Струан заговори бързо.

— Аристотел, нямаш време за губене. Измъкни се бързо от фабриката и тичай на пристанището. Там те чака сампан. Качвай се на борда на „Калкута махараджа“. Ще отпътува след няколко минути.

— Какво, тай-пан?

— Организирал съм помощ, приятелю. Като се качиш на борда на кораба, вдигни голям шум — махай с ръце и викай, щом като напуснеш пристанището. Нека всеки разбере, че си на борда на „Калкута махараджа“.

— Бог да те благослови, тай-пан. — В очите му загоря отново весела искрица. — Но аз не искам да напускам Азия. Не мога да замина.

— В сампана има дрехи на кули. Можеш да се промъкнеш тайно в лорчата, която е извън пристанището. Подкупих екипажа, но капитанът не знае, така че пази се от него.

— Триста фойерверки! — В миг сякаш Куанс порасна. — Но… но къде ще мога да се крия след това? В Тай Пинг Шан ли?

— Очаква те мисис Фордъринджил. Уредих ти там престой от два месеца. Но ми дължиш парите, които платих за теб, по дяволите!

Куанс метна ръце около врата на Струан и нададе вик, който бе мигновено прекъснат:

— Внимавай, за бога. Ако разбере Морийн, ще превърне живота ни в ад и после никога няма да си замине оттук.

— Вярно — прошепна дрезгаво Куанс и се втурна към вратата. После изведнъж спря. — Пари! Ще ми трябват пари. Можеш ли да ми отпуснеш малък заем, тай-пан?

Струан вече държеше малка кесийка със злато.

— Ето ти сто гвинеи. Ще ги прибавя към сметката ти.

Кесийката изчезна в джоба на Куанс. Аристотел прегърна Струан още веднъж и изпрати въздушна целувка към портрета над камината.

— Десет портрета за най-красивата Мей-мей. С десет гвинеи по-евтино от обичайната ми цена, кълна се! О, безсмъртни Куанс! Обожавам те! Свободен! Божичко, свободен!

Мей-мей разглеждаше нефритената гривна. Приближи я до светлината, която струеше през отворения илюминатор, и придирчиво я огледа. Нямаше грешка — върху нея бяха тънко гравирани стрела и йероглифи, които означаваха: „надежда крилата“.

— Красива изработка — каза тя на мандарин.

— Благодаря, най-върховна от върховните — отговори Гордън Чен на същия език.

— Да, много е красива — каза Мей-мей и му я върна.

Той взе гривната, порадва й се за момент, но не я постави обратно на китката си. Вместо това я метна сръчно през илюминатора и я проследи, докато изчезна под водата.

— Щях да бъда поласкан, ако я бяхте приели като подарък, Върховна. Но някои подаръци принадлежат на тъмното море.

— Вие сте много умен, сине мой — каза тя, — но аз не съм Върховна дама, а само държанка.

— Татко няма жена. Следователно вие сте неговата Върховна от върховните.

Мей-мей не отговори. Тя бе силно изненадана от това, че пратеникът се оказа Гордън Чен. Независимо от нефритената гривна, реши да бъде много предпазлива и да говори с недомлъвки, в случай че е попаднал на нея случайно. Знаеше, че и Гордън Чен щеше да бъде предпазлив и да говори с недомлъвки.

— Ще пиете ли чай?

— Не бих искал да ви притеснявам, майко.

— Не ме притеснявате — каза тя.

Мей-мей отиде в другата каюта. Гордън Чен я последва, възхитен от красотата на походката й и от мъничките й краченца. Главата му бе замаяна от ухайния парфюм. „Обичал си я от първия миг, когато я видя — каза си той. — В известен смисъл тя е и твое създание, защото ти я научи на варварския език и на варварските мисли.“

Той благославяше своя джос, че тай-панът е негов баща, когото толкова много уважава. Знаеше, че ако не беше така, любовта му към Мей-мей нямаше да остане синовна. Поднесоха чай и тя освободи Лим Дин. Но за благоприличие накара А Сам да остане. Знаеше, че момичето няма да разбере сучоския диалект, на който продължи да разговаря с Гордън Чен.

— Стрелата може да се окаже опасна.

— Да, Върховна, ако попадне в лоши ръце. Интересувате ли се от стрелба с лък?

— Когато бяхме малки, аз и брат ми пускахме хвърчила. Веднъж стрелях с лък и много се уплаших. Но мисля, че понякога една стрела може да бъде дар от боговете и да не е опасна.

Гордън Чен помисли малко и каза:

— Наистина така е. Например ако попадне в ръцете на човек, умиращ от глад, който се прицелва в дивеч и после улучва целта.

Ветрилото й потрепна красиво. Радваше се, че разбра начина му на мислене, а това означаваше, че информацията ще бъде предадена много по-лесно и забавно.

— Такъв човек ще бъде особено предпазлив, ако има само един шанс да улучи целта.

— Вярно е, Върховна. Но умният стрелец има запас от много стрели. — „Какъв ли ще е дивечът?“ — помисли си той.

— Една бедна жена никога не може да изпита мъжка ловна страст — каза спокойно тя.

— Мъжът въплъщава принципа янг — той е ловец по волята на боговете. Жената е принципът йин — тази, на която ловецът донася храната, за да я сготви.

— Боговете са много мъдри. Те учат ловеца да разпознава годния за ядене дивеч от негодния.

Гордън Чен отпи внимателно от чая. Какво искаше да каже тя? Да открият някого? Или да хванат някого и да го убият? Кого ли иска да намерят? Последната метреса на чичо Роб и дъщеря му ли? Може би не, защото едва ли имаше тогава нужда от такава тайнственост, а и Джин-куа никога не би ме замесил в подобно нещо. „Кълна се в боговете, какво влияние има тази жена върху Джин-куа! Какво ли е направила за него, че го е заставила да ми заповяда на мен, а чрез мен и на мощните триади, да изпълня каквото пожелае?“

Тогава изведнъж си спомни слуха, че Джин-куа разбрал преди всички други за внезапното завръщане на флотилията в Кантон, вместо да отплува на север, както бяха предполагали. Сигурно му е изпратила тайно знак и по този начин го е задължила! Айиии-йа, какъв дълг! Това предупреждение несъмнено е спестило на Джин-куа три-четири милиона таела!

Уважението му към Мей-мей порасна.

— Понякога ловецът трябва да използва оръжието си, за да се предпази от дивия звяр в гората — каза той, като поведе разговора в нова посока.

— Наистина, сине мой. — Тя затвори бързо ветрилото си и потръпна. — Дано боговете пазят една жена от такива злини.

„Значи иска някой да бъде убит“ — помисли си той. Гордън разглеждаше порцелановата чаша и се питаше кой можеше да бъде той.

— Пътищата на злото са неизброими. То лети и лази по земята. Има го на континента, има го и на този остров.

— Да, сине мой — каза Мей-мей, ветрилото й се люшна леко и устните й потрепериха. — Има го дори в морето. Сред най-високопоставените и богатите. Ужасни са пътищата на боговете.

Гордън Чен едва не изпусна чашата си. Обърна се с гръб към Мей-мей и се опита да събере разбърканите си мисли. „Морето“ и „високопоставените“ означаваха само двама човека. Лонгстаф или самия тай-пан. Дракони на смъртта! Да тръгне против някой от тях би било катастрофално! Коремът му се сви. Но защо! За тай-пана ли става дума? О, богове, дано не е баща ми. Не позволявайте такова нещо!

— Да, Върховна — каза той с известна тъга, защото знаеше, че клетвата му го задължава да й се подчини. — Пътищата на боговете са ужасни.

Мей-мей забеляза внезапната промяна в гласа на Гордън Чен и не разбра защо. Тя се поколеба, смутена. След това стана и се приближи до прозорците на кърмата.

Флагманът стоеше тихо на котва в пристанището, заобиколен от сампани в искрящото море. Отзад бе закотвен „Чайна клауд“, а близо до него „Уайт уич“.

— Корабите са така красиви — каза тя. — Кой ви харесва най-много?

Той се приближи до нея. Знаеше, че не може да е Лонгстаф. Нямаше никакъв смисъл, особено за нея, това да е той. Може би за Джин-куа, но не и за нея.

— Мисля, че онзи — каза той мрачно и посочи „Чайна клауд“.

Мей-мей зяпна и изпусна ветрилото.

— Господи! — извика тя на английски. А Сам бързо вдигна глава и Мей-мей успя да се овладее. Гордън Чен вдигна ветрилото, поклони се ниско и й го подаде отново.

— Благодаря — каза тя и продължи на сучоски диалект. — Предпочитам онзи кораб. — Тя посочи с ветрилото си към „Уайт уич“. Още не можеше да се съвземе от ужасната мисъл, че Гордън Чен се бе заблудил. Какво щеше да стане, ако убиеха любимия й тай-пан. — Другият е безценен камък. Безценен, чувате ли? Недостижим, кълна се във всички богове! Как смеете да помислите нещо друго!?