Десетина метра по-надолу слезе от стълбата и се озова в тунела. Спря. Тук, долу, бе по-топло, но отпървом Тимер дори не забеляза това: чувстваше се открит и уязвим под ослепителната светлина. Тръгна приведен ниско бързо по тунела. Доколкото можеше да прецени, това изобщо не приличаше на златна мина. Всъщност изобщо не беше мина.

Стигна до разклонение и се спря да се огледа. Нямаше никого: никакъв звук, никакво движение. Облиза устни и се запита какво да предприеме по-нататък.

Изведнъж се сепна. По-нататък тунелът се разширяваше. Беше открит отгоре и в разширението имаше нещо много голямо. Пропълзя до ръба на откритото пространство и освети с фенерчето наоколо. Гигантска платформа.

Той я приближи предпазливо, като пълзеше покрай стената. Беше огромен, стоманен, безбордови трейлер, дълъг може би повече от трийсет и три метра. Под него бяха окачени големи гуми: стотици на брой върху блестящи титанови оси. Погледът му бавно се заиздига нагоре. Върху платформата бе поставена сложна пирамида от дървени и стоманени греди. А върху нея лежеше нещо — Тимер никога не бе виждал и не си бе представял подобен предмет. Нещо огромно и червено. Нещо, което блещукаше с невъобразима дълбочина на изкуственото осветление в тунела.

Огледа се отново, след това приближи към платформата. Стъпи с единия крак върху най-близката гума и се надигна, за да се изкачи върху платформата. Задъха се тежко. Бързо прегряваше в тежкия си маскировъчен костюм, но пренебрегна това неудобство. Над главата му бе опънато голямо покривало под откритото небе: върху него бе стъпил преди. Ала не това го интересуваше. Не можеше да откъсне очи от нещото, което лежеше върху огромната си шейна.

Много внимателно се закатери към него по дървените подпори. Нямаше никакво съмнение: това, точно това бе нещото, за което бяха дошли американците. Но какво бе то?

Нямаше време за губене; нямаше време дори да търси дребния местисо. Команданте Валенар би искал да узнае веднага. Ала въпреки това Тимер се поколеба, пазейки равновесие върху дървената шейна.

Нещото бе неземно красиво. Сякаш нямаше изобщо повърхност; сякаш можеше да протегне ръка и да бръкне направо в рубинените му глъбини. Като се вгледа по-внимателно, му се стори, че вижда някакви неуловими форми вътре в него, които се движеха и се променяха, проблясваха на светлината. Сякаш усети хладината, която излъчваше и която охлаждаше прегрятото му лице. Това бе най-красивото, най-неземното нещо, което някога бе виждал.

Без да откъсва очи от него, Тимер мушна ножа в джоба си, свали ръкавицата, протегна ръката си напред — бавно, почти благоговейно — към разкошната бляскава повърхност.

Сам Макфарлън се стресна и се събуди с разтуптяно сърце. Щеше да го помисли за кошмар, ако звукът на експлозията още не отекваше над острова. Скочи на крака, столът падна на пода зад него. Установи с периферното си зрение, че Глин също бе на крака и се ослушваше. Когато погледите им се срещнаха, осветлението в бараката изгасна. Последва миг на тъмнина като в рог, след което светна аварийната лампичка над вратата и окъпа помещението в бледооранжева светлина.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Макфарлън.

Гласът му се удави от шумен порив на вятъра: прозорецът бе избит и снежната вихрушка сега се виеше в бараката, примесена с дървени трески и парченца стъкло.

Глин отиде до прозореца и се взря в мрака на бурята. След това погледна към Гарса. Той също бе на крака.

— Кой бе на пост?

— Хил.

Глин вдигна радиостанцията си.

— Хил. Тук е Глин. Обади се. — Отдръпна пръста си от бутона за предаване и се заслуша. — Хил! — извика отново. След това смени честотата. — Преден пост? Томпсън?

Отговори му глас, заглушаван от силното съскане на статичното електричество.

Свали радиостанцията.

— Радиото е аут, не мога да чуя нищо. — Обърна се към Гарса, който навличаше полярния си костюм. — Къде отиваш?

— До бараката на електрозахранването.

— Не. Ще идем заедно.

Тонът на Глин бе станал по-остър, по военному.

— Слушам, сър — отвърна отривисто Гарса.

Навън се чу тропот и Амира пристигна от комуникационната барака с покрити от снега рамене.

— Електрозахранването е прекъснато навсякъде — рече задъхано. — Остана ни единствено резервното.

— Разбрано — рече Глин.

В ръката му се появи малък пистолет Глок 17. Провери затвора му, след това го мушна в колана си.

Макфарлън посегна да вземе своя полярен костюм. Напъха ръце в ръкавите и тогава забеляза, че Глин го гледаше.

— Дори не се опитвай да ме спреш — започна Макфарлън. — Идвам с вас.

Глин се поколеба, но сетне видя решителността му. Обърна се към Амира:

— Ти оставаш тук.

— Но…

— Рейчъл, нуждаем се от теб тук. Заключи вратата, когато тръгнем. Скоро ще пратя тук постови.

След броени минути на вратата се появиха трима от хората на Глин — Томпсън, Роко и Сандърс. Държаха мощни прожектори, а през рамо бяха преметнали картечни пистолети Инграм М10.

— Всички са налице, с изключение на Хил, сър — докладва Томпсън.

— Сандърс, постави часови пред всяка барака. Томпсън, Роко, вие идвате с мен.

Глин грабна снегоходките си, фенерче и поведе групата във вихъра на мрака.

Макфарлън се мъчеше с неудобните снегоходки. Поради часовете в дрямка, които бе прекарал край печката, бе забравил колко бе студено навън, колко хапещи бяха снежинките, които вятърът запращаше върху лицето му.

Бараката на електрозахранването бе само на около петдесет метра. Гарса отключи вратата и влязоха в тясното помещение. Томпсън и Роко го осветиха с прожекторите си. Във въздуха се носеше мирис на изгорял кабел. Гарса се наведе, отвори металната врата на главното разпределително табло. В снопа светлина от фенерчетата се появи облак от лютив дим.

Гарса прокара пръст по таблото.

— Напълно „изпържено“ — рече той.

— Предполагаемо време за ремонт? — попита Глин.

— Максимум десет минути за главното табло. След това можем да направим диагностика.

— Действай. А вие излезте навън и охранявайте бараката.

Шефът по строителството работеше мълчаливо, а Макфарлън го гледаше. Глин опита отново радиостанцията; като разбра, че не излъчва нищо друго, освен шум, я прибра в джоба си. Най-сетне Гарса се отдръпна назад и щракна няколко ключа. Чу се изпукване и лек бръм, но лампите не светнаха. Гарса изсумтя изненадан, отвори едно метално чекмедже, извади диагностичен палмтоп компютър, мушна жака му в главното разпределително табло, след което го включи.

— Имаме множество къси съединения по цялата верига — рече той след малко.

— А бушоните за свръхнапрежение?

— Каквото и да е било, то е причинило адски шок. Над милиард волта за по-малко от милисекунда, с ток, надвишаващ петдесет хиляди ампера. Никакви демпфери или изключватели не биха могли да послужат за защита.

— Милиард волта? — повтори с недоумение Макфарлън. — Дори мълнията не е толкова мощна.

— Точно така — каза Гарса, издърпа кабела от таблото и мушна уреда в джоба си. — Изпразване с такива размери прави светкавицата да изглежда като статичен шум.

— Какво е било тогава?

Гарса поклати глава.

— Един Бог знае.

Глин постоя един миг мълчалив, вгледан в изгорелите части.

— Да проверим камъка.

Излязоха отново в бурята, минаха покрай бараките и пресякоха терена. Дори отдалеч Макфарлън забеляза, че покривалото бе откъснато от въжетата си. Когато наближиха, Глин им даде знак с ръка да спрат, след това нареди на Роко и Томпсън да влязат в бараката и да се спуснат в тунела. Глин извади пистолета си и тръгна предпазливо напред, Гарса бе до него. Макфарлън приближи ръба на изкопа. Разкъсаните останки от покривалото се издуваха към небето като призрачна постелка. Глин насочи лъча на фенерчето си надолу, към тунела.

Навсякъде се валяха парчета овъглено дърво, камъни и пръст. Част от платформата бе изкривена и обгорена, съскаше леко и бълваше облаци пара. Из тунела бяха пръснати буци пенообразен, вече втвърден метал. Няколко редици гуми под платформата се бяха стопили едновременно и сега горяха и изпускаха облаци лютив дим.