— Но аз допрях проклетата си буза до него. И съм още тук.

— Знам това. Нямам още отговор защо си бил пощаден. Но всичко останало съвпада. В тунела не е имало хора, метеоритът е бил защитен от атмосферните влияния. Никаква друга сила не му е въздействала. Изглежда електрическият заряд е изтекъл от камъка, преминал е през част от платформата и шейната, пръснал е разтопен метал навън. А под платформата намерих ръкавица. Това е единствената част от облеклото на Хил, която не е изгорена. Мисля, че е пуснал ръкавицата, за да може да докосне метеорита.

— Защо му е притрябвало да прави подобно нещо? — попита нетърпеливо Лойд.

Този път бе ред на Рейчъл да заговори.

— А вие защо го направихте? — попита. — Това е адски странна на вид скала. Човек не може да предвиди какво би сторил някой, който я вижда за първи път.

— Господи, това е невероятно — рече Лойд. Замлъкна за миг, след което попита: — Но можете да продължите, нали?

Макфарлън хвърли бърз поглед към Глин.

— Платформата и шейната са повредени — отвърна Глин. — Но мистър Гарса ми докладва, че могат да бъдат ремонтирани в рамките на двайсет и четири часа. Метеоритът обаче си остава под въпрос.

— Защо? — попита Лойд. — Увреден ли е?

— Не — продължи Глин. — Изглежда напълно невредим. Още от началото издадох недвусмислени нареждания всички да се отнасят към него така, все едно, че е опасен. А сега — ако доктор Макфарлън е прав — ние вече знаем, че е опасен. Но трябва да вземем допълнителни предохранителни мерки преди да го натоварим на кораба. Нужно е обаче да действаме бързо, твърде опасно е да останем тук по-дълго, отколкото е крайно необходимо.

— Това не ми харесва. Трябваше да предвидите тези мерки още преди да отплаваме от Ню Йорк.

На Макфарлън му се стори, че очите на Глин се присвиха едва доловимо.

— Мистър Лойд, този метеорит осуети почти всичките ни очаквания. Сега сме извън параметрите на първоначалния анализ на ЕИР. Подобно нещо не се е случвало никога досега. Знаете ли какво би означавало това при нормални обстоятелства?

Лойд не отговори.

— Че прекратяваме операцията — довърши Глин.

— Това изобщо не е възможност! — Лойд изведнъж се разкрещя, — но звукът бе толкова слаб, че Макфарлън трябваше да се напрегне, за да чува. — Не искам да чувам такива приказки. Чуваш ли ме? Глин, ти ще натовариш този проклет камък на кораба и ще го докараш у дома!

Радиовръзката изведнъж прекъсна.

— Той прекъсна предаването — каза Гарса.

В бараката бе тихо; всички погледи бяха насочени към Глин.

Макфарлън виждаше зад рамото му Роко, който още бе зает със страховитата си задача. Държеше в ръка парче от череп, очната ябълка висеше от него само на очния нерв.

Рейчъл въздъхна, поклати глава и бавно се надигна от стола си.

— И какво ще правим?

— Засега ни помогни да възстановим захранването. След това двамата можете да се заемете с този проблем. — Глин се обърна към Макфарлън: — Къде е ръкавицата на Хил?

— Ето я.

Макфарлън бръкна в чантата си, извади запечатана найлонова торбичка и я подаде.

— Ръкавицата е кожена — каза Гарса. — На строителния екип бяха раздадени гумирани ръкавици с подплата.

Изведнъж всички млъкнаха.

— Мистър Глин?

Гласът на Роко бе толкова остър, изненадата му — толкова силна, че всички обърнаха глави към него. Той още държеше парчето от черепа пред очите си, сякаш щеше да му прави моментна снимка.

— Да, мистър Роко?

— Франк Хил имаше кафяви очи.

Погледът на Глин отскочи от Роко към черепа, после отново се върна.

С неочаквано деликатно движение, Роко избърса с маншета на ръкава си висналата очна ябълка.

— Това не е Хил — рече той. — Това око е синьо.

Глин застина на място, поразен от гледката на очната ябълка, увиснала на парчето нерв.

— Мистър Гарса?

Тонът му бе необикновено спокоен.

— Сър.

— Съберете екип. Намерете Хил. Използвайте сонди, термални сензори.

— Слушам, сър.

— Но си отваряйте очите на четири. Внимавайте за заредени капани, за снайперисти. Не изключвайте нито една възможност.

Гарса изчезна в нощта. Глин взе разбитото око от Роко и го завъртя пред себе си. На Макфарлън му се видя, че го разглеждаше така, сякаш беше парче фин порцелан. След това отиде до масата, където частите на тялото лежаха, разделени между килима и фризера.

— Да видим какво имаме тук — промърмори тихо той.

Пред погледа на Макфарлън той започна да рови из костите, вземаше всяка от тях, оглеждаше я критично, оставяше я и се залавяше със следващата — досущ като купувач, който рови из шкафа за дълбоко замразяване в месарски магазин.

— Блондин — рече и вдигна косъмче към светлината.

Започна да подрежда парчета от главата.

— Високи скули… късо подстригана коса… нордически черти…

Остави ги настрани и продължи да рови.

— Татуировка „Главата на смъртта“ на дясната ръка… Млад, може би на около двайсет и пет години.

Изследването му трая петнайсет минути, по време на които никой не проговори. Най-накрая се изправи и отиде да измие ръцете си над мивката. Нямаше вода, затова просто изтръска полепналите по ръцете му частици и изтри ръцете си с кърпа. След това измина цялата дължина на бараката, обърна се и закрачи отново.

Изведнъж се спря. Изглежда бе стигнал до решение. Грабна една радиостанция от масата.

— Томпсън?

— Слушам, сър.

— Какво става с генератора?

— Бритън ще го докара сама; не искала да рискува екипажа си. Каза, че Брамбъл щял да дойде щом стане безопасно. Бурята би трябвало да утихне до заранта.

Радиото изпиука и Глин смени честотата.

— Намерихме Хил — долетя отсеченият тон на Гарса.

— Да?

— Беше зарит в снежна пряспа. С прерязано гърло. Много професионална работа.

— Благодаря ви, мистър Гарса.

Профилът на Глин се осветяваше смътно от аварийната крушка в бараката. Върху челото му бе избила самотна капка пот.

— Има и чифт снегоходки, скрити в бараката на входа. Също както и ръкавицата, не са от нашите.

— Разбирам. Донесете тялото на Хил в медицинската барака, моля. Не бива да замръзва, преди да е пристигнал доктор Брамбъл; няма да е удобно.

— Е, кой тогава е този мъж? — попита Макфарлън.

Вместо да отговори, Глин се извърна и тихо промърмори нещо на испански, достатъчно силно обаче Макфарлън да го долови:

— Ти не си разумен мъж, ми команданте. Изобщо не си разумен.

Бурята поутихна и четирийсет и осем часа минаха без всякакви произшествия. Охраната бе засилена значително; патрулите бяха утроени, инсталирани бяха допълнителни камери, а в снега около извършваната операция бяха заровени сензори за засичане на движение.

Междувременно работата по подземния път продължаваше с неистово темпо. Веднага щом поредната секция станеше готова, метеоритът биваше провлачен сантиметър по сантиметър, след това руданът се преместваше, строеше се нова секция от пътя, а старата се запълваше. Мерките за безопасност в близост до метеорита бяха удвоени.

Най-сетне екскаваторите стигнаха до вътрешността на глетчера. Тук, заслонен под почти шейсет метра твърд лед, метеоритът чакаше изкопчийските екипи да пробият тунел в глетчера — работеха от двете му страни.

Ели Глин стоеше на входа на ледения тунел и наблюдаваше напредъка на големите машини. Всичко вървеше по план, въпреки двата смъртни случая наскоро. Половин дузина дебели шлангове се виеха като змии изпод леда и бълваха дим от дизелите и сажди: импровизирана принудителна вентилационна система, която да изсмуква изгорелите газове от тунела, докато тежките машини прокопаваха леда. Беше по своему красиво, помисли си Глин, още един инженерен бисер от дългия списък, откакто бе започнало осъществяването на проекта. Стените и тавана на тунела бяха грапави и с груби ръбове, раздробени на безкрайни възли и ръбчета. Милиони пукнатини и цепнатини образуваха невъобразими паяжини по стените — чисто бели на фона на удивителното тъмносиньо на леда. Единствено подът бе гладък, покрит с вездесъщия ситен чакъл, върху който щеше да мине платформата.