Струан вдигна глава и се усмихна кисело:

— Все така кръвожаден.

— Ако херцогът набира полк за Индия, може и да мине оттук — каза Роб.

— Аха. И аз си помислих същото. Е, момко, ако някога полкът стигне до владенията на „Ноубъл хаус“, ще се върне у дома обезглавен, така че Господ да ни помага!

— Господ да ни помага! — повтори Кълъм.

На вратата се почука и стюардът влезе бързо с шампанско, чаши и чай.

— Капитан Орлов ви благодари от името на екипажа, сър.

— Поканете го заедно с Волфганг да дойдат при нас, когато свърши вахтата.

— Слушам, сър.

След като наляха виното и чая, Струан вдигна чашата си:

— Наздравица. За Уинифред, която възкръсна отново!

Пиха и Роб каза:

— Още една наздравица. За „Ноубъл хаус“. Дано никога повече не помислим да причиним зло един на друг!

— Съгласен! Отново пиха.

— Роб, пиши на нашите агенти, когато стигнем в Хонконг. Кажи им да открият директорите на нашата банка, които са виновни за просрочения кредит.

— Дадено, Дърк.

— А после, татко? — попита Кълъм.

— После ще ги унищожим — отвърна Струан, — тях и техните семейства.

Кълъм потръпна от неумолимата решителност, с която баща му изрече присъдата.

— Защо семействата им?

— А тяхната алчност не засегна ли нашите семейства? Нас самите? Нашето бъдеще? Години наред ще имаме да плащаме заради алчността им. Те ще платят в същия размер! Всички до един!

Кълъм стана и тръгна към вратата.

— Къде си тръгнал, синко?

— Отивам до клозета. Исках да кажа отходното място.

Вратата зад него се затвори.

— Съжалявам за това, което казах. Но то трябваше да стане.

— Зная. И аз съжалявам. Ти обаче си прав за Парламента. Там ще се концентрира все по-голяма власт и солидните търговски сделки ще се уреждат оттам. Аз ще се грижа за финансирането и двамата с теб ще наблюдаваме Кълъм и ще му помагаме. Все пак новината за Уинифред е чудесна, нали?

— Да.

— Разсъжденията на Кълъм по много въпроси са правилни, нали.

— Той е прекалено млад. Нали знаеш как отгледа Роналда децата — стриктно следваше евангелието. Някой ден Кълъм ще трябва да порасне.

— Какво ще правиш с Гордън Чен?

— Интересува те дали ще кажа на Кълъм? — Струан се беше загледал в морските гларуси. — Ще трябва да реша този въпрос щом се върнем в Хонконг.

— Бедният Кълъм. Не е лесно да си млад, нали?

Струан поклати глава:

— Никога не е лесно.

Роб помълча малко и каза:

— Помниш ли моето момиче — Минг Су?

— Да.

— Често се питам какво ли стана с нея и детето.

— Сигурно се е устроила като принцеса и си е намерила чудесен съпруг с парите, които й остави, Роб. Омъжила се е за някой мандарин. Не е нужно да се безпокоиш за нея.

— Предполагам, че малката Изабел е навършила вече десет годинки. — Роб се увлече в приятни за душата спомени. Припомни си смеха й и удовлетворението, което бе получил от нея. Огромно удовлетворение — мислеше си той. Беше му дала повече любов и ласки, нежност и съчувствие в един ден, отколкото Сара му бе дала през целия им съвместен живот. — Ти трябва да се ожениш отново, Дърк.

— Ще има време за помисля за това. — Струан хвърли разсеян поглед към барометъра. Показваше 30,1 инча, ясно време. — Роб, дръж изкъсо Кълъм, когато станеш тай-пан.

— Непременно — обеща Роб.

Когато Кълъм излезе на палубата, „Чайна клауд“ се полюля и изплава от канала, образуван между малкото островче Тунг Ку Чау и Хонконг. Корабът напусна бързо тесния, ограден с планински вериги проток и зави на югозапад. Поклю Чау — друг по-голям остров — се намираше на две мили вляво. Остър североизточен мусон браздеше вълните, а отгоре бе надвиснал тежък сив облак.

Кълъм тръгна напред, като внимателно заобикаляше спретнато навитите корабни и пристанищни въжета. Мина покрай блестящите редици на топовете, изумен от чистотата на всяко нещо. Беше се качвал на много други търговски кораби в пристанището на Хонконг и всички му се бяха сторили мизерни.

Лявото отходно място бе заето от двама моряци и той се прекатери до десния борд. Увисна на въжетата, с мъка свали панталоните си и клекна предпазливо в мрежата.

Приближи се млад червенокос моряк, ловко се преметна през планшира в отходното място и смъкна гащите си. Беше бос и клекна, без да се държи за въжетата.

— Добро утро, сър — поздрави морякът.

— Добро утро — отвърна Кълъм, стиснал начумерено въжето.

Морякът свърши бързо. Наведе се към планшира, взе от една кутия квадратно парче вестник и се избърса, после хвърли внимателно хартията долу и завърза гащите си около кръста.

— Какво беше това? — попита Кълъм.

— А? О, хартията ли, сър? Мътните ме взели, ако знам, сър. Заповед на тай-пана. Ако не избършеш задника си с хартия, губиш двумесечна заплата и служиш десет дена на гадната бригантина. — Морякът се засмя. — Моля за извинение, тай-панът не е виновен. Корабът си е негов, така че бършем проклетите си задници. — Скочи леко на борда и потопи ръце в кофа с морска вода, после плисна водата върху краката си. — Измий и ти ръцете и краката си, за бога, защото ще отидеш в проклетата бригантина! Много странно! Направо лудост… моля за извинение, сър. Но животът е направо гаден: все миеш проклетите си ръце, бършеш проклетия си задник и веднъж в седмицата се къпеш и обличаш чисти дрехи.

— Гаден, ама друг път — обади се един моряк, който дъвчеше парче тютюн, надвесен над планшира. — Ще ти плащат в чисто сребро. Когато то пристигне, ако е рекъл Господ! Ще живееш като принц. Ще се валяш в купища пари. Какво още искаш, Чарли? — После се обърна към Кълъм: — Не знам как тай-панът постига това, сър, но на корабите му има по-малко заболявания от чума и скорбут, отколкото на всеки друг плаващ кораб — той плю по посока на вятъра, — така че аз си бърша задника и съм щастлив от това. Извинете ме, сър, ако съм на ваше място, ще правя същото. Тай-панът ужасно държи заповедите му да се изпълняват!

— Зарифи марселите и брамселите! — изрева капитан Орлов от квартердека и гласът му бе невероятно мощен за дребната му фигура.

Моряците се разделиха с Кълъм, като докоснаха чела, и се присъединиха към хората, които се изкачваха по вантите.

Кълъм използва хартията, изми ръцете си, слезе долу и зачака удобен момент да се присъедини към разговора.

— Защо трябва да се използва хартия?

— А? — попита Струан.

— В отходното място. Ако не използваш хартия, десет дена на бригантината.

— О, забравих да ти кажа, момчето ми. Китайците смятат, че има известна връзка между изпражненията и болестите.

— Та това е просто смешно — каза насмешливо Кълъм.

— Китайците не мислят така. Нито пък аз. — Струан се обърна към Роб: — От три месеца съм го въвел на „Чайна клауд“. За отбелязване е, че болестите намаляха.

— Дори в сравнение с „Тъндър клауд“?

— Да.

— Чисто и просто съвпадение — каза Кълъм.

Роб изръмжа:

— Изглежда, има доста съвпадения на нашите кораби, Кълъм. Има повече от петдесет години, откакто капитан Кук откри, че лимоните и свежите зеленчуци лекуват скорбута. Може би наистина изпражненията имат някаква връзка със заболяванията.

— Кога се къпа за последен път, Кълъм? — попита баща му.

— Не зная — преди месец — не, не си спомням. Капитан Бери настояваше да се къпя заедно с екипажа веднъж седмично в „Тъндър клауд“. Едва не умрях от студ. Защо питаш?

— Кога за последен път пра дрехите си?

Кълъм примигна и погледна тежките си кафяви вълнени панталони и сюртука си.

— Никога не съм ги прал. Защо да ги пера?

Очите на Струан блеснаха и той каза:

— Отсега нататък, било на кораба или на брега, ще къпеш цялото си тяло веднъж в седмицата! Ще използваш хартия и ще миеш ръцете си! Ще переш дрехите си всяка седмица! Няма да пиеш вода, а само чай! И всеки ден ще си миеш зъбите!

— Но защо? Защо не вода? Това е лудост! Да пера дрехите си? Тате ще се свият и кройката ще се развали, и кой знае още какво ще стане!