— Уил, ако сега му позволите да направи това, вие му предоставяте власт над Хонконг.

— Съвсем не, скъпи приятелю. Хонконг е британски. Друговеците ще бъдат под нашия флаг и под наше управление. Някой трябва да отговаря за бедните дяволи, нали така? Трябва да има някой, на когото да плащат митата. Не е ли най-добре това да става на Хонконг? Те ще имат собствени чиновници, сгради и…

— Те ще… какво? — Думата отекна о дъбовите ковчежета. — В името на Христовата кръв, вие не сте се договорили за това, нали?

— Но аз не виждам нищо лошо в това, Дърк. Честна дума, то не меня нещата, нали? Спестява ни много безпокойство. Не трябва да бъдем в Кантон. Можем да правим всичко оттук.

За да се удържи да не смачка Лонгстаф като дървеница, Струан заобиколи бюрото и си наля бренди. Овладей се! Не го унищожавай сега! Моментът не е подходящ. Трябва да го използваш.

— Договорихте ли се с Тай-сен, че той може да назначи мандарин за Хонконг?

— Е, драги приятелю, не че се договорихме. Това не е част от договора. Просто казах, че съм съгласен, че изглежда добра идея.

— Писмено ли направихте това?

— Да. Вчера. — Лонгстаф бе объркан от настойчивостта на Струан. — Но не е ли това, което се опитвахме да постигнем от толкова време? Да се обръщаме пряко към мандарините, а не през китайските търговци от хонгите?

— Да. Но не и на наш остров, да му се не види! — Гласът на Струан бе равен, но той усилено мислеше. Ти, недодялана пародия на началник, ти, тъпа, аристократична, нерешителна купчина лайна. — Ако позволим това, по-добре да потопим Хонконг. Губим всичко.

Лонгстаф подръпваше крайчето на ухото си, вехнейки под погледа на Струан.

— Защо, татко? — запита Кълъм.

За облекчение на Лонгстаф погледът се отмести към Кълъм и той си помисли: „Да, защо? Защо да губим всичко? Мислех, че това е просто прекрасно решение.“

— Защото са китайци.

— Не разбирам.

— Знам, сине. — За да преодолее мъката от загубата на семейството си, която внезапно избликна дълбоко в него, и за да отклони вниманието си от трескавото безпокойство за загубата на състоянието им, той реши да обясни — колкото на Кълъм, толкова и на Лонгстаф. — Първото, което трябва да се разбере, е следното: в продължение на петдесет века китайците са наричали Китай Средното цар — земята, която боговете са поставили между небето отгоре и земята отдолу. По правило китаецът е уникално висше творение. Те всичките вярват, че който и да било друг — който и да било — е варварин и няма никакво значение. Че те единствени имат даденото им свише право, като единствена наистина цивилизована нация, да управляват света. Доколкото ги засяга, кралица Виктория е варварски васал, който трябва да отдава почит. Китай няма флот, няма армия и ние можем да правим с него каквото си искаме — но те вярват, че са най-цивилизованите, най-силните, най-богатите — за последното мисля, че са потенциално прави — на земята. Известни ли са ви Осем, правила?

Кълъм поклати глава.

— Е, добре, това са условията, при които императорът на Китай се е съгласил да търгува с „варвари“ преди сто и петдесет години. Правилата ограничават цялата „варварска“ търговия до едно — единствено пристанище — това е Кантон. За чая и коприната трябва да плаща само в сребро, не се разрешава какъвто и да било кредит. Контрабандата била забранена. На „варварите“ било разрешено да строят складове и кантори на парче земя с размери половин миля на двеста ярда до Кантон. „Варварите“ били напълно затворени в тази оградена със стена площ — селцето до Кантон — и можели да остават само докато траел есенният навигационен сезон — от септември до март, когато те трябвало да заминат на Макао. При никакви обстоятелства в Селцето не били допускани „варварски“ семейства. Достъпът на жени бил забранен. Оръжието от какъвто и да било вид било забранено в рамките на Селцето. Забранени били и изучаването на китайски език, карането на лодки за развлечение, използването на носилки и общуването с китайци. На „варварските“ бойни кораби било забранено да навлизат в устието на Перлената река. Всичките „варварски“ търговски кораби трябвало да пускат котва при Уам-поа, на тринадесет мили надолу по течението, където товарите следвало да бъдат прехвърляни и експортните мита заплащани в сребро. Целият „варварски“ бизнес трябвало да се осъществява единствено чрез монопол — чрез една гилдия от десет китайски търговци, която наричаме Ко-хонг. Ко-хонгът също бил единственият доставчик на храни, единствен имал право да издава разрешителни за определен брой прислужници, лодкари и компрадори. И накрая онова правило, което ни връзва ръцете — и което договорът отменя, — в което точно се определя, че единствено Ко-хонгът е този, който приема всички „варварски“ петиции, молби и оплаквания, които по-нататък и единствено чрез тях биват предавани на мандарините.

Целият смисъл на правилата се заключава в това да ни държат наблизо, да ни тормозят и все пак да изстискат всяко възможно пени от нас. Запомни още нещо за китайците: те обичат парите. Но „изстискването“ облагодетелства само управляващата класа на Манчу, не всичките китайци. Манчу считат, че нашите идеи — християнство, парламент, гласуване и най-вече равнопоставеност пред закона и системата със съдебни заседатели — са революционни, опасни и зли. Но те искат нашето сребро.

Когато правилата бяха в сила, ние бяхме беззащитни, търговия — бе контролирана и можеха да ни дерат по колкото си искат кожи. Но дори и така направихме пари. — Той се усмихна. — Направихме много пари, както и те. Много от правилата отпаднаха пора — алчността на властите. Но съществените — недопускане на военни кораби, забрана за установяване на официални контакти извън търговците от Ко-хонга, недопускане на съпруги в Кантон, забрана на престоя след март или преди септември — останаха в сила.

И типично по китайски, горките търговци от Ко-хонга отговаряха за нас. Каквото и „усложнение“ да възникнеше, гневът на императора се стоварваше върху тях. Което също е напълно по китайски. Изстискваха Ко-хонга и продължават да го изстискват, докато болшинството от тях банкрутират. Ние притежаваме шестстотин хиляди гвинеи в техни книжа без никаква стойност. И Брок има горе-долу толкова. Според китайския обичай членовете на Ко-хонга трябва да си купуват местата от императора и от тях се очаква непрекъснато да изпращат огромни „подаръци“ на онези, които стоят над тях — петдесет хиляди таела сребро е обичайният „дар“ за императорския рожден ден от всеки един от тях.

Над Ко-хонга стои личният събирач на данъци на императора. Ние го наричаме Хопо. Той отговаря за набирането на средства от мандарините в Кантон, от Ко-хонга и отвсякъде, където може. Хопо също купува поста си — между другото той е най-големият търговец на опиум и трупа състояние от него.

Така че ако допуснете мандарин на Хонконг, вие пускате цялата система. Мандаринът ще се превърне в Хопо. Всички китайци ще му бъдат подчинени. Всеки китаец, който дойде да търгува, ще трябва да си „купи“ разрешително, ще бъде изстискай и от своя страна ще изстиска нас. Хопо ще унищожи онези, които ни помагат, и ще насърчи онези, които ни мразят. И никога няма да отстъпят, докато не и изгонят оттук.

— Защо?

— Защото са китайци. — Струан се протегна, за да се отпуснат раменете му. Като почувства, че умората пълзи по цялото му тяло, той се отправи към шкафа и си наля още бренди. Как бих искал да бъда китаец за около час, помисли изнурено той. Тогава бих могъл ловко да измъкна милион таела отнякъде, без затруднения. Ако това е отговорът, каза си той, тогава се опитай да мислиш като китаец. Ти си тай-панът на „варварите“, мандаринът с неограничена власт. Как е ползата от властта, ако не я употребиш да обърнеш „джос“ в твоя полза? Как би могъл да използваш властта си? Кой има милион таела? Кого можеш да притиснеш, за да ги получиш? Кой ти дължи услуга?

— Какво ще правим, Дърк? Искам да кажа, напълно съм съгласен с теб — каза Лонгстаф.

— Най-добре ще е незабавно да изпратите писмо на Тай-сен. Кажете му… не, заповядайте му… — Струан внезапно прекъсна, щом умът му се проясни. Умората го напусна. Ти си тъп, дрънкащ, малоумен лакей. Тай-сен! Тай-сен е твоят изход. Един мандарин. Това е всичкото, което трябва да организираш. Два прости хода: първо, да се отмени съглашението на Лонгстаф, тъй като и без това трябва да се отмени. Второ, след седмица или две да се направи тайно предложение на Тай-сен, че срещу един милион в сребро ще накараш Лонгстаф да промени позицията си и да допусне един мандарин на Хонконг. Тай-сен ще се вкопчи в предложението, защото незабавно ще си възвърне всичко, което войната го бе накарала да отстъпи. Той ще изстиска този милион от Ко-хонга, а те ще бъдат щастливи да платят, защото незабавно ще ги прибавят върху цената на чая, който умират да ни продадат и ние умираме да купим. Клетият малък Уили решава всичките си проблеми, а никой от останалите търговци няма да възрази срещу един мандарин. Ние даже няма да го наричаме „мандарин“, ще му измислим друго име, за да хвърлим прах в очите им. „Комисар по търговията“. Търговците няма да възразят срещу китайски „комисар по търговията“, защото той ще подпомага търговията и ще опрости плащането на митата. Сега да видя кой да направи тайното предложение. Очевидно старият Джин-куа. Той е най-богатият и най-хитрият от Ко-хонга и е нашият главен доставчик, а освен това го познаваш от двадесет години. Без съмнение той е човекът, който ти трябва.