Той замълча, помисли си за бившия си партньор и осъзна, че не бе избрал най-подходящите думи. Ала капитанът не продължи темата и мигът премина.

— Единственото, което знам за метеоритите, е, че са скали, които падат от небето — каза Бритън. — Но откъде идват? Освен от Марс, разбира се.

— Марсианските метеорити са изключително редки. Повечето са парчета скали от вътрешния астероиден пояс. Малки парченца и камъчета от планети, които са се разрушили при формирането на Слънчевата система.

— Онова нещо, което търсите, не би могло да бъде определено като малко.

— Е, повечето са малки. Но не е необходимо да са големи, за да предизвикат огромен взрив. Тунгуският метеорит, който е паднал през 1908-а в Сибир е освободил енергия, равна на десетмегатонна водородна бомба.

— Десет мегатона?

— И това е слаба ракия. Някои метеорити са се сблъсквали със земята с кинетична енергия, по-голяма от сто милиона мегатона. Подобен взрив е в състояние да сложи край на цяла геоложка ера, да изтрепе динозаврите, изобщо да вгорчи живота на всички.

— Господи — поклати глава Бритън.

Той се засмя сухо.

— Не се безпокойте. Това се случва много рядко. Веднъж на всеки сто милиона години.

Вървяха из лабиринт от коридори и Макфарлън се почувства напълно изгубен.

— Всички метеорити ли са еднакви?

— Не, не. Но повечето от онези, които се сблъскват със земята, са обикновени хондрити.

— Хондрити?

— Ами най-общо казано стари, сиви скали. Доста отегчителни. — Макфарлън се поколеба, но продължи: — Това е никеловожелезният тип, навярно като онзи, който отиваме да вземем. Но най-интересни са от типа, наричан CI-хондрит.

Той замлъкна.

Бритън се извърна да го погледне.

— Трудно е да се обясни. Може да ви се стори отегчително.

Макфарлън си спомни изцъклените погледи, които неведнъж бе виждал у присъстващите на вечерните празненства в по-младите му, ентусиастки и невинни години.

— Учила съм астрономическа навигация. Опитайте.

— Ами CI-хондритите са се образували от чистия, пулсиращ облак прах, от който се е формирала Слънчевата система. Което ги прави много интересни. Те съдържат ключа към това как се е образувала Слънчевата система. Освен това са много стари. По-стари от земята.

— Колко? Какво означава това?

— Четири и половина милиарда години.

Той забеляза неподправения интерес, който блестеше в очите й.

— Удивително.

— А се смята теоретично, че има и друг тип метеорит, още по-невероятен…

Макфарлън изведнъж замлъкна, сам си тури спирачката. Не искаше старата обсебеност да се завръща; не и сега. Продължи да крачи в настъпилото неочаквано мълчание, усещаше заинтригувания поглед на Бритън.

Коридорът свърши пред задраен люк. Бритън го отвори. Връхлетя ги стена от мощен рев: ревът на хиляди конски сили. Макфарлън последва капитана по тясното мостче. На около петнайсет метра под тях можа да види огромните турбини, които се въртяха в синхрон. Огромното пространство бе изцяло лишено от човешко присъствие; очевидно и машинното отделение се управляваше от компютър. Той се улови за една вертикална подпора и усети как силно вибрираше тя в ръката му.

Бритън го погледна, усмихна се леко и продължиха по мостчето.

— Танкерите се задвижват от парни котли, а не от дизелови двигатели, както другите кораби — рече тя, като повиши тон, за да я чуе. — Имаме обаче авариен дизелов генератор. На кораб като този човек не може да си позволи да остане без електрозахранване. Защото ако това стане, се оказваш с вързани ръце: няма компютри, няма навигация, няма противопожарно оборудване. И се превръщаш в дрейфуващо корито. Наричаме това състояние DIW10 — Dead in the water.

Минаха през още една тежка врата в носовия край на машинното отделение. Бритън я затвори и задраи, след това го поведе към коридора, който завършваше с асансьор. Макфарлън я последва, благодарен, че се бяха отървали от грохота.

След миг спряха при асансьора и тя го изгледа изпитателно. Той изведнъж разбра, че бе имала предвид нещо повече от една разходка из добрия стар „Ролвааг.“

— Мистър Глин говори добре — рече Бритън най-сетне.

— Радвам се, че мислите така.

— Моряците понякога са много суеверни, нали разбирате? Удивително е колко бързо слуховете и спекулациите се превръщат във факти на долните палуби. Мисля, че този негов разговор с тях имаше голямо значение за потискането на всякакви слухове.

Последва нова къса пауза, след която тя отново подзе:

— Имам чувството, че мистър Глин знае много повече от онова, което каза. Всъщност не, не се изразих точно. Мисля, че той може би знае по-малко от онова, което каза. — Извърна се и погледна Макфарлън. — Вярно ли е?

Макфарлън се поколеба. Не знаеше какво Лойд или Глин бяха споделили с нея — или, по-точно казано, какво бяха премълчали. Но независимо от всичко, усещаше, че колкото повече знаеше тя, толкова по-добре щеше да е за кораба. Почувства се по някакъв странен начин свързан с нея. И двамата бяха допуснали големи грешки. Мотоциклетът на живота ги бе влачил и двамата подире си доста повече, отколкото средностатистическия Джо. Дълбоко в себе си той се доверяваше на Сали Бритън.

— Права сте — рече. — Истината е, че не знаем почти нищо за него. Не знаем как нещо толкова голямо е могло да оцелее при удара си о земята. Не знаем защо не е корозирало. Малкото електромагнитни и гравитационни данни, които имаме за скалата, са противоречиви, дори невероятни.

— Разбирам — кимна Бритън.

Погледна Макфарлън право в очите.

— Опасно ли е?

— Няма причини да го смятаме за опасно. — Той се поколеба. — Но няма причини и за обратното.

Последва кратка пауза.

— Онова, което имам предвид, е дали метеоритът би представлявал заплаха за кораба или за екипажа ми?

Макфарлън прехапа устна, чудеше се какво да отговори.

— Заплаха ли? Адски е тежък. Много трудно ще бъде да се премести. Но след като бъде положен и укрепен към шейната, мисля, че ще е далеч по-безопасен от пълен с огнеопасен нефт танк. — Погледна я. — А и Глин изглежда като човек, който никога не рискува излишно.

За миг Бритън сякаш се замисли върху това. После кимна:

— Това е и моето впечатление за него: предпазлив до крайност. — Натисна бутона на асансьора. — Точно такива хора обичам да имам на борда си. Защото следващия път, когато налетя на риф, ще си потъна с кораба.

Когато морският кораб „Ролвааг“ пресече екватора, оставил Бразилия и устието на Амазонка далеч на запад, на носа на кораба започна традиционният ритуал, който се провежда на океанските кораби от години.

На десетина метра под палубата доктор Патрик Брамбъл разопаковаше последния си кашон с книги. Почти всяка година от трудовия си живот той пресичаше линията на екватора и намираше предстоящите, свързани със събитието церемонии за крайно безвкусни — „Чаят на Нептун“, запарен от сварени чорапи, изпитанията, които трябваше да преминат гърчещите се „новобранци“, грубият смях на старите морски вълци.

Разопаковаше и подреждаше голямата си библиотека още откак „Ролвааг“ напусна пристанището. Това бе задача, на която се наслаждаваше почти толкова, колкото на самото четене на книгите, затова никога не си позволяваше да бърза. И сега сряза със скалпел последната ивица скоч, извади картонените уплътнения и погледна в кашона. С фини пръсти извади най-горния том — „Анатомия на меланхолията“ на Бъртън, — и поглади хубавата корица от изкуствена кожа преди да я положи върху последната свободна лавица в кабината си. После идваше редът на „Орландо Фуриозо“, „Наопаки“ на Хюйсман, лекциите на Коулридж за Шекспир, есетата „Виеща се роза“ на доктор Джонсън, „Апология про вита суа“ на Нюман. Нито една от книгите не бе медицинска; всъщност от хилядата еклектично подбрани книги в пътуващата библиотека на Брамбъл, само около десетина можеха да бъдат сметнати за професионални справочници — и те бяха отделени в медицинския кабинет, за да не хвърлят петното на занаята върху тъй скъпата на сърцето му библиотека. Защото доктор Брамбъл първо бе читател, а после — лекар.