внезапно в унес й се прииска да премахне всички прегради.

— Je t’aime… je t’aime.44

За миг двамата останаха прегърнати, а после с неподозирана и от него самия сила Малкълм я вдигна, седна пак в големия стол с висока облегалка и я залюля в скута си, устните им се докосваха, едната му ръка обгръщаше тънкия й кръст, другата спокойно лежеше върху гърдите й, коприната сякаш засилваше топлината, извираща от чашките на корсета й. Изпълни го удивление. Удивление, че сега, когато всяка част от тялото й бе покрита и забранена, за разлика от нощес, когато всичко бе открито у японката и го подканваше, също толкова младежко, той се чувстваше по-еуфоричен и по-възбуден от всякога, а в същото време се владееше, вече не бе обезумял от страст.