Глин бе виждал това и преди. Умът на Амира имаше склонността да се отклонява рязко от привичното мислене на другите. В резултат се получаваше или гениално прозрение, или пълна идиотщина. Това бе една от причините да я наеме и дори в тази екстремна ситуация той много добре разбираше, че не бива да пренебрегва мнението й.

— Как така? — попита той.

— Просто имам такова чувство. Ние продължаваме да се опитваме да разберем камъка от нашата си гледна точка, като го мислим за метеорит. Онова, което трябва да сторим, е да го погледнем по друг начин. Солта е важна за него — тя е нещо или опасно, или… необходимо.

Гласът на Хауъл наруши последвалото мълчание:

— Капитане, от „Рамирес“ изстреляха още трасиращи снаряди.

Старши помощникът се наведе над доплеровия радар. Последва дълъг миг мълчание, след което той вдигна глава с усмивка на лице.

— Снежен шквал току-що ни отряза от „Рамирес.“ Негодниците не могат да ни видят, капитане. Карат на сляпо.

— Завийте надясно, курс едно-девет-нула — заповяда Бритън.

Глин отиде до картата на GPS-a, взря се в разположението на зелените точки. Шахматната партия приближаваше края си; на дъската бяха останали само няколко фигури. Съдбата им зависеше от комбинацията на четири фактора: двата кораба, бурята, ледът. Изследва ги вглъбено в продължение на половин час; координатите на корабите се променяха съвсем леко; а мисленето му бе свръхконцентрирано. Затвори очи, запазил изображението на зелените точки в паметта си. В тази проста обстановка съществуваха смъртоносно малко варианти. Досущ като гросмайстор, той проигра на ум всички възможни ходове. Всички, освен един, водеха до стопроцентова загуба. А и вероятността за успех на последния вариант си оставаше изключително ниска. За да успее този последен ход, всичко трябваше да пасне съвършено — и на всичко отгоре, щяха да имат нужда от късмет. А Глин ненавиждаше късмета. Стратегия, която изисква известна доза късмет, често се оказваше с фатален изход. Но сега повече от всичко се нуждаеше от онова, което ненавиждаше.

Отвори очи и веднага фокусира погледа си върху картата. Зелената точка, изобразяваща „Ролвааг“, се намираше на половин час път от Ледовата граница и на още няколко минути от гигантските ледени острови.

Радиото на Глин изпиука и той го откачи от колана си.

— Тук е Гарса — долетя отслабналият глас на фона на статичните изпуквания. — В танка. Има големи смущения в радиовръзката, не знам колко дълго ще мога да говоря.

— Давай.

— С всяко залюляване на кораба се пукат нови заварки.

— Причина?

— Разрядът на метеорита е разрушил някои критични точки в паяжината и е отслабил други. Освен това Рошфор е проектирал шейната за максимален крен от трийсет и пет градуса. Все още сме на десет градуса под тази граница — в един миг радиото пресекна, — но, от друга страна, метеоритът е двеста и петдесет процента по-тежък, отколкото Рошфор е очаквал. Може би сме допуснали известна грешка в пресмятанията…

— Колко малка?

— Трудно е да се каже без… — връзката прекъсна за втори път. — И въпреки това инженерното решение на проекта е с известна доза презастраховане, макар и да е далеч от двойното осигуряване. Стоунсайфър смята, че бихме могли да продължим още доста време така. От друга страна, ако поддадат някои ключови места, останалото може да рухне бързо.

— Не ми харесват тези думи „би могло“, „вероятно“.

— Невъзможно е да бъда по-точен.

— И тъй, колко бързо е „бързо“?

— Ще разполагаме с пет, може би с десет минути. А може и с повече.

— И после?

— Метеоритът ще се отмести. Дори и няколко сантиметра могат да се окажат фатални и да предизвикат пробойна в корпуса.

— Подсилете тези критични заварки.

Последва изпукване и пауза. Глин знаеше за какво мислеше Гарса за онова, което се бе случило последния път, когато заваряваха шейната.

— Слушам, сър — рече най-сетне Гарса.

— И го пазете от солена вода.

Единственият отговор бе бръмът от статичното електричество.

Големият кораб „Ролвааг“ се носеше на юг, право на юг.

В дъното на мостика имаше една наблюдателна ниша, свита като в сандвич между радиорубката и щурманската. Ако се изключат високите панорамни прозорци, тя бе изцяло лишена от обзавеждане или украса. До прозорците стоеше Глин с вдигнат към очите бинокъл и наблюдаваше със строго изражение нещо между димоходите. Снежният шквал отминаваше — потрепваща сива линия на север. Той им бе подарил шейсет минути. Нуждаеха се от още двайсет. Но когато ярката лунна светлина отново спусна килима си върху развилнялото се море, стана ясно, че няма да успеят.

Сякаш по поръчка, точно в този миг „Рамирес“ излетя из далечната снежна пелена. Сега бе шокиращо близко, на не повече от четири мили. Запалените му светлини сияеха. Носът му се надигаше и се сгромолясваше в бурните води, а на Глин му се стори, че може да види как носовите оръдия се насочват към тях, контрастно изпъкнали на фона на нощното небе. Сигурно от „Рамирес“ виждаха „Ролвааг“ не по-лошо отколкото те него. На мостика се чу внезапен шепот, последван от непоносимо напрегната тишина. Валенар не си губеше времето: носовите оръдия бързо вдигнаха дула и откриха премерен огън — изстрелваха постоянен поток от трасиращи снаряди, които осветяваха още по-силно небето, преди да изчезнат в чудовищното море.

Стана дори по-лошо — друго оръдие на „Рамирес“ започна да стреля с фосфорни заряди, които се разпукваха и бавно падаха от небето, осветявайки ярко кораба и морето около него.

Валенар действаше методично, не прибързваше. Внимаваше. Знаеше, че ги е сгащил. Глин погледна златния си джобен часовник. От четири мили разстояние „Рамирес“ можеше просто да ги разстреля, без да си дава труда да се пристрелва. „Ролвааг“ се намираше на двайсет минути път от ледените острови. Нуждаеха се от двайсет минути късмет!

— Прекосяваме Ледовата граница, госпожо — докладва Хауъл на Бритън.

Глин погледна към морето. Дори и на лунната светлина можеше да види рязката промяна в цвета на водата: от тъмнозелено към дълбоко, синкаво черно. Беше се върнал до предните стъкла на мостика и оглеждаше с бинокъла си хоризонта на юг. Видя тесните ивици начупен лед, които се издигаха и падаха, а когато корабът се изкачи на поредния гребен, зърна поразителната гледка на ледените острови — ниски, плоски тюркоазни линии. Вдигна бинокъла и ги разгледа по-внимателно. Източният бе огромен, може би двайсет мили дълъг; десният бе с дължина само пет мили. Движеха се устойчиво и заедно във водата, огромни, неподвижни плата над непрекъснато променящото се море — толкова големи, че дори разбеснялата се стихия не можеше да ги помръдне. Между двата острова имаше проток, широк може би около хиляда метра.

— Няма признаци за мъгла — рече Бритън, която застана до него, вдигнала своя бинокъл.

Докато гледаше на юг, Глин усети как слънчевият му сплит се свива на топка от ужасяващо усещане — може би най-страховитото, което някога бе изпитвал. Ледовата граница не им бе донесла прикритие. Даже нещо повече — морето на юг бе по-ясно. Блестящата лунна светлина посребряваше огромните вълни досущ като лъча на мощен прожектор. Осветителните снаряди бавно се спускаха около тях и наоколо бе ясно като ден. Нямаше къде да се скрият. Бяха напълно уязвими. Беше непоносима, остра и непозната за Глин болка.

С изключително самообладание той отново вдигна бинокъла и огледа островите. „Рамирес“ не стреляше, изчакваше, сигурен, че ще ги потопи. Минутите минаваха, докато мислите му препускаха напред-назад из всички задънени улици, които бе изследвал и преди. Отново и отново мозъкът му опипваше все по-дълбоко всички варианти и възможности, опитваше се да намери друго решение на проблема им. Но друго решение нямаше: само неговият почти невъзможен план. Тишината продължаваше сякаш до безкрайност.

Един снаряд изсвири край надстройката и изригна в гейзер от пръски. Последва втори, трети, все по-близо и по-близо до тях.