Макфарлън видя как тя протегна другата си ръка и стисна дланта на Глин. Той сякаш трепна.

Изведнъж на мостика съвсем тихо се появи Пъпъп. Беше мокър до кости, навлякъл отново старите си дрипи. Върху лицето му бе изписана странна възбуда, някакво очакване, което смрази кръвта на Макфарлън.

Глин се усмихна и стисна ръката на Бритън.

— Каква глупост! Сали, аз наистина очаквах повече от теб. Не виждаш ли, че не можем да се провалим. Планирали сме всичко твърде внимателно, за да се случи това. Няма нужда да задействаме аварийния люк. Всъщност при тези обстоятелства ще бъде опасно да го направим. — Огледа се наоколо. — Не виня никого от вас. Положението е сложно и страхът е разбираема реакция. Но трябва да помислите за всичко онова, през което ви преведох, на практика сам. Мога да ви обещая, че шейната ще издържи, че корабът ще преодолее бурята. Краят ни определено няма да дойде тук — не и поради осъдителна нервна криза.

Макфарлън потрепна, усетил прилив на надежда. Може би Глин беше прав?… Той бе толкова убедителен, толкова уверен. Беше постигал успех при най-невероятни обстоятелства. Видя, че Лойд също изглеждаше обнадежден, изгарящ от желание да бъде убеден.

Корабът се надигна. Накрени се. Приказките секнаха, тъй като всички се уловиха за каквото успяха. Жалният хор на скърцащия, изкривяващ се и разкъсван метал започна отново, извиси глас, докато не бе отново удавен от яростта на бурята. В този миг Макфарлън осъзна веднъж завинаги колко много грешеше Глин. На гребена на вълната корабът се разтресе тъй, сякаш имаше земетресение; аварийните светлинки премигнаха.

След дълъг и мъчителен миг корабът се изправи и се килна от гребена. Вятърът отново изсвистя през мостика и мигновено секна.

— Този път грешиш, Глин, кучи сине — изсъска Лойд, обзет отново от страха в цялата му сила. — Отвори люка.

Глин се усмихна почти подигравателно.

— Съжалявам, мистър Лойд. Аз единствен знам кодовете и ще спася метеорита ви, въпреки самия вас.

Лойд изведнъж се хвърли към Глин и в гърлото му заклокочи сподавен вик. Глин се отдръпна леко встрани и с мигновен лек удар на китката свали Лойд на палубата. Едрият мъжага падна тежко задъхан.

Макфарлън пристъпи към Глин. Той се обърна леко към него — беше спокоен. Очите му си оставаха все така непроницаеми и тъмни както винаги. Макфарлън разбра, че Глин няма да промени решението си. Той бе мъж, който не можеше да се провали и щеше да умре, за да го докаже.

Бритън погледна към старши помощника си. На Макфарлън му бе достатъчен и един поглед, за да разбере, че и тя бе стигнала до същото заключение.

— Мистър Хауъл — рече тя. — Всички да напуснат местата си. Ще изоставим кораба.

Очите на Глин се присвиха леко от изненада, ала той запази мълчание.

Хауъл се обърна към него:

— Ти ни прочете смъртната присъда, като ни принуждаваш да излезем в тази буря със спасителните лодки, шантав негоднико!

— Може би съм единственият с ума си на този мостик.

Лойд се надигна с усилие от палубата, докато корабът отново започна да се изкачва.

Глин се обърна и без да изрече и дума повече напусна наклоняващия се мостик.

— Мистър Хауъл, задействайте авариен радиобуй на 406 MHz и качете всички в лодките — рече Бритън. — Ако не се върна до пет минути, поемете задълженията на капитан.

След това тя също се обърна и изчезна.

Ели Глин стоеше на желязното мостче над централния танк номер три. Чу издрънкването на метал — Пъпъп затваряше люка към коридора. Почувства как го бодва лекото чувство на благодарност към индианеца. Той беше предан до край, докато всички — дори Сали! — го бяха предали.

Истерията, на която бе станал свидетел на мостика, бе много обезпокоителна. Той бе успял при всички превратности дотук и те би трябвало да му се доверят. Някъде далеч свиреше аварийна сирена и воят й отекваше в празното пространство: призрачен, неприятен шум. В следващите няколко часа мнозина щяха да умрат в това бурно море. А това бе тъй ненужно! Големият „Ролвааг“ щеше да оцелее; в това той беше сигурен. Щеше да оцелее ведно с товара си и с онези, които останеха на борда му. А призори, когато бурята щеше да бъде само спомен, щяха да ги пресрещнат влекачите, изпратени от Южна Джорджия. „Ролвааг“ щеше да се завърне в Ню Йорк с метеорита. Жалко, че толкова много хора нямаше да успеят да го сторят…

Замисли се отново за Бритън. Великолепна жена! Усети голяма тъга, когато се сети за нежеланието й да му се довери на края. Никога нямаше да намери друга като нея; това го знаеше. Той щеше да спаси кораба й, ала за някакви лични отношения вече изобщо не можеше да става и дума.

Облегна се на надлъжната преграда, разсеяно учуден колко много време му бе потрябвало, за да си поеме дъх. Хвана се здраво, когато корабът се накрени; ъгълът бе обезпокоителен, вярно, но все още бе под критичната граница от трийсет и пет градуса. Чуваше шума от приплъзването на вериги, протеста на метала под краката си. Най-сетне корабът започна да се изправя, стенейки. Беше трагично, че след всичко, което бе сторил — а и след необичайните успехи, които бе постигнал, — те не искаха да му се доверят този последен път. Всички, освен Пъпъп. Погледна към старика.

— Надолу ли си се запътил, шефе?

Глин кимна.

— Нуждая се от помощта ти.

— Нъл’ за туй съм тук.

Пристъпиха към края на мостчето. Под тях бе камъкът, горната част на заобикалящата го шейна бе покрита с найлонови платна. Аварийните лампи го къпеха в мъждива светлина. Товарният танк все още държеше, беше сух. Корабът бе чудесен. Тройната обшивка на корпуса бе причината за това. Дори покрит с платна, камъкът бе великолепен — средоточието на страховете и надеждите им. Стоеше си върху шейната — тъй, както и бе очаквал да го види.

Погледът му пробяга по вертикалните и хоризонталните подпори. Трябваше да се признае, че имаше доста повреди: изкривени железа, строшени от напрежението връзки, срязани рейки. Напречните свързващи скоби по дъното на танка бяха обсипани с изтръгнати нитове, скъсани вериги и разцепени дървени греди. Чуваше остатъчното скърцане и стенание на материала. Ала паяжината като цяло бе все още цяла.

Асансьорът обаче бе повреден. Той започна да се спуска надолу.

Корабът се надигна и отново се наклони.

Глин запази равновесие и продължи да слиза. Отне му повече време, отколкото бе предполагал, и когато стигна до дъното, положението му бе по-скоро хоризонтално, отколкото вертикално — беше се проснал върху стълбата, вместо да се спуска по нея. Обгърна я с лакти, за да изчака. Сега можеше да види изпод платната червения хълбок на камъка. Шумът в товарния танк се засилваше, беше като някаква адска симфония на метала, ала този шум не означаваше нищо. Когато корабът се издигна върху върха на гребена, той извади джобния си часовник и го провеси на верижката му, за да прецени какъв бе кренът. Двайсет и пет градуса: далеч под критичната стойност.

Чу неочакван ропот, изскъцрване и масивната тъмночервена крива на метеорита сякаш помръдна. Корабът продължи да се накренява, метеоритът го последва и Глин не бе сигурен дали корабът преместваше метеорита или обратното. Камъкът вече бе опрян на ръба на шейната си, готов да се претърколи извън нея. Разнесе се силен раздиращ, разтрисащ шум. Двайсет и седем градуса. Двайсет и осем.

Корабът потрепери, спря и започна да се изправя. Глин въздъхна. Двайсет и осем градуса! В рамките на допустимото. Метеоритът се отмести обратно в шейната си с чудовищно разтърсване. И скърцането на метала изведнъж секна. Воят на вятъра и ревът на водата отвъд корпуса стихна — корабът пропадаше в падина.

Огледа танка. Онова, което трябваше да стори, бе да натегне веригите, които бяха най-близо до метеорита. Бяха проектирани така, че това можеше да свърши и сам човек с помощта на хидравлично задвижвани моторни талрепи, поставени на всяка точка за натягане. Учуди се, че Гарса не беше сторил това досега.