— Радвам се, че останахте тук, Джордж — чу я да казва.

Видя я как изтри няколко сълзи и радостта му се върна. Без тази сухопътна работа той не би могъл да прекарва толкова време с Мери. Благославяше късмета си! Тя го искаше и само това бе от значение. Той й подаде ръка.

— Стига сълзи. Това е най-хубавият ден в живота ми. Да отидем да обядваме и да го отпразнуваме. Ще вечеряме също заедно. Отсега нататък няма да се разделяме ни на обяд, ни на вечеря. Следващия месец ще обявим годежа. Отсега нататък аз ще се грижа за вас. Ако някой ви обезпокои, ще отговаря пред мен, кълна се!

Струан и Кълъм пиеха бренди в канцеларията на фабриката. Стаята бе широка, подът — покрит с камък. Имаше полирано тиково дърво и корабни фенери, барометър, закачен с железни халки до вратата от тиково дърво, картини на Куанс по стената, кожени столове и канапе, лъснати с ароматна смазка.

Струан стоеше до прозореца, загледан в пристанището. Без флотските и армейските кораби обширното пространство изглеждаше съвсем празно. Само „Чайна клауд“ и „Уайт уич“ бяха останали от клиперите. Имаше и няколко товарни кораба, които все още чакаха да попълнят товара си, преди да отпътуват, както и неголям брой пристигащи съдове с товари, поръчани още през миналата година.

Кълъм изучаваше картината, която висеше над камината. Беше портрет на китайска лодкарка, облечена в наметало — изумително красиво момиче. Под ръка носеше кошница и се усмихваше.

Кълъм се питаше дали е верен слухът, че това е метресата на баща му, която живееше в дома му на няколкостотин ярда от тук.

— Сега не мога да замина, както бяхме решили. Налага се да остана — каза Струан, без да откъсва поглед от пристанището.

Кълъм усети как в него се надига разочарование.

— Мога да се справя. Сигурен съм.

— Да, но след време.

Кълъм отново си помисли колко проницателен се оказа приятелят му Горт. Миналата нощ на квартердека на „Уайт уич“ Горт бе казал:

— Помни ми думите, приятелю. Той вече никога няма да замине. Обзалагам се на каквото искаш, че той ще те повика и ще ти каже, че няма да замине. Не е редно да ти го казвам, но ти и аз има да чакаме до второ пришествие.

— Но аз не мога да се справя сам, Горт. Няма да се справя в качеството на тай-пан, ако съм сам.

— Разбира се, че можеш. Но ако имаш нужда от помощ, а ти няма да имаш, аз ще ти помогна. Също и татко. Нали в крайна сметка ще бъдеш част от нашето семейство. Разбира се, че ще се справиш, Кълъм. Но ако ти кажеш това на тай-пана, той положително ще ти отговори: „Разбира се, Кълъм. След време.“

— Наистина ли мислиш, че мога?

— Не може да има никакво съмнение на тази божествена зелена земя. Какво трудно има, а? Ти купуваш и продаваш, а компрадорите ти поемат целия риск. Корабите са си кораби, чаят — чай, а опиумът — опиум. Един тай-пан само взема решенията, това е всичко. Необходим е преди всичко здрав разум. Ето например погледни какво направи с могилата! Взе много правилно решение. Ти го взе, не някой друг. И още го накара да говори с татко, а татко го накара да даде съгласието си за теб и Тес.

— Може би ще мога да управлявам къщата, ако има мир. Но без Лонгстаф, без война и Джин-куа.

— Те не са от значение. Ние нямаме нищо общо с войната, колко то и да се мъчи баща ти да представя нещата иначе. Що се отнася до старата лисица Джин-куа, мога да ти помогна да поставиш тази маймуна на място. Не, Кълъм, ще бъде ужасно, ако чакаме те да умрат, когато ние, младите, сме пълни с идеи и с какво ли още не. Какво лошо има в това да ни отпуснат юздите още отсега? Нашите татковци ще защитават гърба ни и ще се обръщаме за помощ към тях, ако стане нужда. Така няма да изглежда, че ги отхвърляме. Разбира се, че компанията е тяхна. Но те са неспокойни. Главите и на двамата са пълни с врели-некипели. Те искат да запазят всичко за себе си и само тогава ще са доволни. Той ти пълни главата с разни глупости като „Нужен ти е опит, още две-три години“, но това означава вечно…

Кълъм заби поглед в гърба на баща си.

— Мога да се справя, тай-пан.

Струан се извърна към него.

— С Лонгстаф? С Джин-куа и войната?

— Ти лично не си пряко свързан с войната, нали?

— Да. Но ако не бяхме съветвали Лонгстаф, отдавна да сме претърпели поражение.

— Дори и да заминеш, няма да престанеш да се занимаваш с къщата, нали? А има ли нещо, което не разбирам, мога да те попитам… ако стане нужда.

— Когато замина, момче, ще оставя ръководството напълно в твои ръце. Шест месеца са необходими за писмата да пътуват до Англия и обратно. Много нещо може да се случи през това време. Нужен ти е опит. Още не си готов.

— А кога ще бъда?

— Това зависи от теб.

— Обеща да стана тай-пан след една година. Хм… година след чичо Роб.

— Да. Но ако си готов. А ти не си още готов, за да напусна, както бях планирал. Брок и Горт ще те погълнат.

„Да — помисли си Кълъм, — отново Горт е прав. Наистина ще чакаме до второ пришествие“.

— Е, добре. Какво да направя, за да докажа, че съм годен?

— Нищо повече от това, което правиш, момче. Нужен ти е повече опит. Две-три години… Ще ти кажа, когато съм вече сигурен.

Кълъм знаеше, че нищо няма да спечели, ако спори с баща си този път.

— Искаш ли да поема клоновете на чичо Роб?

— Да. Но за момента не поръчвай и не продавай нищо без мое съгласие и не уволнявай никого. Ще ти дам специален инструктаж. Помогни на Варгас да изчисли загубите ни в Селцето и постави книжата в ред.

— Кога мислиш, че ще е редно да обявим годежа ни?

— Обсъждахте ли този въпрос с Брок?

— Само когато се видяхме в Уампоа. Той спомена нощта на Летния празник.

Струан внезапно си спомни Скрагър и какво му бе казал за У Куок — че може лесно да се организира обсада за залавянето му в Кемой в нощта на Летния празник. Знаеше, че сега можеше само да гадае дали Скрагър му е казал истината и да тръгне да гони китаеца напосоки. Ами останалите три половини от монетите? Какви безскрупулни „услуги“ биха поискали? И кога? Той погледна календара на бюрото си. Днес бе 15 юни. Нощта на Летния празник се падаше след девет дни.

— Обяви го на Летния празник. Но тържеството да бъде малко. Само семействата — добави той с тънка ирония.

— Помислихме и за сватбения подарък, който искаме да ни дадеш. Тес го измисли. — И той подаде лист хартия на Струан.

— Какво е това?

— Един тържествен договор да забравите миналото и да станете приятели. Да го разпишат Брокови и Струанови.

— Аз вече сключих единствената сделка, която можех да сключа с тези двамата — каза Струан и върна листа, без да го прочете.

— Горт е съгласен и каза, че и баща му ще се съгласи.

— Не се съмнявам, че Горт ще иска. Но Тайлър никога няма да подпише това.

— А ако той поиска, ще го подпишеш ли и ти?

— Не.

— Моля те.

— Не.

— Нашите деца ще бъдат внуци и на двама ви и…

— Мислил съм и за децата, Кълъм — прекъсна го Струан. — И за много други неща. Много се съмнявам дали децата ви ще имат чичо и дядо по майчина линия, докато дойде време да узнаят какви са били те двамата.

Кълъм тръгна към вратата.

— Почакай, Кълъм.

— Би ли ни дал, ако обичаш, подаръка, който искаме, за който молим?

— Не мога. Те никога няма да уважат този жест. Горт и Брок желаят да ти одерат кожата…

Кълъм тръшна вратата под носа му.

Струан изпи още едно бренди, после запрати чашата в камината.

Тази нощ Струан лежа буден в балдахиненото легло до Мей-мей. Прозорците бяха отворени за лунната светлина и бриза с лек вкус на сол. Вън от голямата мрежа, която обгръщаше леглото, няколко комари се опитваха натрапчиво да намерят път до крака отвътре. За разлика от повечето европейци, Струан винаги използваше мрежа против комари. Джин-куа я бе препоръчал като добро средство против заболяванията още преди много години.

Струан се опасяваше и от маларичните нощни изпарения, страхуваше се да не би той и Мей-мей да ги вдишат сега.