Макфарлън с мъка отвори очи.

— Пусни я отново — рече той.

— Но вече я гледахме пет пъти — отвърна Рейчъл.

След като Макфарлън не отговори, тя изсумтя недоволно, наведе се и натисна бутона за пренавиване на касетата.

От трите автоматични камери, монтирани заради сигурността в товарния танк, след експлозията бе оцеляла само една. Той гледаше как Рейчъл пренавива лентата бързо напред, след това я пусна на нормална скорост минута преди детонацията. Гледаха мълчаливо как бавно текат секундите до взрива. Нищо ново. Гарса бе прав: никой не бе докосвал камъка. Никой дори не се намираше близо до него.

Макфарлън изруга, облегна се отново назад, взря се от пункта към мостчето и отвъд него, сякаш търсеше отговор от стените на танка. След това погледът му бавно се плъзна надолу към намиращата се на тринайсет-четиринайсет метра под него горна повърхност на метеорита. Експлозията бе странична — бе унищожила повечето лампи в танка, бе повредила комуникационните мрежи и пред, и зад него, но бе оставила мостчето и люковото закритие на хамбара невредими. Паяжината на шейната му бе до голяма степен също цяла, макар да се виждаше добре, че няколко подпорни греди бяха отнесени. По стените на танка се виждаха ивици застинала като пяна разтопена стомана, а част от масивните ламинирани дъбови греди бяха овъглени. Там, където почистващият екип не бе успял да стигне, можеха да се видят петна от кръв и човешка плът. Самият метеорит изглеждаше непроменен.

„Каква е тайната тук? — запита се той. — Какво пропускаме?“

— Дай да преговорим онова, което ни е известно — рече той. — Експлозията изглежда е от същия тип като онази, убила Тимер.

— Може би — дори по-силна — продължи Рейчъл. — Адски електрически разряд. Ако наоколо нямаше толкова много метал да поеме удара, сигурно щеше да изгори цялата електроника на кораба.

— А после метеоритът е излъчил масивен радиошум — каза той. — Досущ както при Тимер.

Рейчъл взе радиостанцията си, включи я, направи гримаса като чу силния шум на статичното електричество и я изключи.

— И продължава да излъчва — добави тя.

Пак потънаха в мълчание.

— Питам се дали нещо е предизвикало разряда — промърмори Рейчъл и пренави лентата. — Може би е бил случаен?

Макфарлън не отговори. Не можеше да бъде случаен; нещо би трябвало да го е предизвикало. И въпреки коментара на Гарса — и увеличаващата се нервност на екипажа — той не вярваше, че метеоритът е нещо злостно, което се стреми да ги нарани.

Макфарлън се питаше дали в крайна сметка Тимер и Масънкей изобщо бяха докосвали камъка. Но не; беше анализирал това твърде внимателно. Ключът към загадката трябваше да бъде Палмър Лойд. Той бе опрял буза о камъка и бе оживял, за да разкаже преживяванията си. Другите двама бяха разкъсани.

Какво бе различното в техните докосвания?

Изправи се на стола си.

— Хайде да го видим отново.

Рейчъл безмълвно натисна копчетата, мониторът премигна и оживя.

Оцелялата камера бе разположена почти директно над камъка, малко под наблюдателния пункт. Ето го Гарса, застанал в единия край на кадъра, разгърнал пред себе си схемите на заварките. Заварчиците се бяха разположили равномерно около камъка, работеха по различни точки. Бяха клекнали, ярките светлинки на пламъчетата от апаратите им оставяха червени следи върху екрана. В долния десен ъгъл часовникът бързо отброяваше секундите.

— Увеличи звука — рече Макфарлън.

Затвори очи; главоболието и гаденето се засилваха. Морска болест.

Гласът на Гарса прозвуча гръмогласно в малкото помещение. „Как върви?“ — извика той. Последва вик в отговор: „Почти свършихме.“ Кратка тишина; шум от процеждаща се вода; изпукването на изгасваща горелка. Шумове от хамбара, след това суматоха от проскърцвания и стенещ метал, когато корабът започна да се накланя. Чу се гласът на Гарса: „Дръжте се здраво!“

А после всичко свърши със съскане и побелял екран.

Макфарлън отвори очи.

— Върни с десет секунди назад.

Изгледаха отново записа.

— Избухна точно, когато бе най-големият крен — каза Рейчъл.

— Но Гарса е прав. Това нещо бе търкаляно и обръщано по целия път до брега. — Макфарлън замлъкна за миг и продължи: — Възможно ли е да е имало работник, скрит от камъка. Някой, когото не виждаме?

— Помислих си го. Влезли са шестима заварчици плюс Гарса. Погледни, можеш да ги видиш ясно всичките на последния кадър. И до един са на голямо разстояние от метеорита.

Макфарлън отпусна брадичка върху дланите си. Нещо в този видеозапис го смущаваше, ала не можеше да разбере какво бе то. А може би нямаше нищо? Може би просто бе адски изморен…

Рейчъл се протегна и изтупа шлюпките от фъстъци от коленете си.

— Ето, че се опитваме да поставим под съмнение казаното от Гарса — рече тя. — Ами ако всички са прави?

Макфарлън я погледна.

— Не разбирам.

— Ами ако никой не е докосвал метеорита? Ами ако нещо друго го е докоснало?

— Нещо друго ли? — повтори той. — Но в това помещение не се движи нищо… — Спря се изведнъж, осъзнал какво го смущаваше досега: шумът на водата. — Пусни ми последните шейсет секунди — рече той. — Бързо.

Вдигна глава към екрана, търсеше източника на шума, който бе чул. Ето го — съвсем слабо, тънко поточе край единия борд, стичаше се отгоре и изчезваше в дълбините на танка. Вторачи се в него. Когато корабът започна да се накренява силно, потокът се отдели от преградата и започна да приближава метеорита.

— Вода — рече високо Макфарлън.

Рейчъл го изгледа заинтригувана.

— Поточе вода се е стичало по единия борд на танка. Трябва да има теч в люковото закритие. Погледни, още може да се види. — Той посочи тънкото поточе, което църцореше по далечната надлъжна греда. — Метеоритът се е разредил, когато поради крена водата е влязла в контакт с него.

— Това е абсурдно. Метеоритът е седял в наводнената земя милиони години. Върху него е валял и дъжд, и сняг. Той е инертен. Как би могла да му въздейства водата?

— Не знам, но погледни.

Той пусна отново видеото, демонстрира как в мига, в който водата се докосна до метеорита, екранът изпращя и побеля.

— Съвпадение? — попита тя.

Макфарлън поклати глава.

— Не.

Рейчъл го погледна.

— Сам, как би могла тази вода да е по-различна от всичката онази вода, която е обливала метеорита?

И след това — в един миг на прозрение — на Макфарлън всичко му стана ясно.

— Сол — рече той. — В онзи танк капеше солена вода.

След миг на шок Рейчъл изведнъж ахна.

— Точно така — рече тя. — И ето защо Масънкей и Тимер са го задействали с ръце — с потните си ръце. При докосването е имало сол. А Лойд допря бузата си до него в адски студен ден. При него отсъства потта. Би трябвало да е високореактивен на натриев хлорид. Но защо, Сам? На какво реагира той?

Макфарлън я изгледа, после погледът му се отклони към поточето морска вода, което продължаваше да блести в полумрака и лъкатушеше с постепенното движение на кораба.

„Движението на кораба…“

— Ще мислим за това после — рече той.

Посегна към радиостанцията си, включи я и чу съскането на статичния шум.

— По дяволите! — рече той и мушна станцията под колана си.

— Сам… — понечи да каже нещо Рейчъл.

— Трябва да изчезваме оттук — прекъсна я той. — В противен случай при следващия голям крен ще бъдем изпържени.

Изправи се и точно в този миг тя го улови за ръката.

— Не можем да изчезнем — рече. — Още една такава експлозия би могла да разруши шейната му. А ако метеоритът се освободи, всички ще загинем.

— Тогава не трябва да допуснем течът да стигне до камъка.

Двамата впериха очи един в друг. А после, сякаш обладани от една и съща мисъл, спринтираха по мостчето към тунела за достъп.

Валенар стоеше на мостика и гледаше на югозапад, над надигналите се вълни, стиснал стария бинокъл в сухите си пръсти. Офицерите около него с мъка се удържаха на крака от лудешкото люлеене на кораба; лицата им бяха като застинали маски на безразличие. Бяха ужасени. Но ето, че сега режимът на абсолютната дисциплина се отплащаше: изпитанието бе добре дошло и онези, които бяха оцелели, бяха с него. Щяха до го следват и в ада, ако трябва — и точно натам, помисли си той, като погледна картата — точно натам се бяха запътили.