Валенар усещаше ритмичното клатене на кораба си: ужасяващо издигане и спускане на палубата. Само веднъж досега бе ставал свидетел на подобно движение, когато попадна на буря южно от островите Диего Рамирес по време на учения. Знаеше какво означава това странно движение: разстоянието между гребените на вълните започваше да надхвърля два пъти дължината на „Алмиранте Рамирес“. Виждаше застигащата ги вълна през прозорчетата отзад: дълги, мускулести валове, поръбени с пяната на сриващия се връх, които прииждаха към кърмата му и се пенеха около корпуса преди да изчезнат напред, в мрака. От време на време гигантска вълна ще нападне изотзад, водата ще се завихри около кърмилното перо, рулят в ръцете на кърмчията ще олекне и корабът ще бъде заплашен да се хласне в неволен завой и оттам да влезе в неконтролиран броучинг28. А оттук нататък нещата щяха да се влошават още, след като завиеха на юг и поемеха вълната откъм борда.

Замислен, той бръкна в джоба си, извади една пуро и разсеяно огледа замърсените й външни листа. Помисли си за двамата загинали водолази, чиито студени трупове бяха увити в брезент и прибрани в рундуците на кърмата. Замисли се и за тримата други, които изобщо не изплуваха, и за четвъртия, който сега трепереше в последен стадий на хипотермия. Те бяха изпълнили дълга си — ни повече, ни по-малко. Корабът им бе годен за плаване. Вярно, с повредените винтове можеха да развият само двайсет възла скорост. Но танкерът, от своя страна, правеше шестнайсет. А дългото му бягство на изток, към международни води, му даваше времето, необходимо да постигне стратегията си.

Погледна назад — към офицера на пулта. Екипажът бе изплашен: от бурята, от преследването. Този страх бе на добро — уплашените мъже работеха по-бързо. Ала Тимер струваше колкото десет от тях.

Той отхапа крайчето на пурата и го изплю настрани. Тимер струваше колкото целия екипаж…

Валенар се овладя, като си позволи да запали пурата си бавно, внимателно, методично. Тлеещото червено огънче се отразяваше от мастиленочерните прозорци. Онези вече сигурно знаеха, че отново ги е подгонил. Този път щеше да бъде по-предпазлив. Веднъж вече бе попадал в капана им и нямаше да позволи това да се случи отново. Първоначалният му план бе да повреди кораба. Ала сега вече беше ясно, че Тимер е мъртъв. Времето за осакатяването на американския кораб бе отминало отдавна.

След пет часа, а може би и по-малко, те щяха да попаднат в обсега на стомилиметровите му оръдия. А междувременно, ако просветнеше и най-кратък „прозорец“ в електронното заглушаване, ракетите екзосет бяха готови за изстрелване на мига.

Този път нямаше да има грешка.

Затичан по централния коридор на медицинския пункт, следван по петите от Рейчъл, Макфарлън едва не се блъсна в Брамбъл, който излизаше през вратата на операционната. Това бе съвсем различен Брамбъл от онзи кисел, сух мъж край масата за вечеря: този Брамбъл бе мрачен, движенията му — резки, жилавата му снага — напрегната.

— Дошли сме да видим… — понечи да му обясни Макфарлън, но Брамбъл продължи по коридора и изчезна зад друга врата, без изобщо да му обърне внимание. Макфарлън се спогледа с Рейчъл.

Последваха Брамбъл и се озоваха в ярко осветено помещение. Докторът, който още носеше чифт хирургически ръкавици, се бе надвесил над една носилка и преглеждаше някакъв безжизнен пациент. Главата му бе обвита в бинтове, а чаршафите — напоени с кръв. Макфарлън видя как Брамбъл дръпна чаршафа върху главата на мъжа с рязко, ядно движение. След това се обърна и се запъти към мивката наблизо.

Макфарлън преглътна с мъка.

— Трябва да говорим с Мануел Гарса — рече той.

— Абсолютно невъзможно — отвърна Брамбъл, спря да се търка, свали окървавените ръкавици и подложи ръце под горещата вода.

— Докторе, ние трябва да разпитаме Гарса за случилото се. От това зависи безопасността на кораба.

Брамбъл се сепна и погледна Макфарлън за пръв път, откакто бяха дошли. Изражението му бе мрачно, но овладяно. Не отговори веднага и Макфарлън видя как зад маската препускат мислите на лекаря, който трябва да вземе решение под изключителен натиск.

— Трета стая — рече той, докато навличаше чифт нови ръкавици. — Пет минути.

Намериха Гарса в малката стая напълно буден. Лицето му бе изранено, очите — потъмнели, а главата — превързана. Когато вратата се отвори, той извърна черните си очи към тях, но моментално ги отклони.

— Всички са мъртви, нали? — прошепна, впил поглед в преградата.

Макфарлън се поколеба.

— Всички, с изключение на един.

— Но той също ще умре.

Това бе констатация, а не въпрос.

Рейчъл приближи и положи длан върху рамото му.

— Мануел, знам колко ти е тежко. Но ние трябва да узнаем какво се е случило в товарния танк.

Гарса не я погледна. Сви устни, премигна с потъмнелите си очи.

— Какво стана? Какво си мислиш, че стана? Онзи проклет метеорит отново изригна.

— Изригна ли? — повтори Макфарлън.

— Да. Експлодира. Досущ както с онзи тип, Тимер.

Макфарлън и Рейчъл се спогледаха.

— Кой от мъжете го докосна? — попита Рейчъл.

Гарса изведнъж се обърна и се вторачи в нея. Макфарлън не бе сигурен дали изражението му бе на изненада, гняв или недоумение; широко отворените му, морави, подобни на лунни кратери очи изглежда „изсмукваха“ всичко останало от лицето.

— Никой не го е докосвал!

— Някой би трябвало да го е пипнал…

— Казах, че никой не го е пипал. Надлюдавах ги непрекъснато.

— Мануел… — понечи да каже нещо Рейчъл.

Той ядно се надигна.

— Да не мислите, че хората ми са луди? Те никак не искаха да доближават онова нещо, изпитваха смъртна боязън от него. Рейчъл, казвам ти, никой не е приближавал на повече от метър и половина.

Той потрепери и отново се отпусна.

След малко заговори отново Макфарлън.

— Трябва да разберем какво точно си видял. Можеш ли да ни кажеш какво си спомняш за мига точно преди това се случи? Какво ставаше? Забеляза ли нещо необичайно?

— Не. Хората почти привършваха със заварките. Работата бе на практика приключила. Всички все още носеха защитните си облекла. Корабът се накреняваше. Изглежда бе налетял на доста голяма вълна.

— Спомням си тази вълна — рече Рейчъл. — Сигурен ли си, че никой не е изгубил равновесие, че никой не е протегнал неволно ръка да се подпре…

— Вие не ми вярвате, така ли? — попита той. — Ами трудно е, защото е вярно. Никой не е докосвал скалата. Проверете сами записите, ако искате.

— Имаше ли нещо необичайно в самия метеорит? — попита Макфарлън. — Нещо странно?

Гарса се замисли за миг. Сетне поклати глава.

Макфарлън се надвеси по-близо до него.

— Онази голяма вълна, която накрени кораба. Смяташ ли, че накланянето на метеорита би могло да причини експлозията?

— Защо? Той бе накланян, удрян, бутан през целия път от мястото му до товарния танк. Нищо подобно не се случи.

Последва мълчание.

— Камъкът е — прошепна Гарса.

Макфарлън премигна, не беше сигурен дали бе чул добре.

— Какво? — попита.

— Казах, че е камъкът. Той иска да ни избие. Всички, до един.

След тези думи той се обърна към стената и не пожела повече да говори.

Отвъд прозорците на мостика пукна злокобна зора, която освети обезумялото от силния вятър море. Процесията от безжалостните гигантски вълни с огромни нагънати гърбове се носеше от щормовия фронт на запад и изчезваше на изток. Пантеонерото продължи да се засилва, виещият вятър късаше част от гребените на вълните и ги понасяше високо, в разпенени ивици. Големият кораб се надигаше бавно, пропадаше бавно и се клатеше килево и бордово в бавни, агонизиращи движения.

Ели Глин стоеше сам пред прозорците с ръце на гърба. Гледаше яростта на бурята, обхванат от някаква ведрина и спокойствие, каквито не бе изпитвал от началото на проекта. Оказа се проект, изпълнен с неизвестни обрати и изненади. Дори тук, на кораба, метеоритът продължаваше да внася голямо объркване. Хауъл се бе върнал от лазарета с новината за шестима мъртви и един ранен — Гарса. Въпреки това ЕИР бе успяла. Това бе едно от най-голямите инженерни постижения за всички времена.