Валенар сведе поглед към носовите оръдия. След минута видя как се завъртяха, дулата се издигнаха под около четирийсет и пет градуса ъгъл, след което стреляха едно подир друго. Дулата отскочиха назад в изригналите пламъци, мостикът се разтресе от отката. Валенар прилепи бинокъла до очите си и се вгледа в дъгата на прострелните снаряди в бурята. И двата паднаха далеч, „късо“ от танкера.

Корабът се гмурна в поредната падина, след това отново се изкачи. И носовите оръдия отново изстреляха трасиращи снаряди, докато бяха на гребена. Тези прелетяха по-дълго разстояние, но пак дойдоха „къси“.

Командващият стрелбата офицер изчисли как следващите изстрели да бъдат дадени, когато бъдат на гребена, и зададе леки корекции. След няколко минути се обади отново:

— Команданте, мисля, че разполагаме с достатъчно данни, за да започнем честа стрелба по целта.

— Много добре. Търсете поражения. Искам корабът да бъде поразен, за да забави ход, но не и да го потапяме. След това ще приближим и ще го разстреляме от упор.

Подир тези негови думи се възцари най-кратката възможна тишина.

— Слушам, сър — отвърна офицерът.

Когато разрушителят се изкачи, оръдията забумтяха отново — този път от дулата излитаха истински снаряди и с писък очертаваха смъртоносни оранжеви дъги на юг.

Макфарлън се отпусна назад върху преградата на наблюдателния пункт, пренебрегна близкия стол и просто се смъкна по стената върху металната палуба. Чувстваше се напълно изтощен. Безброй мускулчета на ръцете и краката му потръпваха конвулсивно. Усети как Рейчъл се свлече до него, но бе твърде изморен дори да я погледне.

Нямаха време да потърсят помощ, тъй като метеоритът блокираше радиостанциите им, затова се принудиха да потърсят решение сами. Застанали в коридора, в безопасност зад затворения люк, те най-накрая разработиха осъществим план. В складовите помещения зад тях имаше достатъчно водонпепроницаеми платна, метнати върху купчини различни припаси. Положиха няколко от тях върху паяжината на шейната обгърнала метеорита, за да го предпазят от морската вода. Отне им половин час трескава работа, извършена под постоянната заплаха от нова експлозия.

Макфарлън откачи радиостанцията си, видя, че още не работеше, закопча я отново и сви рамене. Глин щеше да узнае по-късно. За Макфарлън бе необяснимо странно, че Бритън и Глин, както и всички останали можеха да си стоят на мостика, погълнати изцяло от работата си, без изобщо да подозират кризисната ситуация, която се бе развила пет-шест палубни нива под краката им. Питаше се какво ли, по дяволите, ставаше горе; бурята изглежда се засилваше.

Усети как той самият се залюля заедно с кораба. Беше въпрос само на време, докато потокът солена вода отново се насочи към паяжината.

Потънаха в мълчание. Макфарлън погледна Рейчъл: тя тъкмо бъркаше в джоба на ризата си, извади кутийка за бижута, в която бе поставен CD-ROM диск и го огледа доволна. След това въздъхна с облекчение и прибра кутийката.

— В бързането го забравих — рече тя. — Слава Богу, че не е повреден.

— Какво е това? — попита той.

— Преди да се върнем на кораба, прехвърлих всички данни от тестовете на метеорита върху този диск — отвърна тя. — Исках да ги прегледаме още веднъж. Ако се измъкнем живи от тук, разбира се.

Макфарлън не каза нищо.

— Би трябвало да има вътрешен енергиен източник — продължи Рейчъл. — Как инак би могъл да генерира такъв електрически ток? Ако бе просто един кондензатор, щеше да е разредил всичкия си ток преди милиони години. А той генерира заряда вътре в себе си. — Тя потупа диска в джоба си. — Отговорът трябва да е скрит някъде в тези данни.

— Онова, което искам да узная, е просто от каква среда идва той. Имам предвид, че това нещо реагира тъй бурно на солена вода — въздъхна Макфарлън. — О, майната му! Да дадем на проклетия камък малко почивка.

— Точно това е проблемът — каза Рейчъл. — Може би той не е просто камък.

— Не ми пробутвай пак теорията си за космически кораб.

— Няма. Може би е нещо доста по-просто от космически кораб?

Макфарлън понечи да отговори, но спря. Накреняването на кораба ставаше все по-голямо.

— Там, горе, вълнението сигурно е адско.

Тя кимна.

— Всеки миг ще текне.

Чакаха в мълчание, а корабът се наклоняваше все по-стръмно. Най-сетне на върха на гребена на голяма вълна поточето морска вода отново се отдели от борда и се насочи във въздуха към платната. Макфарлън скочи на крака и се вторачи в очакване през прозореца на наблюдателния пункт. Успя да чуе на фона на грохота на океана и воя на вятъра идващият отдолу шум на потропващите върху платната капки. Забеляза, че водата се стича безвредно по тях и изчезва в процепите между гредите на дъното.

Изчакаха, затаили дъх, още малко. След това Рейчъл въздъхна дълбоко.

— Изглежда сработи — рече тя. — Поздравления.

— Моите поздравления — отвърна Макфарлън. — Идеята беше твоя.

— Да, знам. Но ти се сети за солеността.

— Но след като ти ми подсказа — поколеба се Макфарлън. — Чуй ни само какви ги дрънкаме — продължи той. — Заприличали сме на едно шибано самовъзхваляващо се дружество.

Усети как се усмихва широко въпреки умората. Почувства как от плещите му се стовари огромна тежест. Вече знаеха какво бе причинило експлозиите. Бяха предприели необходимите мерки, за да ги предотвратят. И бяха на път за дома.

Той погледна надолу към Рейчъл, черната й коса блестеше на мижавата светлина. Само допреди няколко седмици мисълта да сподели с нея тази ведра, спокойна тишина би била невероятна. Ала ето, че сега му бе трудно да си представи да бъде без нея, без тя да е рамо до рамо в работата му — да довършва изреченията му, да го дразни, да предлага хипотези, да подхвърля остроумни забележки, да предоставя плодовете на интуицията си, независимо дали бяха желани или не.

Тя се бе облегнала върху стената на танка, загледана в нищото; корабът отново се накрени силно, а тя не усещаше, че той я гледа.

— Чу ли нещо? — попита. — Мога да се закълна, че чух далечна експлозия.

Но Макфарлън почти не я чуваше. За своя изненада той клекна до нея, привлече я към себе си, обладан от чувство, много по-различно от страстта, която го бе обзела за кратко време в кабината й.

Тя склони глава на рамото му.

— Знаеш ли какво? — рече той. — Ти си най-готината и най-умната асистентка, която съм имал от много време насам.

— Хм. Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.

Той я погали нежно по бузата, след това повдигна брадичката й, а в това време връхлетя поредната голяма вълна. Водата плисна шумно върху платната.

— Означава ли това, че ще трябва да нося пръстена ти от МТИ29? — прошепна тя.

— Не. Но можеш да заемеш геоложкото ми чукче.

Целунаха се отново, а после се килнаха настрани при поредното тежко накреняване на кораба.

Макфарлън изведнъж се отдръпна. На фона на скърцането и трополенето в товарния хамбар, над далечния грохот на морето, той долови нов звук: странно, високо просвистяване, завършващо със силен удар о метал — силен като изстрел; а после още един, и още един.

Погледна Рейчъл. Тя отвърна на погледа му с широко отворените си, блестящи очи. Силните гърмове престанаха, но ехото им продължи да кънти в ушите му. Изчакаха мълчаливи, потресени. С всяко ново заклащане на кораба сега се надигаше хор от други звуци — стон на стомана, изскърцване и трошене на цепещо се дърво, изкъртване на нитове и заварки.

Бритън видя как първият трасиращ снаряд отскочи лениво от нагънатата водна повърхност и падна, проблясвайки на светлината. Последва го втори, който също не достигна до тях.

Лойд веднага изтърча до прозорците.

— Господи, можете ли да повярвате? Онзи кучи син стреля по нас!