— Това ще правиш! Тук е Ориентът! Желая да останеш жив! Да си добре! И да си здрав!

— Няма да правя това! Аз не съм дете и не съм ти подчинен!

— Най-добре прави, както казва баща ти — намеси се Роб. — Аз също се противопоставях. На всяка негова нова идея. Накрая той неизменно доказваше, че е прав. Не знам защо става така. Но ето че навсякъде хората умират като мухи, а ние сме здрави.

— Изобщо не си прав — възрази Кълъм. — Нали ми каза, че през цялото време боледуваш?

— Да. Но това е от много години. Навремето не повярвах на баща ти, когато ми казваше за водата, и продължих да я пия. Сега червата ми кървят и ще продължават да кървят. Вече е твърде късно за мен, но кълна се, за бога, че съжалявам, дето не опитах. Сигурно червата ми сега нямаше да се скапват. Дърк изобщо не пие вода. Само чай.

— Това правят и китайците, момче.

— Не вярвам.

— Слушай, докато се мъчиш да откриеш истината — озъби се Струан, — ще изпълняваш тези заповеди! Разбери, заповеди!

Кълъм стисна упорито зъби:

— Заради някакви езически китайски обичаи трябва да променям целия свой начин на живот. Това ли искаш да ми кажеш?

— Да! Готов съм да се поуча от тях. Ще направя всичко, за да съхраня здравето си, а и ти също, за бога! — Струан изрева. — Стюард!

Вратата се отвори.

— Слушам, сър!

— Веднага приготви баня за мистър Кълъм! В каютата ми. И чисти дрехи също!

— Слушам, сър!

Струан прекоси каютата и се изпъна в целия си огромен ръст пред сина си. Разгледа главата му.

— В косата си имаш въшки.

— Изобщо не мога да те разбера!? — избухна Кълъм. — Всички имат въшки. Въшките ходят по нас, независимо дали това ни харесва или не. Малко се почешеш и край.

— Аз нямам въшки, нито Роб.

— Значи вие сте специални. Уникални! — Разтреперан от гняв, Кълъм отпи една глътка от шампанското. — Всеки знае, че когато човек се къпе, той рискува здравето си.

— Ти вониш, Кълъм.

— Всички вонят — отвърна нетърпеливо синът му. — Защо тогава носим винаги със себе си помада? Вонята е също начин на живот. Въшките пък са проклятие за човека. И точка по въпроса!

— Нито аз, нито Роб и семейството му вонят. Моите хора също не вонят, затова имаме най-доброто здраве в Ориента. Ще правиш това, което ти казвам. И въшките, и вонята са напълно излишни.

— По-добре се връщай в Лондон, татко. Там ще намериш най-голямата воня. Ако хората те чуят какво говориш за въшките и за вонята, ще те вземат за луд.

Баща и син впиха зъл поглед един в друг.

— Ще се подчиниш на заповедите ми. Ще се миеш, по дяволите, или ще накарам боцмана да те мие насила! Марш на палубата!

— Послушай го, Кълъм — намеси се Роб. Той усещаше презрението на сина и непреклонността на бащата. — Какво значение има? Направи компромис. Опитай пет месеца, а? Ако дотогава не се почувстваш по-добре, ще се върнеш към старите си навици.

— А ако откажа?

Погледът на Струан бе неумолим:

— Обичам те, Кълъм, повече от всичко друго на света. Но ще вършиш каквото ти казвам! В противен случай ще те накажа като обикновен моряк за непокорство!

— Как така?

— Ще те тегля след кораба десет минути и така ще се изкъпеш.

— Вместо да заповядваш — избухна недоволно Кълъм, — защо не казваш от време на време моля?

Струан се засмя от сърце.

— Господи, имаш право, момче — и тупна сина си по гърба. — Моля те, изпълни това, което искам от теб! Божичко, та ти си прав! По-често ще казвам моля. И не се безпокой за дрехите си. Ще ти вземем най-добрия шивач в Азия. И без това се нуждаеш от повече дрехи. — Струан погледна към Роб. — Какво ще кажеш за твоя шивач, Роб?

— Добре. Веднага щом се установим в Хонконг.

— Още утре ще изпратим да го извикат от Макао с целия му екип. Ако не е пристигнал вече в Хонконг. Нали пет месеца, момче?

— Съгласен съм. Макар че все още смятам това за приумица.

Струан напълни отново чашите.

— А сега смятам да отпразнуваме възраждането на „Ноубъл хаус“.

— Как, Дърк?

— Ще дадем бал.

— Какво? — развълнува се Кълъм, забравил възмущението си.

— Да. Бал! За всички европейци. В пищен стил. След един месец.

— Това означава да забъркаме голяма каша! — заяви Роб.

— Какво искаш да кажеш?

— Сред дамите ще започне невероятна паника. Ще избухне съперничество за най-добро облекло — по последна мода! Ще изтормозят мъжете си и ще се опитат да отнемат фризьорите на конкурентките си. Господи, хрумна ми чудесна идея! Питам се какво ли ще облече Шиваун.

— Нищо — ако това й харесва! — Очите на Струан блестяха. — Да бал! Ще има награда за най-красиво облечена дама. Мисля, че наградата…

— Не си ли чувал за това какво е отсъдил Парис?

— Да. Но сега съдия ще бъде Аристотел.

— Той е прекалено умен за такава роля.

— Ще видим. — Струан помисли малко. — Наградата трябва да има висока стойност. Какво ще кажете за хиляда гвинеи?

— Шегуваш се! — възкликна Кълъм.

— Хиляда гвинеи!

Кълъм бе поразен от мисълта за такова разточителство. Та това е просто безнравствено. Криминално деяние. С хиляда гвинеи човек може да живее в Англия като цар пет или десет години. Надницата на един фабричен работник, работещ от тъмно до тъмно шест дни в седмицата и без почивка през годината, е петнайсет до двайсет лири годишно. И от тази надница той поддържа дома, отглежда децата, храни жена, плаща наем, храна, облекло, въглища. Баща ми е луд, мислеше си, парите са го побъркали. Ами двайсетте хиляди гвинеи, които пропиля, да, направо пропиля с този глупав бас с Брок и Горт. Но хайде, това беше облог, за да се отърве от Брок. Един полезен облог, след като се е оказал сполучлив — ето че среброто е на борда на „Чайна клауд“ и ние отново сме богати. Богати!

Сега Кълъм съзнаваше, че да си богат е различно нещо от това да си беден. Знаеше, че баща му има право — не парите имаха значение, а тяхната липса.

— Но това е много, твърде много!

— Да. В определена степен. — Струан запали една пура. — Но „Ноубъл хаус“ трябва да държи на авторитета си. Новината ще потопи всичко. И историята ще се разнася сто години. — Той постави ръка на рамото на Кълъм. — Има още едно правило, синко, което не бива да забравяш — когато залагаш високо, рискуваш много. Ако не си съгласен да рискуваш, откажи се от играта.

— Такава голяма сума ще накара… може да накара някои хора да рискуват повече пари, отколкото могат да си позволят. Нима това е добре?

— Парите имат смисъл тогава, когато се харчат. Бих казал, че тези пари ще бъдат похарчени добре.

— Но какво печелиш от това?

— Авторитет, момче. — Струан се обърна към Роб: — Кой е печелившият?

Роб поклати глава безпомощно.

— Не знам. Красотата — Шиваун. Но най-добре облечената? Някои положително ще рискуват и цяло състояние за честта да получат наградата.

— Познаваш ли Шиваун, Кълъм?

— Не, татко. Срещнах я веднъж да се разхожда по пътя с Джордж — Джордж Глесинг е този, който трасира пътя от Глесинг пойнт до Хепи вели. Мис Тилмън е много красива. Но смятам, че мис Синклер е по-привлекателна. Чаровна. Аз и Джордж бяхме с нея малко време.

— Я виж ти! — Струан се опита да потисне внезапно възникналия интерес.

— Да — отвърна Кълъм простодушие. — Бяхме на прощална вечеря с мис Синклер и Хорацио на кораба на Джордж. Бедният Джордж — взеха му кораба. Това много го разстрои. Наистина ли ще дадем бал?

— Защо загуби Джордж кораба си?

— Лонгстаф го назначи за шеф на пристанището и главен инспектор, а адмиралът му заповяда да приеме назначението. Мис Синклер се съгласи с мен, че това разкрива добри възможности за него, но той е на друго мнение.

— Харесва ли ти той?

— Разбира се. Отнася се много добре с мен. — Кълъм за малко не добави, „въпреки че съм син на тай-пана“. Трябваше да благодари за случайното съвпадение на интересите им — и двамата бяха чудесни играчи на крикет. Още в университетския отбор Кълъм беше капитан и последната година беше играл за първенството на своето графство.