— И къде правихте всичко това?

— В ранчото „Бар Крос“, близо до Боузмън, Монтана. Да не би да си мислил, че това ще ни е първи опит?

След като дистанционното бе калибрирано и сондата — позиционирана над големия метеорит, Амира се обърна към една кутия наблизо и отвори капака й. Извади малка метална кутийка, дръпна отварачката й и — като се държеше максимално назад — я обърна над метеорита. От нея потече черна, лепкава течност, която се разля върху червената повърхност в плътен слой. С малка четчица тя положи остатъка върху края на диамантения резец. След това бръкна отново в кутията, извади тънък лист гума и внимателно го притисна върху лепилото.

— Ще изчакаме малко да залепне — обясни тя. — Не бихме искали дори и най-фина прашинка метеоритен прах да излети във въздуха.

Затършува в джобовете си, извади цилиндърчето с пурата, видя израженията на Глин и Макфарлън, въздъхна и започна да чопли фъстъци.

Макфарлън поклати глава.

— Фъстъци, бонбони, пури. Какво още вършиш, което майка ти не би одобрила?

Тя го погледна.

— Горещ маймунски секс, рокендрол, екстремно спускане със ски и високи залози на блекджак.

Макфарлън се засмя. Сетне попита:

— Боиш ли се?

— Не толкова се боя, колкото съм невероятно възбудена. А ти?

Макфарлън се замисли за миг. Стори му се, че почти си бе позволил да се възбуди; да свикне с идеята, че това, в крайна сметка, бе нещото, което бе търсил през всичките тези години.

— Да — отвърна той. — Възбуден съм.

Глин извади златния си джобен часовник, отвори с щракване капачето му и го погледна.

— Време е.

Амира се върна при сондата и нагласи някакъв циферблат. Затвореното пространство на бараката започна да се изпълва с ниско ръмжене. Провери насочването на резеца, след това отстъпи назад, без да престава да задава параметри с дистанционното. Ръмженето се извиси до висок вой. Тя завъртя миниатюрната ръчка на дистанционното и въртящият се резец послушно се спусна, след което се върна обратно.

— Всичко е точно — рече тя и погледна Глин.

Той бръкна в отворената кутия, извади три респиратора, подхвърли по един на Макфарлън и Амира.

— Сега ще излезем навън и ще работим с дистанционното.

Макфарлън наложи респиратора на главата си, нагласи студената гума около челюстите си. Без качулка вятърът свирепо свиреше покрай ушите и във врата му. От вътрешността на бараката долиташе ясно ядният като на стършел вой на работещата на празен ход сонда.

— По-назад — рече Глин. — Минимална дистанция трийсет и пет метра.

Отстъпиха от бараката. Снегът се виеше във въздуха, превръщаше терена в мътнобяло море.

— Ако това там се окаже космически кораб — рече Амира с приглушен от маската глас, — някой вътре може много да се ядоса, когато господин Диамантена глава надникне там.

Бараката едва се виждаше през снега, отворената врата изглеждаше като замъглен бял правоъгълник в сивеещата вихрушка.

— Всичко е готово.

— Добре — изсумтя Глин. — Пробивай през запечатката. Ще спрем на един милиметър дълбочина от повърхността на метеорита, за да проверим за изтичане на газ.

Амира кимна, насочи дистанционното с пръсти върху ръчката. Воят се усили за миг, след това изведнъж утихна. Минаха няколко секунди.

— Странно, изобщо не напредвам — рече Амира.

— Вдигни сондата.

Амира дръпна ръчката назад, воят отново се усили и се установи на постоянни обороти.

— Изглежда наред.

— Обороти в минута?

— Дванайсет хиляди.

— Увеличи до шестнайсет и спусни отново.

Воят се засили. Макфарлън долови как след малко той отново стана по-приглушен. Чу се остър стържещ звук, а после — нищо.

Амира гледаше малкото екранче от течни кристали на дистанционното: червените числа изпъкваха ярко на фона на черната му кутия.

— Спря — рече тя.

— Имаш ли представа защо?

— Изглежда загрява, може би нещо не е наред с мотора. Но всички вътрешни параметри бяха проверени.

— Издигни я и я остави да се охлади. След това увеличи въртящия момент и спусни отново.

Зачакаха, докато Амира се занимаваше с дистанционното. Макфарлън не откъсваше очи от отворената врата на бараката. След малко Амира изсумтя нещо на себе си и бутна отново миниатюрната ръчка напред. Воят се възстанови, този път по-гърлен. А после изведнъж височината му намаля, след като резецът захапа.

— Отново загрява — рече Амира. — Проклето нещо!

Стиснала зъби, тя бутна рязко ръчката напред.

Височината на воя отново се промени рязко. Последва остър шум като от разкъсване, след това от вратата проблесна мътножълта светлина. Последва я силно пращене, после — второ, доста по-слабо. А сетне всичко утихна.

— Какво стана? — попита остро Глин.

Амира го погледна, намръщена зад маската на респиратора си.

— Не знам.

Направи импулсивна крачка към бараката, но Глин протегна ръка и я спря.

— Не. Рейчъл, първо установи какво се е случило.

С тежка въздишка Амира отново се зае с дистанционното.

— Показва сума глупости, които не съм виждала досега — рече тя, докато превърташе данните от дисплея. — Чакай, ето нещо. Казва „Грешка, код 47.“ — Вдигна глава и изсумтя. — Страхотно. А наръчникът сигурно е в Монтана.

Досущ като във фокус, в дясната ръкавица на Глин се появи малка брошурка. Той я прелисти. Сетне спря изведнъж.

— „Грешка, код 47“ ли каза?

— Аха.

— Невъзможно.

Последва кратка пауза.

— Ели, мисля, че никога не съм те чувала да употребяваш тази дума — отвърна Амира.

Глин вдигна глава от наръчника — изглеждаше съвсем като непознат в арктическото си яке и маската си на главорез.

— Сондата е изгоряла.

— Изгоряла ли? При всичките онези нейни конски сили мощност? Не мога да повярвам…

Глин мушна наръчника в гънките на якето си.

— Повярвай.

Гледаха се един другиго, а снежинките се виеха около тях.

— Но това може да стане, само ако метеоритът е по-твърд от диамант — каза Амира.

Вместо да отговаря, Глин просто закрачи към бараката.

Въздухът вътре бе изпълнен с мириса на изгорена гума. Сондата бе обвита от дим, дисплейчетата по нея бяха тъмни, долната й част — обгорена.

— Изобщо не отговаря — рече Амира, подавайки командите си ръчно.

— Навярно са се повредили изключвателите — предположи Глин. — Извади ръчно резеца.

Макфарлън видя как сантиметър по сантиметър голямото устройство се издигаше в лютивия дим. Когато резецът най-сетне влезе в полезрението му, той видя как назъбения му допреди малко връх се бе превърнал в грозно, кръгло парче метал — стопено и изгорено.

— Господи — простена Амира. — Това беше резец с диамантено-карборунден накрайник за пет хиляди долара!

Макфарлън погледна Глин, наполовина обгърнат от виещия се пушек. Погледът му не бе върху резеца, а сякаш съзерцаваше нещо в далечината. Той разкопча респиратора си и го свали.

Вятърът се надигна изведнъж, затръшна вратата, пантите изскърцаха, а бравата се строши.

— Сега какво ще правим? — попита Амира.

— Ще отнесем това в „Ролвааг“ за щателно изследване — отвърна Глин.

Амира се обърна към сондата, изражението на Глин не бе изгубило и частица от сдържаността си.

— А е време да вземем с нас и още нещо — добави тихо той.

След като излезе от бараката, Макфарлън свали респиратора, вдигна качулката на якето си и я стегна здраво около лицето си. Вятърът връхлиташе върху терена, въртеше снежни пелени над замръзналата земя. Лойд сигурно вече бе на път за Ню Йорк. Малкото светлина, която надвисналите тежки облаци пропускаха, вече избледняваше в небето. След половин час щеше да се стъмни.

Чу хрущене на сняг; Глин и Амира се появиха, завръщаха се от склада за екипировката. Амира държеше във всяка ръка флуоресцентен щормови фенер, а Глин теглеше подире си дълга, ниска, алуминиева шейна.