Думите на Глин разчупиха продължителното мълчание, което владееше мостика. Също като всички останали, и Макфарлън наблюдаваше бавното, но постоянно спускане на метеорита в търбуха на „Ролвааг“.

Минута, а може би и две, Бритън остана неподвижна като статуя, вгледана през прозорците на мостика — поза, която не бе променила след излизането на Лойд. Най-накрая се обърна и погледна Глин право в очите. След достатъчно дълъг миг тя се извърна към втория помощник-капитан.

— Скорост на вятъра?

— Трийсет възла от югозапад, на поривите — до четирийсет, продължава да се увеличава.

— Течения?

Тихият разговор продължи, а Глин се наведе към мъжа на компютърния пулт.

— Извикай, моля те, Пъпъп и Амира на мостика.

Последва нова бърза серия експлозии. Корабът се накрени и баластните помпи забоботиха да го уравновесят.

— Наближава нов атмосферен фронт — рече тихо Хауъл. — Мъглата се разнася.

— Видимост? — попита Бритън.

— Вдига се до петстотин метра.

— Координати на бойния кораб?

— Непроменени през последните двайсет и четири часа, пеленг нула-пет-нула.

Мощен порив на вятъра връхлетя кораба с все сила. Последва мощен, кух тътен, различен от всички, които Макфарлън бе почувствал досега, и потреперването сякаш пробяга по самия гръбнак на кораба.

— Корпусът току-що се удари о скалата — рече тихо Бритън.

— Не можем още да тръгнем — отвърна Глин. — Ще издържи ли корпусът?

— Известно време — отговори равнодушно Бритън. — Може би.

Вратата в дъното на мостика се отвори и влезе Рейчъл. Огледа се, блестящите й очи бързо оцениха ситуацията. Пристъпи и застана до Макфарлън.

— Най-добре ще е Гарса да побърза и да вкара онова нещо в танка, преди да сме се пробили — прошепна тя.

Последва нова серия експлозии и метеоритът се спусна още по-надолу. Основата му вече бе скрита в корпуса на кораба.

— Доктор Макфарлън — рече Глин без да се обръща. — След като метеоритът бъде укрепен в танка, той става изцяло ваш. Искам вие и Амира да го наблюдавате денонощно. И да ми съобщите, ако настъпи промяна в данните или в поведението на метеорита. Не желая повече изненади от този камък.

— Добре.

— Лабораторията е готова, има наблюдателна платформа над хамбара. Съобщете ми, ако се нуждаете от нещо.

— Пак се появиха мълнии — намеси се вторият помощник. — На десет мили оттук.

Последва кратко мълчание.

— Ускорете този процес — обърна се неочаквано към Глин Бритън.

— Не мога — отвърна тихо, почти разсеяно той.

— Видимост — хиляда метра — докладва вторият помощник. — Скоростта на вятъра се увеличи до четирийсет възла.

Макфарлън преглътна. Всичко се развиваше с такава предвидима, часовникарска точност, че той се бе унесъл и почти бе забравил за опасността. Спомни си въпроса на Лойд: „Е, и как ще се справиш с онзи разрушител там?“ Как наистина? Запита се какво ли правеше Лойд в затъмнените си покои. Помисли си с учудващо малко съжаление за евентуалната загуба на възнаграждението си от 750 000 долара, след онова, което бе отвърнал на Лойд. За него това едва ли имаше значение — сега, след като притежаваше метеорита.

Чу се поредното изпукване на експлозиите и титановите подпори се разхвърчаха, отскочиха и се плъзнаха по палубата, рикошираха о перилата. Онези, които паднаха в танка, издрънчаха. Върху прозорците на мостика изтрополиха камъчета, понесени от надигналия се вятър от близката скала. Пантеонерото връхлиташе.

Радиостанцията на Глин изпиука.

— Още шейсет сантиметра и ще сме долу — долетя металният глас на Гарса.

— Остани на този канал. Искам да ми се обаждаш при всяко спускане.

Пъпъп отвори вратата и влезе в помещението на мостика — разтъркваше очи и се прозяваше.

— Видимост — две хиляди метра — докладва вторият помощник. — Мъглата се вдига бързо. Всеки миг бойният кораб ще се появи във видимост.

Макфарлън чу тътена на гръм. Той бе удавен от поредното силно избумтяване, след като корабът се удари повторно в скалата.

— Вдигнете оборотите на главните машини! — извика Бритън.

Към бъркотията се добавиха още няколко вибрации.

— Остават осемнайсет инча — долетя гласът на Гарса от главната палуба.

— Мълнии на пет мили. Видимост две хиляди и петстотин метра.

— Начало на затъмнението — рече Глин.

Ярко осветената до този момент палуба изведнъж потъна в мрак, както и целият кораб. Сиянието от надстройката обливаше метеорита със слаба светлина — горната му част вече едва се виждаше. Целият кораб се тресеше — дали от спускането на метеорита, дали от едрата вълна, която се разбиваше о борда му, дали от вятъра — това Макфарлън трудно можеше да прецени. Последва нов залп от експлозии и метеоритът потъна още по-надолу. И Бритън, и Глин вече издаваха високо командите си; беше неловък миг, в който корабът сякаш имаше двама капитани. След като мъглата се вдигна, Макфарлън видя, че протокът вече бе покрит с бели зайчета и дишаше дълбоко с едрите разпукващи се вълни. Погледът му не можеше да се откъсне от този нощен морски пейзаж, очакваше всеки миг да се появи острият нос на разрушителя.

— Шест инча — докладва Гарса по радиото.

— Пригответе се за затваряне на люка — нареди Глин.

На югозапад проблесна светкавица, последвана веднага от слаб тътен.

— Видимост — четири хиляди метра. Мълнии — на две мили.

Макфарлън усети как Рейчъл го стисна силно за лакътя.

— Боже мой, това е прекалено близо — прошепна тя.

И ето го: вдясно се появи разрушителят, мътен грозд светлини, които блещукаха в бурята. Макфарлън видя как мъглата се отдръпва от бойния кораб. Беше неподвижен, със запалени светлини, сякаш парадираше с присъствието си. Последва нова експлозия и поредното потрепване.

— Метеоритът е вътре — долетя гласът на Гарса.

— Затворете люковите закрития — изкомандва бързо Бритън. — Отдайте вързалата, мистър Хауъл. Бързо. Курс едно-три-пет.

Отново последва серия експлозии — дебелите вързални въжета, които придържаха кораба към скалата, се отделиха и се разлюляха лениво към нея.

— Рулят — петнайсет градуса вдясно, имам курс едно-три-пет — рече Хауъл.

На малко повече от миля разстояние команданте Валенар крачеше на своя мостик. Беше неотоплен и, както той го предпочиташе — населен с минимален брой хора от екипажа. Взираше се през предните стъкла към корабния кастильо — бака. Не виждаше нищо през изтъняващата мъгла. След това изведнъж се обърна към офисиала де гуардия ен ла мер, старши помощник-командира, който стоеше до нишата на радара. Наведе се иззад рамото му и погледна екрана на насочения напред инфрачервен радар. „Подписът“ на танкера не му показваше нещо, което още да не знаеше, не отговаряше на нито един от въпросите му. Защо корабът оставаше още привързан към брега? При надвисналата буря ставаше все по-опасно да бъде там. Дали не се опитваха да преместят метеорита до кораба? Не — преди да се спусне мъглата той наблюдаваше безплодните им усилия във вътрешността на острова. Дори и сега можеше да чуе трескавото бумтене на машините. А и бъбренето по радиостанцията на брега продължаваше. И все пак, изглеждаше глупаво да поставят кораба под заплаха, като го държат привързан към брега. А онзи мъж Глин в никакъв случай не беше глупак.

Тогава какво ставаше?

Преди време над воя на вятъра бе дочул силния бумтеж на витлата, когато наблизо увисна вертолет, кацна, а после отлетя. Чуха се експлозии наблизо — много по-слаби от онези на острова, но очевидно някъде в близост до кораба. Или може би на самия кораб. Дали бе възможен някакъв инцидент на борда? Дали имаше жертви? Дали Тимер не се бе сдобил с оръжие, за да опита да избяга?

Извърна се от остарелия зелен екран и се взря напрегнато в мрака. Стори му се, че вижда проблясване на светлинки през развелите се парцали на мъглата и лапавицата. Премигна, стисна очи и погледна отново. Светлинките бяха изчезнали. Вятърът връхлиташе кораба, свиреше и виеше. Валенар бе чувал тези звуци и преди. Това бе пантеонеро.