— Скалпел, докторе? — попита Амира с приглушен от маската си глас.

Макфарлън поклати глава.

— Сестра, мисля, че този пациент го изпуснахме.

Амира изкудкудяка съчувствено. Зад нея Ели Глин наблюдаваше със скръстени ръце.

Макфарлън премести електронния микроскоп със стерео вариообектив и го извъртя над масата. Силно увеличената картина на главата на сондата се появи с премигване на екрана на близката компютърна работна станция: пейзаж като от Армагедон, с прогорени каньони и стопени хребети.

— Хайде да изгорим един — рече той.

— Разбира се, докторе — рече Амира и мушна един празен CD-диск в устройството на машината.

Макфарлън придърпа един въртящ се стол до масата, седна пред микроскопа и нагласи двойния визьор на главата си. Бавно придвижи визьора, разглеждаше пукнатините с надеждата, че сондата би могла да им разкрие нещо — независимо колко малко — за повърхността на метеорита. Но върху лунната повърхност нямаше никакви издайнически следи в червено, дори когато превключи на ултравиолетова светлина. Докато наблюдаваше, усети, че Глин бе пристъпил напред и гледаше видеоекрана.

След няколко безплодни минути Макфарлън въздъхна.

— Превключи на 120-кратно увеличение.

Амира нагласи машината. „Пейзажът“ изведнъж подскочи напред и стана още по гротесков. Макфарлън започна повторен оглед, сектор по сектор.

— Не мога да повярвам — рече Амира, взряна в екрана. — Би трябвало да е закачила нещо.

Макфарлън се облегна назад и въздъхна.

— Ако това е станало, то е извън възможностите на този микроскоп да го види.

— Това предполага, че метеоритът би трябвало да е с много здрава кристална решетка.

— Едно е сигурно, това не е обикновен метал.

Макфарлън сгъна визьора на две и го остави върху машината.

— И сега какво? — попита тихо Глин.

Макфарлън се завъртя със стола си. Свали маската и се замисли за миг.

— Е, винаги ни остава електронната микросонда.

— А това е…

— Любимият инструмент на планетарния геолог. Разполагаме с такъв тук. Поставяш мостра от материала във вакуумна камера и го бомбардираш с високоскоростен лъч електрони. Обикновено се изследват рентгеновите лъчи, които се получават, но можеш да нагрееш електронния лъч до точка, при която ще изпари минимално количество от материала, който ще се кондензира като тънък слой върху златна плака. И хоп — ето ви я пробата. Малка, но истинска.

— Откъде знаете, че електронният поток ще е в състояние да изпари част от скалата? — попита Глин.

— Електроните се изстрелват от кабел с изключително висока скорост. Лъчът може да достигне почти до скоростта на светлината и да се фокусира върху един микрометър. Повярвайте ми, ще може да откърти поне няколко атома.

Глин мълчеше, претегляше на ум евентуалната опасност срещу необходимостта да получат още информация.

— Добре — рече накрая. — Давайте. Но помнете, никой не бива да докосва пряко метеорита.

Макфарлън се намръщи.

— Трудното е как точно да го направим. Обикновено донясаш мострата до микросондата. Този път ще трябва да отнесем микросондата до мострата. Но този уред не е преносим… тежи около триста килограма. А и ще трябва да съоръжим някакси вакуумна камера над повърхността на метеорита.

Глин откопча радиостанцията от колана си.

— Гарса? Осем души да дойдат веднага на главна палуба. Ще ни трябват сапани и достатъчно мощен влекач, който да пренесе тристакилограмов инструмент още с първия транспорт.

— Кажи му, че ще ни е необходимо и мощно захранване — добави Макфарлън.

— И пригответе кабел със заземен изключвател, способен да издържи до двайсет хиляди вата.

Макфарлън подсвирна тихичко.

— Това ще стигне.

— Имате един час да вземете пробите си. Не разполагаме с повече време. — Произнесе думите си бавно и много отчетливо. — Гарса ще дойде скоро. Пригответе се.

Глин се надигна рязко и излезе от лабораторията; от вратата, която затвори зад гърба си, ги лъхна бърз порив студен въздух.

Макфарлън погледна Амира.

— Взе да става докачлив.

— Не може да понася незнанието — отвърна тя. — Несигурността го побърква.

— Сигурно е трудно човек да живее така.

По лицето й пробяга болезнено изражение.

— Нямаш си дори представа.

Макфарлън я изгледа с любопитство, но Амира само свали маската и ръкавиците си.

— Хайде да подготвим микросондата за пренасяне — рече тя.

До ранния следобед теренът бе подготвен за теста. В малката барака осветлението бе ослепително, а въздухът — задушаващо топъл. Макфарлън стоеше над изкопа и гледаше разкошната тъмночервена повърхност. Дори на тази остра светлина, метеоритът излъчваше мек блясък. Микросондата — дълъг цилиндър от неръждаема стомана лежеше върху подплатена шейна. Амира работеше по останалата екипировка, която Макфарлън бе поръчал: камбаноподобен „звънец“ със стени, дебели два сантиметра и половина, с многожичен кабел и щепсел, комплект позлатени дискове, запечатани в найлоново фолио, електромагнит, който да фокусира електронния лъч.

— Необходимо ми е един квадратен фут от метеорита да бъде абсолютно почистен — каза Макфарлън на Глин, който стоеше наблизо. — В противен случай ще се появят и замърсители.

— Ще го направим — отвърна Глин. — Какво възнамерявате да правите, след като вземете пробите си?

— Тогава ще извършим с тях серия опити. Ако имаме късмет, ще успеем да установим основните електрически, химически и физически свойства на метеорита.

— Колко време ще ви отнеме.

— Четирийсет и осем часа. Повече — ако ядем и спим.

Глин сви устни.

— Не можем да си позволим повече от дванайсет часа. Ограничете се до най-важните тестове.

След което погледна масивния си златен джобен часовник.

Изтече още един час и всичко бе готово. Звънецът бе здраво прикрепен към повърхността на метеорита — мъчителна операция, която бе извършена изключително внимателно. Вътре в него върху стъкло бяха подредени в кръг десет малки диска за пробите. Звънецът бе обрамчен с пръстен от електромагнити. Наблизо лежеше отчасти отвореният електронен микроскоп, виждаха се сложните му вътрешности. От тях излизаха разноцветни кабели и тръбички.

— Рейчъл, моля, включи вакуумната помпа — рече Макфарлън.

Последва леко бръмчене — изсмукваха въздуха от звънеца. Макфарлън наблюдаваше един екран на микросондата.

— Уплътнението държи. Вакуумът слезе до пет микробара.

Глин приближи и се вгледа напрегнато в екранчето.

— Включи електромагнитите — рече Макфарлън.

— Включени — отвърна Амира.

— Изгасете осветлението!

Помещението потъна в мрак. Единствената светлина идеше от пукнатините на набързо построената барака и от дисплеите с течен кристал върху пулта за управление на микросондата.

— Включвам лъча на малка мощност — прошепна Макфарлън.

Слаб синкав лъч се появи в звънеца. Той потрепна и се завъртя, хвърли призрачна светлина върху повърхността на метеорита, превръщайки я от алена в почти черна. По стените на барката затанцуваха и затрептяха сенки.

Макфарлън внимателно нагласи два циферблата, за да промени електромагнитното поле около звънеца. Лъчът престана да се върти, започна да се стеснява и да става по-ярък. Скоро заприлича на тънък син молив, чийто връх бе насочен към повърхността на метеорита.

— Лъчът е на място — рече той. — Сега ще дам на пълна мощност за пет секунди.

Затаи дъх. Тъкмо сега бе моментът да разберат дали опасенията на Глин бяха оправдани — дали метеоритът бе по някакъв начин опасен.

Натисна таймера. В звънеца изведнъж просветна много по-ярък лъч. Когато докосна повърхността на метеорита, се видя много интензивно виолетово лъчение. Петте секунди изминаха и всичко отново потъна в мрак.

Макфарлън усети как без да ще изпита облекчение.