— Искали сте да ме видите, Уил? — Струан се почувства смъртно уморен. Краката и раменете го боляха.

— Да. Няколко дребни неща се случиха, откакто… през последните два дена. Кълъм, бихте ли ни извинили за малко? Бих искал да разговарям с баща ви насаме.

— Разбира се, сър. — Кълъм се надигна.

— Няма нужда, Уил — каза Струан. Заради присмеха на Лонгстаф нямаше да разреши на Кълъм да излезе. — Кълъм вече е съдружник на Струанови. Един ден ще ръководи компанията като тай-пан. Можете да му имате доверие, както на самия мен.

На Кълъм му се искаше да каже: „Аз никога няма да стана част от това, никога. Имам си други планове“, но не можа да промълви нищо.

— Поздравявам ви, Кълъм — каза Лонгстаф. — Да бъдеш съдружник в „Ноубъл хаус“ — е, това е безценна награда.

Но не и когато е банкрутирала, едва не прибави Струан.

— Седни, Кълъм.

Лонгстаф обходи стаята и започна:

— За утре е определена среща с китайския пълномощник. На нея ще се обсъдят подробностите на договора.

— Той ли предложи времето и мястото или вие?

— Той.

— Вероятно ще е по-добре да ги промените. Изберете друго време и друго място.

— Защо?

— Защото ако се съгласите с неговото предложение, той и всичките мандарини ще го разтълкуват като слабост.

— Добре. Щом така мислиш. Вдругиден добре ли е? В Кантон?

— Да. Вземете Хорацио и Маус. И аз ще дойда с вас, ако желаете, и ще закъснеем с четири часа.

— Но, по дяволите, Дърк, защо да стигаме до такива смешни крайности? Четири часа? Виж ти!

— Не са смешни. Като действате като висшестоящ към низшестоящ, ще ги поставите в неизгодно положение. — Струан хвърли поглед към Кълъм. — Ориенталската игра трябва да се играе по ориенталските правила. Дребните неща придобиват голямо значение. На Негово превъзходителство му е много трудно тук. Ако сега допусне една малка грешка, последствията ще бъдат за петдесет години. Той трябва да бърза с безкрайна предпазливост.

— Да. И отникъде помощ! — Лонгстаф пресуши чашата си и си наля друга. — Никога няма да разбера защо не се държат като цивилизовани хора. Никога. Освен баща ти никой друг не ми помага. Кабинетът в родината не е запознат с проблемите, с които се сблъсквам тук, и пет пари не дава. Тук съм съвсем сам. Дават невъзможни нареждания и очакват да се разправям с един невъзможен народ. Честна дума, трябвало да закъснеем с четири часа, за да докажем, че сме „висшестоящи“, когато безспорно всеки знае, че е така! — Той раздразнено си взе малко енфие и кихна.

— Кога ще се проведе разпродажбата на земите, Уил?

— Е, добре де, мисля, когато кабинетът одобри договора. Има много време. Да речем, през септември.

— Не си ли спомняте каква идея имахте? Искахте строителството в Хонконг да започне незабавно.

Лонгстаф се опита да си припомни. Като че ли си спомни да е говорил такова нещо със Струан. Но какво беше то?

— Е, разбира се, предаването на Хонконг не е официално, докато и двете правителства не одобрят договора — мисля, че това е обичайната процедура, нали?

— Да. Но обстоятелствата са необичайни. — Струан си играеше с чашата. — Хонконг е наш. Колкото по-скоро започнем да строим тук, толкова по-добре. Не беше ли това, което вие казахте?

— Е, разбира се, че е наш — но какъв беше този план? — Лонгстаф потисна още една прозявка.

— Вие казахте, че цялата земя трябва да принадлежи на кралицата. Че докато официално станете първия губернатор на Хонконг, цялото управление трябва да бъде във ваши ръце като пълномощник. Ако издадете специална декларация, всичко ще бъде, както вие го планирате. Ако бях на вашето място, щях да проведа разпродажбата на земите следващия месец. Не забравяйте, Уил, че ще имате нужда от приходи за колонията. Кабинетът е чувствителен към колонии, които не си плащат.

— Правилно. Да. Абсолютно вярно. Разбира се. Ще трябва Да започнем колкото е възможно по-скоро. Ще проведем първата разпродажба следващия месец. Чакайте да помисля. Как ще я даваме като собственост, под аренда или…

— Деветдесет и девет процента — под годишна аренда. По обичайните договорености с Короната.

— Отлично. — Лонгстаф направи безпомощен жест. — Като че ли нямаме достатъчно други проблеми, Кълъм! Сега трябва да се държим като някакви търговци. Как, по дяволите, се строи колония, а? Трябва да има канализация, улици, сгради и бог знае какво още. Съд и затвор, да му се не види! — Той се спря пред Кълъм. — Имате ли юридическо образование?

— Не, Ваше превъзходителство — отвърна Кълъм. — Само нередовна университетска степен по изкуствата.

— Няма значение. Трябва ми секретар на колонията, генерален помощник, ковчежник и какво ли не. Трябва да има и някакви полицейски сили. Бихте ли искали да отговаряте за полицията?

— Не, благодаря ви, сър. — Кълъм се опита да не покаже колко е шокиран.

— Е, сигурен съм, че бихме могли да ви използваме някъде. Всички ще трябва да се включат. Не мога да се грижа за всичко. Помислете си с какво ще ви хареса да се заемете и ми съобщете. Ще имаме нужда от хора, на които можем да имаме доверие.

— Защо не го включите във вашите служещи като помощник? — предложи Струан. — Ще ви го заемем за шест месеца.

— Отлично. — Лонгстаф се усмихна на Кълъм. — Вие сте помощник-колониален секретар. Да видим сега. Организирайте разпродажбата на земята. Това ще бъде първата ви задача.

— Но аз не знам нищо за разпродажбите на земя, сър. Не знам нищо за…

— Знаете толкова, колкото знаят всички, а освен това баща ви може да ви помогне. Вие ще бъдете, хм, помощник-колониален секретар. Отлично. Сега мога да забравя този проблем. Открийте какво трябва да се направи и как и ме уведомете какво е необходимо да се обяви официално. Направете търг. Мисля, че това е честният начин. — Лонгстаф отново напълни чашата си. — О, между другото, Дърк, наредих изтегляне от остров Чъшан.

Струан усети, че стомахът му се преобръща.

— Защо направихте това, Уил?

— Получих специално писмо от Негово превъзходителство Тай-сен преди два дена, в което ме моли да направя това като акт на добра воля.

— Можеше да изчакате.

— Той искаше незабавен отговор, а пък аз — е, не можах да се свържа с вас.

— Незабавно, според китайското разбиране, означава до сто години.

О Уили, клети глупчо, помисли той, докога ще те уча? Лонгстаф усети, че погледът на Струан прониква дълбоко в него.

— Той изпращал копие от договора на императора и искал да включи факта, че сме заповядали изтегляне. И без това щяхме да го направим, нали? Такъв беше планът. По дяволите, какво значение има сега или по-късно?

— Сроковете са от изключителна важност за китайците. Заповедта замина ли?

— Да. Замина онзи ден. Тай-сен беше толкова любезен да ни предложи да използваме императорските конни куриери. Изпратих заповедта по тях.

Да ти изтекат очите дано, помисли Струан. Невероятен тъпак си.

— Много е лошо да се използват техни услуги за наши заповеди. Ние загубихме престиж, а те печелят точка. Вече няма смисъл да пращаме кораб. — Гласът му беше твърд и студен. — Докато стигне Чъшан, изтеглянето ще е приключило. Стореното — сторено. Но е неразумно. Китайците ще го изтълкуват непременно като наша слабост.

— Мислех, че един акт на добра воля е прекрасна идея, прекрасна — продължи Лонгстаф, като се опитваше да преодолее нервността си. — В края на краищата получихме всичко, което желаехме. Контрибуциите им не са тежки — само шест милиона долара, а това е повече от стойността на опиума, който унищожиха. Кантон отново е открит за търговия. А получихме Хонконг. След толкова време! — Сега очите му искряха. — Всичко е според плана. Остров Чъшан не е от значение. Вие казахте да го завладеем само като уловка. Но Хонконг е наш. И Тай-сен каза, че до месец ще назначи мандарин за Хонконг и те ще…

— Той ще… какво? — Струан беше поразен.

— Ще назначи мандарин за Хонконг. Защо?

Сдържай си нервите, отправи Струан предупреждение към себе си с огромно усилие. Толкова дълго бе търпелив. Този малоумен некадърник е най-важното оръжие, с което разполагаш.