Той се обърна рязко към Бритън.

— Капитане — произнесе тихо, — минете между двата острова, като се придържате по-близо до по-големия. Разберете ме добре: колкото е възможно по-близо. След това застанете на дрейф откъм подветрената му страна.

Бритън не сваляше бинокъла.

— По този начин ще се превърнем в мюре, още щом той заобиколи острова. Това не е спасителен план, Ели.

— Това е единственият ни шанс — отвърна той. — Доверете ми се.

Близо до десния им борд изригна гейзер, последва втори и снарядите отново започнаха да покриват курса им. Нямаше време да завиват, нямаше смисъл от каквито и да е действия да избегнат огъня. Глин се напрегна. Високи водни стълбове се издигаха около тях и неумолимо се приближаваха. Последва кратка тишина, обременена с ужасно очакване. А след това ужасяваща експлозия подкоси Глин и го запрати върху палубата. Няколко от прозорците на мостика се пръснаха, по палубата се разпиляха хиляди стъкълца, а вятърът нахлу с вой на мостика.

Докато лежеше полузашеметен, Глин чу — а може би по-скоро усети — втора експлозия. И точно тогава осветлението изгасна.

Стрелбата престана. Бритън, лежаща сред парченцата плексиглас, инстинктивно се напрегна да чуе машините. Все още работеха, но вибрациите бяха по-различни. Различни и зловещи. Изправи се неуверено в мига, в който светнаха оранжевите аварийни светлини. Корабът се люлееше силно в ужасяващото море, грохотът на вятъра, който сега нахлуваше през строшените прозорци ведно с хапещите пелени от солени пръски и леден въздух, я оглушаваше. Със залитане стигна до централния пулт. Изтръска парченцата плексиглас от косите си и произнесе уверено:

— Докладвайте състоянието, мистър Хауъл.

Той също бе на крака, натискаше разни бутони на пулта и говореше по телефона.

— Губим мощност на дясната турбина.

— Рулят — десет градуса наляво.

— Слушам, десет градуса наляво, госпожо. — Хауъл каза нещо кратко по интеркома. — Капитане, изглежда имаме две попадения върху палуба С. Едно в десния бордови танк номер шест, а другото — някъде около машинното отделение.

— Минете на аварийно управление в машинното. Необходима ми е оценка на щетите и брой на пострадалите и то веднага. Мистър Уорнър, пуснете сантинните помпи.

— Слушам, пускам сантинните помпи, госпожо.

Нов порив на вятъра връхлетя мостика и го изпълни с облак пръски. Тъй като температурата на мостика спадна, пръските замръзваха по пода и пултовете. Ала Бритън почти не усещаше студа.

Приближи Лойд, изтупвайки дрехите си от парченцата стъкло. Дълбока порезна рана на челото му кървеше обилно.

— Мистър Лойд, идете в лазарета — нареди машинално Бритън.

— Не ставайте смешна — отвърна сопнато той, изтри кръвта от челото си и залитна настрани. — Тук съм, за да помогна.

Експлозията изглежда го бе върнала отново към живота.

— Тогава можете да раздадете на всички щормовите облекла — рече Бритън и посочи вратичките на гардероба в дъното на мостика.

Радиостанцията изпука и Хауъл отговори.

— Очаквам списъка на пострадалите, госпожо. Имаме пожар в машинното. Било е пряко попадение.

— Може ли да бъде овладян с преносими пожарогасители?

— Съвсем не. Разпространява се твърде бързо.

— Използвайте тогава противопожарната система с въглероден двуокис. Освен това да бъде пусната оросителната система върху външните прегради и стени.

Погледна към Глин. Нареждаше нещо настойчиво на оператора на пулта на ЕИР. Мъжът стана и изчезна от мостика.

— Мистър Глин, нуждая се от доклад за състоянието на товарния танк, моля — приближи се тя.

Той се обърна към Хауъл.

— Включете Гарса.

Минута по-късно говорителят над тях изпука.

— Господи, какво, по дяволите, става? — попита Гарса.

— Получихме още две попадения. Какво е положението при вас?

— Тези експлозии станаха по време на силно накреняване. Строшиха още заварки. Работим колкото е възможно по-бързо, но метеоритът…

— Продължавайте, Мануел. Живо.

Лойд се върна от гардероба и започна да разпределя облеклото сред членовете на екипажа на мостика. Бритън пое своето, навлече го и погледна напред. Ледените острови вече се мержелееха, синкави на лунната светлина, само на две мили разстояние, издигаха се едва на петдесет-шейсет метра от водата. Прибоят ръфаше основите им.

— Мистър Хауъл, къде се намира вражеският кораб?

— На три мили разстояние, което скъсява. Стрелят отново.

Чу се нова експлозия близо до левия борд, гейзерът, който се надигна, бе сравнен почти мигновено до водата от мощния порив на пантеонерото. Сега вече Бритън сама можеше да чуе далечните гърмове на оръдията, някак странно несъответстващи на близките експлозии. Последва нов силен удар, потреперване и тя се отдръпна, ужасена от вида на разтопения до бяло метал, който потече на струйки покрай прозорците на мостика.

— Снарядът се плъзна по главната палуба — докладва Хауъл. — Пожарът е овладян. Ала и двете турбини са сериозно повредени. Експлозията е извадила от строя турбините за високо и за ниско налягане. Губим бързо мощност.

Тя сведе поглед към дигиталния дисплей, върху който премигваха числата на скоростта на кораба. С нейното намаляване люлеенето се засили още повече. Бритън усещаше как бурята надделява, как приклещва кораба й в смъртоносната си хватка. По-големите вълни сега го подхвърляха силно, странично, натискаха го надолу, издигаха го нагоре в някакъв свръхестествен, ужасяващ танц. Никога не бе допускала, че толкова голям съд би могъл да бъде заплашен от морето. Съсредоточи се върху пулта за управление.

Предупредителните лампички на машинното светеха. Не й съобщаваха нищо ново: усещаше под краката си тътена на повредената машина — напрегнат, неравномерен, прекъсващ. А след това лампите отново премигнаха, захранването прекъсна и се включи аварийното осветление.

Корабът упорито заораваше във вълните и всички на мостика мълчаха. Голямата инерция продължаваше да го носи напред, ала всяка сриваща се вълна отнемаше по възел или два от скоростта му. „Рамирес“ ги застигаше все по-бързо.

Бритън огледа офицерите си на мостика. Всички вдигнаха към нея побледнели, сериозни лица. Преследването бе приключило.

Мълчанието наруши Лойд. Кръвта от раната на челото му се стичаше към дясното му око и той премигна разсеяно.

— Мисля, че това е краят — въздъхна той.

Бритън кимна.

Лойд се обърна към Макфарлън:

— Знаеш ли, Сам, иска ми се да бях сега долу, в товарния танк. Бих искал да се сбогувам с метеорита. Предполагам, че това звучи шантаво. Шантаво ли ти се вижда?

— Не — отвърна той. — Не ми се струва странно.

Бритън зърна с периферното си зрение, че Глин се обръща към тях, след като чу думите им. Ала той остана безмълвен. Тъмните очертания на островите се плъзгаха все по-близо до тях.

— Прекратете огъня — нареди Валенар на командира на частта за управление на боя.

Вдигна бинокъла си и огледа ранения кораб. От кърмата на танкера ниско над обляната в лунна светлина вода се носеха облаци гъст черен дим. Най-малко две сигурни попадения, включително едно, което изглеждаше пряко в машинното, и сериозни повреди на комуникационните мачти. Беше блестяща стрелба при подобно море: достатъчна, за да превърне кораба в неуправляемо корито, точно както му се бе искало. Вече виждаше как танкерът губи скорост — наистина губеше ход. Този път не бе измама.

Американският кораб все още следваше курс към ледените острови. Тази жена-капитан бе показала голяма храброст. Не искаше да се предаде, докато не опита всички възможни противодействия. Можеше да разбере напълно подобен капитан. Да се скрие зад островите бе благороден, макар и безполезен ход. И, разбира се, за тях не можеше да има предаване в плен. А само смърт.

Погледна часовника си. След двайсет минути щеше да скъси до минимум дистанцията и да приближи „Ролвааг“. По-тихите води откъм подветрената страна на ледените острови щяха да му дадат отлична възможност за точна стрелба.