Тя изгледа мрачно двамата непознати.

— Мистър Хауъл, отстранете служителите на ЕИР от мостика.

— Това — рече тъжно Глин, — няма да е възможно.

Нещо в тона му изглежда принуди Бритън да се поколебае.

— Какво искате да кажете?

— „Ролвааг“ е чудесен кораб, последна дума на морската компютризация. Като предпазна мярка ЕИР използва тази компютризация при непредвидени обстоятелства като това. Виждате ли, нашите системи могат да контролират главния компютър. Обикновено този контрол е прозрачен. Но след като „Ролвааг“ бе докаран до брега, деактивирах този байпас. Сега ние единствени разполагаме с кодовете за достъп до управлението на главните двигатели. Не можете да подадете нито една команда до машините или кормилата, ако преди това не бъде въведена съответната парола.

Бритън го погледна, върху лицето й се четеше тиха ярост. Хауъл вдигна телефонната слушалка на командния пулт.

— Охрана — на мостика, веднага.

Бритън се обърна към вахтения офицер.

— Заповядайте готовност на машината за маневра.

След като офицерът вкара поредица от команди, последва тишина.

— Машината не отговаря, госпожо. Таблото ми е изключено.

— Пуснете диагностична програма — рече тя, пристъпи напред и се наведе над пулта.

— Капитане — продължи Глин, — боя се, че ще трябва да изпълните докрай всяка буква и алинея на договора си, независимо дали това ви харесва, или не.

Тя се обърна рязко, погледът й се впи в очите му. Каза му нещо, но толкова тихо, че Макфарлън не можа да го чуе. Глин пристъпи напред.

— Не — рече той, почти шепнешком. — Вие обещахте да отведете като капитан този кораб до Ню Йорк. Аз само добавих гаранция, която да предотврати неизпълнението на това обещание — от вас, или от други хора.

Бритън замълча, високото й тяло потреперваше леко.

— Ако отплаваме сега, прибързано, без план, те наистина ще ни потопят. — Тонът на Глин си оставаше нисък, убедителен, настойчив. — Самото ни оцеляване сега зависи от това да следвате нарежданията ми. Аз знам какво правя.

Бритън продължаваше да го гледа.

— Това няма да мине.

— Капитане, вие трябва да ми повярвате, като ви казвам това, защото ако искаме да оцелеем, можем да следваме само един курс на действие. Вие трябва да ми сътрудничите, инак всички ще загинем. Толкова е просто.

— Капитане — намеси се вахтеният офицер, — диагностичната проверка…

Той замлъкна, след като видя, че Бритън не го слушаше. На мостика се появиха неколцина офицери от охраната.

— Чухте капитана — излая Хауъл и даде знак на екипа по сигурността да пристъпи напред. — Освободете мостика от хората на ЕИР.

Агентите на Глин се стегнаха в готовност при пулта си.

И тогава Бритън бавно вдигна ръка.

— Капитане… — понечи да рече нещо Хауъл.

— Могат да останат.

Хауъл я изгледа изумен, но Бритън не се обърна. Последва дълга, мъчителна пауза. Тогава Глин кимна на екипа си.

Седналият мъж извади къс метален ключ, който бе окачен на врата му, и го мушна в пулта. Глин пристъпи напред, набра къса серия от команди, след това се обърна към клавиатура само от числа и натисна отново няколко клавиша.

Вахтеният офицер вдигна глава:

— Сър, таблото отново светна.

Бритън кимна.

— Моля се Богу, че наистина знаете какво правите.

Не погледна Глин, като произнесе тези думи.

— Ако можете да се доверите на нещо, капитане, надявам се, че ще се доверите на това. Аз сключих професионален договор — и личен също — да докарам метеорита в Ню Йорк. Хвърлих огромни ресурси за решаването на всеки проблем, с който бихме могли да се сблъскаме — включително и настоящия. Аз — ние — няма да се провалим.

Ако тези думи имаха някакъв ефект върху Бритън, Макфарлън не можа да го забележи. Погледът й си оставаше резервиран.

Глин отстъпи назад.

— Капитане, следващите дванайсет часа ще бъдат най-трудните от цялата мисия. Успехът сега зависи от частичен отказ от правомощията ви като капитан. За което моля за извинение. Но след като метеоритът бъде в безопасност в товарния танк, корабът отново ще бъде ваш. А утре по обяд ние вече ще сме далеч, на път за Ню Йорк. С безценно съкровище на борда.

Макфарлън забеляза, че когато я погледна, Глин се усмихна: беше едва доловима, напрегната, но все пак усмивка.

От радиорубката излезе Банкс.

— „Птичката“ е идентифицирана, госпожо. Това е вертолет на „Лойдс холдингс“, който изпраща шифровани позивни по честотата кораб-кораб.

Усмивката се стопи от лицето на Глин. Той хвърли бърз поглед към Макфарлън. „Не ме гледай така“, едва не рече на глас Макфарлън. „Ти трябваше да го държиш настрани.“

Офицерът на радарния пулт си нагласи слушалките.

— Капитане, той иска разрешение за кацане.

— ЕТА26?

— Трийсет минути.

Глин се обърна:

— Капитане, ако не възразявате, трябва да свърша няколко неща. Направете всички приготовления за отплаване, които смятате за нужни. Ще се върна скоро.

Той тръгна, като остави двамата служители от ЕИР на пулта им. На вратата се спря:

— Доктор Макфарлън — рече без да се обръща, — мистър Лойд ще очаква добро посрещане. Уредете го, ако обичате.

С потискащото чувство на deja vu Макфарлън крачеше по главната палуба в очакване вертолетът да подходи към танкера. В продължение на няколко безкрайно дълги минути се чуваше само ниското бухане на витлата някъде в мрака и Макфарлън чакаше под дъждеца и наблюдаваше трескавата работа, която бе започнала, веднага щом мъглата скри кораба им от „Алмиранте Рамирес“. Скалата се мержелееше до кораба, острите й очертания бяха поомекотени от мъглата. На върха й бе разположена бараката, под която бе скрит метеоритът. Пред него зееше отворен централният товарен танк и отвътре извираше бледа светлина. Макфарлън наблюдаваше как с удивителна бързина рояци работници започнаха да сглобяват кула от блестящи греди и подпори. Тя се издигаше от танка и металната й решетка грееше меко под светлината на халогенните прожектори. Две товарни стрели прехвърляха предварително подготвените части от кулата на мястото им. По кулата работеха най-малко дузина заварчици и непрекъснатите потоци искри се спускаха надолу върху предпазните каски и върху раменете на инженерите, които наблюдаваха отдолу. Въпреки размерите и обема си, цялата конструкция изглеждаше необичайно крехка: като невероятно сложна, триизмерна паяжина. На парчета да го режеха, Макфарлън не можеше да си представи как метеоритът щеше да влезе в танка, след като бъде поставен на върха на кулата.

Бумтенето на вертолета се усили и Макфарлън изтича назад от надстройката — към кърмовата площадка. Големият „Чинуук“ изплува от мъглата и витлата му вдигнаха фин воден прах от палубата. Един мъж с насочващи електрически „факли“ в ръце помогна на „птицата“ да заеме позиция. Кацането този път бе рутинно, нямаше нищо общо с изпълненото с емоции приземяване на Лойд в бурята при заобикалянето на нос Хорн.

Макфарлън мрачно гледаше как огромните гуми на вертолета увиснаха над площадката. Ролята му на посредник между Лойд и Глин бе губеща при всички положения. Той не бе офицер за връзка, беше учен. И не за това го бяха наели, поради което и се чувстваше ядосан.

В корема на вертолета се отвори люк. Лойд се показа, дългото му черно, кашмирено палто се ветрееше зад него, в ръка държеше широкопола шапка. Ходовите светлини на вертолета хвърляха отраженията си върху мократа му плешива глава. Скочи, приземи се елегантно за човек с неговия ръст, след това закрачи по палубата, изправен, силен, без да обръща внимание на бъркотията от екипировка и хора, които се изсипваха от вертолета през спуснатата хидравлична рампа. Сграбчи ръката на Макфарлън в стоманената си хватка, усмихна се и кимна, след което продължи да крачи. Макфарлън го последва по ветровитата палуба, далеч от шума на витлата. Близо до предните перила Лойд се спря и огледа фантастичната кула отдолу до горе.