— И ние в Англия и навсякъде другаде, но в Азия всички подписваме сметки. Купувай си каквото искаш, просто се подпиши — дори още по-добре е да ти направим твой личен печат, ще подберем най-подходящото китайско име за теб. — Ставаше дума за малък печат, обикновено с правоъгълна форма, от слонова кост или кокал с изгравирани декоративно китайски йероглифи, които наподобяваха името на собственика. Когато го натиснеш в мастилен тампон, а после върху хартия, се получаваше неповторим отпечатък, който трудно се подправяше. — Джейми ще го уреди.
— Благодаря, Малкълм. Но тогава, ами, мога ли да имам собствена сметка, cheri. Много добре се оправям със сметките.
— Сигурен съм, но не напрягай красивата си главица; когато се оженим, ще го уредя, но тук не е необходимо.
Анжелик сама не се чуваше как забавлява Струан с клюки от Френската легация, с прочетеното във вестниците, с писмото на приятелката си от Париж за една великолепна резиденция — наречена „хотел“ — на Шанз-Елизе, собственост на някаква графиня, която скоро ще бъде отворена и е толкова евтина; Анжелик сееше семената на прекрасното бъдеще, разсмиваше го, очакваше да му се приспи, та да тръгне за обяда с френските офицери в клуба, после поязди с тях и с някои офицери от английската флота на хиподрума, следобед да си отдъхне, да се приготви за соарето на Сър Уилям — няма никаква причина да не отиде, но първо ще се върне да пожелае лека нощ на своя бъдещ съпруг.
Всичко бе великолепно и ужасно; мисълта й повече бе заета с новата дилема как да получи пари в брой. „Каква да правя? Трябват ми пари в брой, за да платя за лекарството, тази свиня Андре Понсен няма да предплати за мен, сигурна съм. Проклет да е и проклет да е и баща ми, задето ми открадна парите! И проклет да е оня от Токайдо, вечно да гори в ада дано!
Стига! Помисли. Помни, че си сама и няма кой да ти решава проблемите!
Единствената ми скъпоценност е годежният ми пръстен, а не мога да го продам, просто не мога. О, Боже, всичко вървеше толкова добре. Сгодена съм официално, Малкълм се оправя, Андре ми помага, но лекарството е толкова скъпо, а нямам никакви пари, пари на ръка. О, Боже… Боже, какво ще правя!“
Сълзи рукнаха от очите й.
— Господи, Анжелик, какво има?
— Толкова… Толкова съм нещастна — изхлипа тя и зарови глава в завивките, — толкова съм нещастна заради… заради Токайдо и че си ранен и аз… аз също съм ранена — не е честно!
Катерът на Сър Уилям, движен от десет гребла, бързаше през вълнението право към флагмана, закотвен на рейд край Йокохама, носът му тежко пореше вълните.
Сър Уилям беше сам в кабината, прав — лесно понасяше вълнението, — по редингот и с цилиндър. Морето светлееше, светлината избледняваше на запад, събираха се тъмни облаци, но без видима заплаха от буря. Когато катерът се люшна край кораба, всички гребла се вдигнаха вертикално, посланикът скочи на моста и забърза към главната палуба, където бе тържествено посрещнат.
— Добър ден, сър — енергично отдаде чест лейтенант Марлоу. — Оттук, моля. — Минаха покрай проблясващите оръдия на квартердека — главната палуба, — край мравуняка от хора, които покриваха оръдията, покрай навити корабни въжета, край проверените корабни платна, покрай димящия комин, изкачиха се по стълбичка, спуснаха се по друга към втората палуба с топовете и покрай моряците, които ковяха летви и подреждаха корабните принадлежности, и се запътиха към кабината на адмирала в кърмовата част. Часовият отдаде чест, когато Марлоу почука:
— Сър Уилям, сър.
— Отворете широко вратата, Марлоу, за Бога.
Марлоу задържа вратата за Сър Уилям и понечи да я затвори.
— Марлоу, останете тук! — разпореди се адмиралът.
Просторната кабина заемаше кърмата на кораба: Множество малки люкове, голяма маса и столове, застопорени към пода, малко легло и тоалетна, голям шкаф с ръбести гарафи. Адмиралът и генералът се надигнаха с престорена учтивост и пак седнаха. Марлоу остана на вратата.
— Благодаря ви, че пристигнахте толкова бързо, Сър Уилям. Бренди? Шери?
— Бренди, благодаря ви, адмирал Кетърър. Неприятност ли?
Червендалестият мъж погледна Марлоу.
— Бихте ли налели бренди на Сър Уилям? — Той хвърли лист хартия на масата. — Официално съобщение от Хонконг.
След обичайните надути поздрави съобщението гласеше:
„Веднага се отправете с флагмана и четири или пет бойни кораба към пристанището Бо Чи Се, северно от Шанхай, координатите следват на гърба, където основната пиратска флота на У Сун Чой е на котва сега. Преди седмица джонките на този пират, арогантно развели неговия флаг — «Белият лотос», — пресрещнаха и потопиха пощенския на Нейно величество кораб «Бони Сейлър» във водите край залива Мирс, пиратско пристанище северно от Хонконг. Флотата тук ще се справи с Мирс Бей — вие ще избиете по-голямата част от жителите на Бо Чи Се и ще потопите всички плавателни съдове без рибарските, ако водачът, за когото се предполага, че е Чу Фан Чой, откаже да се покори и не склони да се предаде на правосъдието на Нейно величество.
Когато приключите, ми пратете един кораб с доклад и се върнете в Йокохама, като се поставите там, както обикновено, на разположение в служба на Нейно величество. Покажете горното на Сър Уилям и му дайте приложеното писмо, ваш Станшоп, КОБ, губернатор на Далечния изток.
П.П. «Бони Сейлър» изчезна с целия си екипаж, 76 офицери и моряци, десет пътници, сред които една англичанка, съпруга на тукашен търговец, товар със злато, опиум и ориз на стойност 10 хиляди гвинеи. Чу Фан Чой имаше наглостта да изпрати в Губернаторството чувал с бордовия дневник и четиридесет и три чифта уши, придружени от писмо с извинения, че не е могъл да набави останалите. Ушите на жената липсваха и се боим от най-лошото.“
— Негодници — измърмори Сър Уилям, повдигаше му се при мисълта, че гъмжи от пирати из азиатските води, особено от Сингапур на север до Пекин, а флотата на „Белият лотос“ бе най-многобройна и най-прочута; жената спокойно можеше да е съпругата му, която трябваше да пристигне от Англия в Хонконг тия дни с три от децата им. — С прилива ли тръгвате?
— Да. — Адмиралът плъзна един плик през масата. Сър Уилям разчупи печатите:
„Драги Уили, следващият пощенски кораб ще донесе звонкови пари за разноските на Легацията. Между нас казано, съжалявам, Уили, но не мога да ти дам допълнителни войски в момента, нито кораби. Може би напролет. Беше ми наредено да върна войски и кораби в Индия, където властите се страхуват да не се повтори метежът отпреди пет години. Освен това Пенджаб отново ври и кипи; пиратите са напаст в Персийския залив, а проклетите номади в Месопотамия отново прерязаха телеграфа — организира се нов експедиционен корпус, за да се справим с тях веднъж и завинаги!
Как е горкият Струан? Отправям питане към Парламента за «неуспеха при защитата на нашите граждани». Новината за вашето нещастие на Токайдо ще стигне в Лондон до две седмици, отговорът ще дойде не по-рано от два месеца. Вярвам, че ще насърчат твърдите ответни мерки и ще ни пратят пари, войски и кораби, за да изпълним заповедите им. Междувременно се оправяй с бедите, ако те сполетят, както можеш. Хонконг кипи заради нападението на Токайдо. Майката на Струан направо полудя, а цялата сган от китайски търговци (колкото и да са богати от отвратителната си търговия с опиум) се е наежила, тяхната заблуждаваща, тенденциозна жълта преса иска твоята оставка. «Било ли е някога по-различно?» — както казваше Дизраели. Бог да те ощастливи.
Твой Станшоп, КОБ, губернатор.“
Сър Уилям отпи солидна глътка: „Дано лицето ми не издава тревогата ми.“
— Хубаво бренди, адмирале.
— Да, от най-добрия ми личен запас, във ваша чест — каза адмиралът, вбесен, че Марлоу е налял на Сър Уилям почти половин водна чаша, а не бе му сипал от обикновеното, второкачествено бренди за посетители. „Мухльо — помисли адмиралът, — ако не се изхитри, никога няма да получи адмиралски чин.“
