Макфарлън усети как го обгръща чувството на пустота и безнадеждност. Сякаш не можеше да намери повече емоционални ресурси, на които да се опре подир всичките удари напоследък.

— Е — рече накрая той, — изглежда май не съм единственият Юда на борда на този кораб.

Амира отвърна на погледа му, лицето й бе пребледняло.

— Навик ли ти е да нахлуваш в стаите на другите хора и да четеш личните им документи?

Макфарлън се усмихна хладно. Хвърли листа на писалището.

— Съжалявам, но това съчинение е незадоволително. Двойствен е погрешно написано. Ели няма да ти пише червена точка днес. — Пристъпи към вратата, но тя още бе блокирана от тялото й. — Моля, отдръпни се настрани.

Амира се поколеба, сведе поглед, ала не отстъпи.

— Почакай — рече тя.

— Казах да се отдръпнеш.

Тя кимна към принтера.

— Не и докато не прочетеш останалото.

Обля го вълна на ярост и той вдигна ръка да я отмести настрани. Но после се овладя.

— Прочетох достатъчно, благодаря. А сега се разкарай от пътя ми.

— Прочети и останалото. Тогава можеш да си вървиш.

Амира премигна и облиза устни. Държеше обаче позицията си.

Той издържа на погледа й — минута, може би — две. След това се обърна, взе втората страница на доклада и зачете.

Макфарлън издърпа стола изпод компютърната масичка и се отпусна на него с шумолящия лист хартия в ръце. Усети как гневът му се изпарява и оставя подире си бъркотия от неясни чувства.

Никой от двамата не проговори и това продължи сякаш цяла вечност. Макфарлън чуваше далечния ромон на водата, усещаше едва доловимия шум на двигателите. След това вдигна глава и я погледна.

— Това бе идея на Ели — рече Амира. — Ти бе човек на Лойд, а не негов. Историята ти е съмнителна. А и на първото ни събиране — онази история със сандвича — се показа малко непредвидим. Непредвидимите хора го изнервят. Затова ми каза да те държа под око. Да подавам редовно доклади.

Макфарлън седеше и мълчаливо я наблюдаваше.

— Идеята не ми се понрави. Отпървом най-много ме подразни обаче това да ти бъда помощничка. Мислех си просто, че докладите ще бъдат поредната досада. Но нямах представа — никаква представа — колко трудно всъщност ще се окаже това. Чувствах се адски гадно всеки път, когато сядах да пиша доклада си. — Въздъхна дълбоко, сякаш нещо застана в гърлото й. — А последните два дни… не знам. — Поклати глава. — И после пък, като пишех този… просто разбрах, че повече не мога да го правя. Дори за него.

Тя замлъкна изведнъж. Сведе поглед от лицето му към килима. Той забеляза, че брадичката й трепереше, въпреки усилията й да се сдържи. По бузата й закривуличи една-единствена сълза.

Макфарлън бързо скочи от стола си и приближи към нея. Избърса сълзата й. Тя обви с ръце врата му, притегли го към себе си, зарови лице в шията му.

— О, Сам — прошепна тя. — Толкова съжалявам.

— Няма нищо.

Втора сълза набразди бузата й. Той се наведе да я избърше, но тя вдигна лице да го погледне и устните им се сляха.

Притегли го още по-силно към себе си с лек стон. Навел се над дивана, Макфарлън усети натиска на гърдите й, почувства прасците й да се плъзгат покрай бедрата му. Поколеба се за миг. След това почувства как ръцете й галят врата му, как бедрата й се сключват около него и той се отдаде на вълната от страст. Мушна ръце под роклята й, надигна бедрата й, притисна с длани коленете й от вътрешната им страна. Целуна я пламенно, пръстите й леко галеха основата на врата му.

— О, Сам — простена отново тя.

След което впи устни в неговите.

Макфарлън погледна извисяващите се пред него кули от черна лава. Огромните зъбери бяха още по-впечатляващи отблизо. Той ги определи от геоложка гледна точка като класически „вулканични тапи“ — останките от двукратерен вулкан, при който склоновете бяха изгребани от ерозията, оставила подире си само двете запълнени с базалт гърла.

Обърна се и погледна през рамо. На няколко мили отзад и далеч под тях, районът на дебаркирането бе нашарен от черни точици върху белия пейзаж, тънки като нишки пътища водеха навътре в острова. Работата по изваждането на метеорита бе възобновена веднага след смъртта на Рошфор и Евънс. Ръководеха я Гарса и вторият инженер — Стоунсайфър — мрачен мъж, който изглежда бе наследил не само задълженията, но и характера на Рошфор.

Рейчъл Амира го настигна, дъхът й излизаше като пара. Вдигна глава към върховете и се намръщи.

— Колко още трябва да вървим?

— Искам да достигна ей онази ивица от по-тъмен материал, на половината до върха. Навярно това е останка от последното изригване, тъй че ще са ни необходими проби, за да го датираме.

— Няма проблем — рече тя и раздрънка екипировката си.

Бе в много добро настроение, откакто се бяха срещнали, за да започнат изкачването, говореше малко, но си тананикаше и си подсвиркваше. Макфарлън, от друга страна, бе неспокоен, нетърпелив.

Огледа възможните маршрути, търсеше да види препятствия, корнизи, свободни скали. След това пое отново, обувките му със „снегоходки“ заскърцаха по прясно навалелия сняг. Вървяха бавно по въздигащия се сипей. Близо до основата на „тапата“ Макфарлън спря пред необичайна скала, която се подаваше от снега. Удари я рязко с геоложкото си чукче и прибра две парченца в торбичката си за проби, след което си записа бързешком нещо.

— Игра с камъчета — рече Рейчъл. — Досущ като момченце.

— Тъкмо за това станах планетарен геолог.

— Обзалагам се, че като хлапе си имал колекция от камъни.

— Всъщност — не. А ти какво събираше? Кукли Барби ли?

Рейчъл изсумтя.

— Колекцията ми бе доста еклектична. Птичи гнезда, змийски кожи, изсушени тарантули, кости, пеперуди, скорпиони, умрял бухал, разни необичайни размазани на пътя животинки.

— Изсушени тарантули ли?

— Да. Израснах в Портъл, Аризона, в подножието на планините Чирикахуа. Есенно време големите мъжки тарантули излизаха на пътищата, търсеха да се чифтосат. Имах около трийсет, забодени на дъска. Но проклетата кучка един ден изяде цялата ми колекция.

— Кучката умря ли?

— За съжаление — не. Повърна обаче всичко и оля леглото на мама. Посред нощ. Беше доста смешно.

Тя се изкикоти, като си спомни.

Спряха. Склонът пред тях се издигаше по-стръмно. Тук постоянният вятър бе образувал дебела кора върху снега.

— Да махнем снегоходките — рече Макфарлън.

Въпреки минусовите температури се чувстваше свръхразгорещен и дръпна ципа на якето си.

— Ще се насочим към седлото между двата върха — рече той, прикрепи „котки“ към обувките си и тръгна отново. — А какви бяха размазаните на пътя животинки?