— Какво е това? — попита Макфарлън и посочи големия син сандък от формована пластмаса върху шейната.

— Сандък за съхраняване на доказателства — отвърна Глин. — За останките.

Макфарлън усети как стомахът му се разбунтува.

— Наистина ли е крайно необходимо?

— Знам, че няма да ти е лесно — отговори Глин. — Но това е неизвестно. А ние от ЕИР не обичаме неизвестните.

С приближаването им към купчината камъни, маркиращи гроба на Масънкей, снежната вихрушка започна да стихва. Появиха се Челюстите на Ханукса, тъмни на фона на още по-тъмното небе. Отвъд тях Макфарлън зърна част от побелелия от щорма залив. Далеч, на хоризонта, острите зъбери на Исла Уоластън деряха с нокти небето. Беше невероятно колко бързо се променяше времето тук.

Вятърът вече бе запълнил със сняг и лед пукнатините в импровизираната пирамида, бе облепил гроба в бяло. Без да се церемони Глин извади кръста, постави го на земята и започна да изважда замръзналите камъни от купчината и да ги изтърколва настрани. Погледна през рамо към Макфарлън.

— Няма да е лошо да се отдръпнеш малко назад.

Макфарлън преглътна. Можеше да си представи само едно-две неща по-неприятни от тази работа. Ала щом трябваше да бъде свършена, той искаше да участва в нея.

— Не — рече, — ще помогна.

По-лесно бе да се разтури гробът, отколкото бе да се направи. Скоро започнаха да се появяват останките на Масънкей. Глин намали темпото, заработи по-внимателно. Макфарлън гледаше натрошените кости; сцепения череп и счупените зъби; подобните на въжета парчета хрущяли, отчасти мумифицираната плът. Трудно бе да повярва, че това е бил някога неговият партньор и приятел. Усети как нещо стисна гърлото му, как дишането му се ускори.

Мракът се спускаше бързо. След като отмести настрани и последните камъни, Глин запали фенерите и ги постави от двете страни на гроба. Започна да вдига с пинсети костите и да ги поставя в облицованата с пластмаса вътрешност на сандъка. Няколко от костите още бяха свързани една с друга с ивици хрущял, кожа и изсъхнали сухожилия, но повечето изглеждаха така, сякаш бяха насилствено разкъсани на части.

— Не съм съдебен патолог — рече Амира, — но този приятел изглежда така, сякаш се е сблъскал с тежкотоварен камион.

Глин не отговори нищо, пинсетата продължаваше да се движи между гроба и сандъка. Лицето му бе скрито в гънките на качулката. Изведнъж спря.

— Какво има? — попита Амира.

Глин внимателно измъкна с щипките нещо от замръзналата земя.

— Този ботуш не е просто изгнил — рече той. — Изгорен е. И някои от костите също изглеждат обгорени.

— Да не би да смяташ, че е бил убит, за да ограбят екипировката му? — попита Амира. — И после да са изгорили тялото, за да прикрият престъплението? Би било далеч по-лесно, отколкото да копаят гроб в тази земя.

— Това би превърнало Пъпъп в убиец — каза Макфарлън и усети някаква твърда нотка в гласа си.

Глин вдигна една крайна става и я огледа на светлината като малко бижу.

— Съвсем малко вероятно — рече той. — Но във всеки случай това е въпрос, на който трябва да отговори нашият добър доктор.

— Време е и той да свърши нещо — каза Амира. — Вместо да чете онези свои книги и да броди из кораба като таласъм.

Глин постави костта в сандъка. След това се обърна пак към гроба и вдигна още нещо с пинсетите.

— Това бе под ботуша — рече.

Вдигна предмета на светлината, изчисти го от полепналия сняг и пръст и пак го вдигна.

— Тока от колан — рече Амира.

— Какво? — попита Макфарлън и се втурна напред.

— Има някакъв тъмночервен камък в сребърна обковка — каза Амира. — Но вижте, стопил се е.

Макфарлън се отдръпна назад.

Амира го погледна.

— Добре ли си?

Макфарлън само разтърка с ръкавицата очите си и поклати глава. „Да го види точно тук, на това място…“ Преди години, след като бяха направили удара с тектитите от Атакама, бе поръчал да им направят по една тока, всяка с разрязан тектит, за да отпразнуват успеха. Той бе изгубил своята много отдавна. Ала въпреки всичко Нестор все още е носил своята, когато е загинал. Макфарлън се учуди колко много бе държал на нея.

Без повече приказки събраха оскъдните вещи на изследователя. След това Глин затвори сандъка. Амира вдигна фенерите и двамата поеха обратно. Макфарлън остана за миг неподвижен, взрян в студената купчина камъни. След това се обърна и ги последва.

Команданте Валенар стоеше пред малката метална мивка в кабината си, допушваше горчивата угарка от своята пуро и сапунисваше лицето си с ухаещия на сандалово дърво крем за бръснене. Ненавиждаше уханния крем, както ненавиждаше и самобръсначката в мивката: с две остриета, направена от жълта пластмаса за еднократна употреба. Типично американски боклук. Кой друг би си давал труда да прави такова безполезно нещо — с две остриета, след като и едно би свършило работа? Ала доставките на флота бяха нередовни, особено за кораби, които прекарваха повечето от времето си далеч на юг. Гледаше самобръсначката с отвращение — беше една от пакетчето с десет такива, което мичманът му бе издал същата сутрин. Въпросът бе или такава самобръсначка, или обикновен бръснач. Но на борда на един кораб обикновените бръсначи могат да бъдат опасни.

Изплакна острието и го вдигна към лявата си буза. Винаги започваше от лявата страна на лицето си: не можа да свикне да се бръсне с лявата ръка и затова тази страна му бе някакси по-удобна.

Кремът за бръснене поне прогонваше миризмата на кораба. „Алмиранте Рамирес“ бе най-старият разрушител във флота, купен от Великобритания през петдесетте години. Изминалите десетилетия на лоша хигиена, на гниещи в сантините обелки от зеленчуци, химически разтворители, повредените уредби за обработка на отходните води и разляното дизелово гориво бяха пропили кораба с воня, която би могла да изчезне само ако той потъне.

Неочакваното изсвирване на сирена прогони шума на крещящите птици и далечния автомобилен трафик. Погледна през ръждясалия финестрин към пирса и към града отвъд. Беше слънчев ден с кристално ясно небе и свеж, студен, западен вятър.

Команданте се зае отново с бръсненето си. Не обичаше да хвърля котва в Пунта Аренас; това бе неподходящо място за корабите, особено при западен вятър. Беше заобиколен, както винаги, от рибарски корабчета, които се възползваха от подветрената страна на разрушителя. Цареше типичната южноамериканска анархия; никаква дисциплина, никакво уважение, дължимо на един военен съд.

На вратата се почука.

— Команданте — долетя гласът на Тимер, офицерът, командир на свързочната бойна част.

— Влезте — каза команданте, без да се обръща.

Видя в огледалото как вратата се отвори, Тимер влезе, помъкнал подире си някакъв мъж: цивилен, охранен, заможен, самодоволен.

Валенар прекара още няколко пъти ножчето по брадата си. След това го изплакна в металната мивка и се обърна.

— Благодаря ви, господин Тимер — рече усмихнат. — Свободен сте. Бъдете така добър да поставите отвън постови.

След като Тимер излезе, Валенар си позволи да огледа набързо мъжа пред себе си. Беше застанал пред писалището, леко усмихнат, без следа от уплах. „И защо да се страхува?“ — помисли си беззлобно Валенар. Та той, Валенар, бе капитан трети ранг само на книга. Беше му поверен най-стария кораб във флота, определен за възможно най-лошо базиране. Затова кой би могъл да кори мъжа пред него, че бе изпъчил гърди, защото се чувстваше по-важен от безсилния командир на това ръждясяло корито?

Валенар всмука дълбоко и за последно от своята пуро, след което я метна през отворения финестрин. Остави самобръсначката, извади кутия пури със здравата си ръка от чекмеджето на писалището и предложи на непознатия. Мъжът погледна презрително пурите и поклати отрицателно глава. Валенар си взе една.

— Извинете ме за пурите — каза той и прибра кутията. — Качеството им е много лошо. Но при нас, във флота, човек трябва да се задоволява с онова, което има.