Снегът и лапавицата бяха престанали, небето се изчистваше. Видимостта бе отлична. Ала вятърът се бе усилил още, а вълните се наслагваха все по-високи. Когато корабът потъваше към дъното на падината между две от тях, го обгръщаше пълен мрак, сякаш бе попаднал в дъното на огромен каньон. Там, между вълните, техните гребени се издигаха на удивителните двайсет метра над мостика. Никога през живота си не бе виждал подобни вълни, а увеличената видимост, макар и да бе добре дошла за плана му, ги правеше още по-ужасяващи. Нормалната реакция при тези условия би била да се насочи срещу вятъра и да щормува. Но това не бе допустимо. Трябваше да поддържа курс, при който вятърът и вълната му идваше почти на борд; инак по-тежкият американски кораб щеше да избяга.

Гледаше как носът на разрушителя се заравя във вълната, докато още бе в дългата падина, как бавно се изправя, как кастильото, сиреч бакът, с грохот се отърсва от водата; корабът се накрени надясно, докато мостикът не увисна над океана, покрит с пенести ивици. Той продължи да виси в продължение на няколко ужасни секунди, после бавно се изправи, а инерцията го накрени рязко наляво. Беше особено гадна вълна.

Валенар познаваше кораба си, знаеше какво може и какво не може. Усещаше, че вятърът и вълнението надделяват. Не бяха взели изцяло връх — поне засега. Необходима бе бдителност и голямо моряшко майсторство, за да не потънат. Той щеше да го направи сам, нямаше да го остави в ръцете на вахтения помощник.

Забеляза в далечината мержелеещата се разпенена вълна, която се издигаше над останалите, изхвърлила се в бурята като кит. Рече тихо, почти небрежно:

— Отпусни руля ляво на борд, дясната машина една трета напред, лявата машина две трети заден ход. Съобщавай ми непрекъснато курса.

— Лесна работа, сър — отвърна Алер. — Курс едно-седем-пет, курс едно-седем-нула…

— Задръж на едно-шест-пет.

Вълната започна да обгръща кораба в прегръдката си; „Рамирес“ се издигна, напрегна се и се залюля. Валенар се държеше за машинния телеграф, когато се накрениха ужасяващо, креномерът регистрира почти трийсет градуса, преди най-сетне да изкачат гребена на вълната. В един миг Валенар можа да погледне далеч напред към южния океан — досами хоризонта. Бързо вдигна бинокъла към очите си и огледа разбушувалото се море, докато не поеха отново към следващата падина. Гледката бе ужасяваща, планински върхове и клисури от вода, абсолютно олицетворение на безредието и хаоса. За миг се почувства обезсилен. Но с пропадането на кораба се успокои. Издигнаха се отново и Валенар пак вдигна бинокъла. Усети как нещо го прониза силно в гърдите. Ето го: тъмен, обрамчен в бяло силует на фона на морето. Беше по-голям и по-близо, отколкото бе очаквал. Задържа бинокъла неподвижен, боеше се дори да премигне, докато корабът му не пое отново надолу, след което започна пак да се изкачва върху поредната разпенена водна планина. Когато се изкатериха на върха й и разпукалият се гребен потопи перилата на левия борд и накрени силно кораба му, Валенар зърна отново танкера.

— Лява машина една трета заден ход. Дясно на борд. Задръж на едно-осем-нула.

Палубата отново се надигна и се сгромоляса надясно.

— Как сме с горивото?

— Трийсет процента.

Обърна се към вахтения механик.

— Вземете баласт в празните танкове.

Напълването на празните резервоари с морска вода щеше да намали с половин възел скоростта, но щеше да увеличи устойчивостта, която им бе необходима за онова, което предстоеше.

— Баластираме танковете — повтори механикът с очевидно облекчение.

Валенар се обърна към боцмана.

— Барометърът?

— Двайсет и девет, запетая, две-осем, пада.

Извика на мостика командира на частта за управление на боя.

— Имаме визуален контакт с американския кораб — каза и му подаде бинокъла.

Офицерът го вдигна към очите си.

— Виждам го, сър — отвърна след малко.

Валенар се обърна към вахтения офицер:

— Курсът му е едно-девет-нула или там някъде. Искам пеленг на прехващане.

Заповедите бяха отдадени, новият курс — зададен. Всичко вече изглеждаше точно и ясно.

Валенар се обърна отново към командира на частта за управление на боя.

— Докладвайте, когато влезе в обсега на оръдията. Не откривайте огън без моя заповед.

— Слушам, сър — отвърна офицерът отчетливо, но безизразно.

Разрушителят започна да се клати странично, след като преодоля нова злобна вълна, носът му се заби в тътнещата вода на следващата падина. Носът започна да се отклонява наляво — тежко, неконтролируемо движение.

— Не мога да го задържа на едно-девет-нула.

— Използвай руля докрай, за да се задържиш на курса.

Корабът се изправи. Валенар видя нова вълна да приижда от запад.

— В средата руля. Пусни го!

Корабът започна да се накланя бавно, докато се изкатерваше странично по огромната вълна. Когато тя се разби, по палубата се устреми мощен вал: на практика гребнаха вода и с мостика.

— Дясно на борд. Вдясно руля!

Корабът се плъзна странично.

— Перото на руля е извън водата, сър! — извика кърмчията, щурвалът се въртеше свободно в ръцете му.

— Лява машина две трети заден ход! Дясна машина пълен напред!

Морякът изпълни командата с машинния телеграф. Корабът продължи да се плъзга странично.

— Корабът не слуша…

Валенар усети как го прободе болката на страха — не за себе си, а заради недовършената мисия — но след това почувства как кърмата потъна в морето и винтовете захапаха водата.

Бавно издиша, а след това се наведе към проговорната тръба, сякаш нищо не се беше случило.

— Докладвайте за засечени въздушни цели.

Нито един кораб не би могъл да се притече на помощ на американците в това време, в това бе уверен; но не бе толкова сигурен за самолетите.

— Нямаме засечени цели в радиус двеста мили — отвърна централният пост за управление. — Лед — на юг.

— Какъв лед?

— Два големи ледени острова и различни по големина граулери и дрейфуващи ледени парчета.

„Бягат към леда“, помисли си доволен Валенар. Това бе отчаян ход: да насочиш един танкер отвъд Ледената граница, нарочно да го насочиш към леда в подобна буря. Но това бе единственият им ход и той го бе очаквал. Може би си мислеха, че могат да си играят на криеница сред айсбергите, или да избягат под прикритието на тъмнината. Може би се надяваха на мъгла. Но това нямаше да им донесе успех. Тъкмо обратното, ледът щеше да бъде негово предимство, тъй като щеше да успокои тежкото вълнение. А и в ледените полета разрушителят щеше да бъде много по-маневрен от танкера. Щеше да ги потопи в леда — ако самият лед не ги ликвидираше преди него.

— Навлизаме в обсега на оръдията, сър — обади се командирът на частта за управление на боя.

Валенар погледна над гребените на побелелия от щорма океан. Сега можеше да зърне от време на време тъмното петно на американския кораб и без бинокъл. Намираше се на може би осем мили разстояние, но дори и на такава дистанция представляваше голяма, тлъста цел.

— Достатъчен ли е визуалният контакт за прицелване? — попита.

— Още не, сър. Визуалното прицелване ще е трудно в това море и на такава дистанция.

— Тогава ще изчакаме да приближим още.

Минутите се точеха едва-едва; настигаха съвсем бавно американския кораб. Небето притъмня, но вятърът се задържаше със скорост осемдесет възла. Страхът, обхванал мостикът, си оставаше — здравословен, ободряващ. Слънцето захождаше. Валенар продължи да издава грижливо обмислени заповеди за промяна на руля и хода на машините в отговор на променящата се посока на прииждащите вълни. Заварките на винтовете и кормилното перо държаха добре. Хората му си бяха свършили отлично работата. Жалко само, че толкова много загинаха.

Нощта скоро щеше да се спусне, а „Ролвааг“ се движеше без светлини. Не можеше да чака повече.

— Господин Касео, простреляйте целта и я хванете във вилка. Само с трасиращи.

— Слушам сър — отвърна артилеристът. — Само трасиращи.