— Светлина.

Лампите светнаха, а Макфарлън клекна над метеорита, вторачен нетърпеливо в златните дискове. Дъхът му секна. Всеки диск сега бе белязан с едва доловими червени линии. И не само това, но на мястото, където електронният лъч бе докоснал метеорита, той видя — или му се стори, че вижда — съвсем малка дупчица, блестящо петънце върху гладката повърхност.

Изправи се.

— Е? — попита Глин. — Какво стана?

Макфарлън се ухили.

— Това приятелче в крайна сметка не е чак толкова непристъпно.

Макфарлън крачеше през терена, следван от Амира. Мястото изглеждаше същото — същата редица контейнери и сглобяеми бараки; същата сурова, замръзнала земя. Само той бе по-различен. Чувстваше се уморен до смърт, ала въпреки това бе бодър и оживен. Крачеха мълчаливо, а кристалният въздух сякаш увеличаваше всичко: шумът от ботушите му, които поскърцваха върху прясно навалелия сняг, дрънченето на машините в далечината, дрезгавината на собствения му дъх. Той му проясняваше главата от всичките необичайни размишления, породени от снощните експерименти.

След като стигна до редицата контейнери, той се насочи към главната лаборатория и отвори вратата пред Амира. Вътре, в полумрака, забеляза Стоунсайфър, вторият инженер на проекта, който работеше над отворената кутия на компютър — дискове и интегрални схеми бяха разпръснати навсякъде около него. Като го наближиха, Стоунсайфър изправи късото си тясно тяло.

— Мистър Глин иска веднага да ви види — рече той.

— Къде е? — попита Макфарлън.

— Под земята. Ще ви заведа.

Недалеч от барака, която покриваше изкопа над метеорита, бе издигната втора барака, още по-очукана от посестримата си. Вратата й се отвори и от нея излезе Гарса, нахлупил предпазна каска под качулката си, понесъл още няколко в ръце. Подхвърли по една на всеки.

— Хайде, да влизаме — рече той и ги поведе в по-малката барака.

Макфарлън се огледа в мрачното помещение, питаше се какво става тук. В бараката нямаше нищо друго, освен няколко стари инструмента и бъчонки за гвоздеи.

— Какво е това? — попита Макфарлън.

— Ще видите — отвърна с усмивка Гарса.

Той изтъркаля бъчонките настрани от средата на бараката; разкри се стоманена плоча, която той отвори и закрепи.

Дъхът на Макфарлън секна от удивление. Скритата врата водеше към стълба, която се спускаше в тунел, прокопан в земята и здраво укрепен със стоманени греди. Отдолу струеше бяла светлина.

— Съвсем шпионска работа — отбеляза той.

Гарса се засмя.

— Аз му викам метода на фараона Тут. Входът на тунела към камерата със съкровищата на Тутанкамон бил разположен под бараката на някакъв невзрачен работник.

Спуснаха се един по един по тясната стълба до тесен тунел, осветен от двойна редица флуоресцентни лампи. Тунелът бе толкова здраво укрепен с двойно Т-образни греди, че изглеждаше тъй, сякаш бе направен изцяло от стомана. Групата продължи в колона по един, дъхът им оставяше мъглива следа в мразовития въздух. От гредите на тавана висяха ледени висулки, а стените бяха покрити с грапави пластове скреж. Макфарлън отново затаи дъх, като видя ивица от неповторимия цвят пред тях, яркочервен на фона на бляскавия лед и стомана.

— Пред вас е малка част от долната част на метеорита — рече Гарса и спря пред него.

Под блестящата червена повърхност, подредени в редица, бяха разположени трийсетсантиметрови в диаметър крикове с дебели, подобни на лапи крака, прикрепени с болтове върху металното крепление на пода и на стените.

— Ето ги — рече нежно Гарса, — лошите момчета, които ще осъществят повдигането. — Потупа най-близкия от криковете с ръкавицата си. — След командата ще повдигнем скалата точно с шест сантиметра. След това ще я укрепим, ще преподредим криковете и отново ще я повдигнем. Веднага щом се разкрие достатъчно пространство, ще започнем да строим шейната под камъка. Ще бъде тясно и студено, също като в ада, ала това е единственият начин.

— Поставили сме петдесет на сто повече крикове, отколкото са необходими — добави Рошфор.

Лицето му се бе нашарило от студа, а носът му бе посинял.

— Тунелът е проектиран да е по-здрав, отколкото самата земна маса. Напълно безопасен е.

Той говореше много бързо, тънките му устни бяха свити в неодобрително смръщване, сякаш смяташе, че всички въпроси относно работата му щяха да бъдат не само оскърбление, а и чисто губене на време.

Гарса се извърна от метеорита и поведе групата по тунел, който се отклоняваше под прав ъгъл. Няколко по-малки тунела започваха от дясната му страна и водеха към други разкрити части на „корема“ на метеорита и към други редици крикове. След около трийсетина метра тунелът излезе на огромен подземен склад. Подът му бе утъпкан, а покривът се състоеше от кесонни плочи. Вътре бяха грижливо подредени купчини двойно Т-образни греди, ламиниран дървен материал и най-различни други строителни материали. Глин стоеше в дъното му и разговаряше тихо с някакъв техник.

— Господи — рече тихо Макфарлън. — Това място е огромно. Не мога да повярвам, че сте го изградили за два дни.

— Не искаме никой да си пъха носа в нашия склад — рече Гарса. — Ако някой инженер види всичко това, той мигновено ще разбере, че не търсим желязо. Нито пък злато. Този материал тук ще се използва за строителството на шейната — част по част, след като вдигнем метеорита и придобием по-добра представа за контурите му. Ей там са прецизните електродъгови заваръчни апарати, ацетиленови горелки, екипировка за горещо занитване и някои добри, старомодни дърводелски инструменти.

Глин дойде при тях, кимна първо на Макфарлън, после — и на Амира.

— Рейчъл, седни моля. Изглеждаш уморена.

Той посочи купчина двойно Т-образни греди като място за сядане.

— Уморена съм — усмихна се слабо тя. — И удивена.

— Горя от нетърпение да чуя доклада ви.

Макфарлън затвори очи, стисна ги и отново ги отвори.

— Още нямаме нищо черно на бяло. Ако искаш да те информираме, ще трябва да се задоволиш с устно обяснение.

Глин събра облечените си с ръкавици пръсти на куличка, кимна, а Макфарлън извади бележник с подвити краища от якето си. Всяко издишване предизвикваше облаче пара. Отвори го и прелисти набързо немалкото страници, изпълнени с бележки.

— Преди всичко искам да кажа, че това е само началото. Дванайсетте часа ни бяха достатъчни само да подраскаме по повърхността на проблема.

Глин отново кимна мълчаливо.

— Ще опиша резултатите от тестовете, но искам да те предупредя: няма да откриеш в тях голям смисъл. Започнахме с опит да установим основните свойства на метала — точка на топене, плътност, електрическо съпротивление, атомно тегло, валенция, неща от този сорт. Първо нагряхме мостра, за да открием точката на топене. Стигнахме до над петдесет хиляди градуса по Келвин22, при които се изпари златният субстрат. Материалът си остана твърд.

Глин бе полупритворил очи. Прошепна:

— Ето защо е оцелял при удара.

— Точно така — рече Амира.

— След това опитахме да използваме мас-спектрометър, за да открием атомното му тегло. Поради високата точка на топене, експериментът не сполучи. Дори и с микроскопа не успяхме да го накараме да остане достатъчно дълго в газообразно състояние, за да проведем опита.

Макфарлън прехвърли няколко страници.

— Същото се отнася и за специфичното му тегло. Микросондата не ни даде достатъчно голямо парче, за да го установим. Изглежда е химически неактивен — атакувахме го с всякакви разтворители, киселини и реактиви, които можахме да намерим в лабораторията при стайна температура и налягане, както и при високи температури и налягания. Тотално инертен. Досущ като благороден газ, само дето е твърд. Никакви електрони, които да проявят валенцията му.

— Продължавайте.

— След това го свързахме с кабели, за да установим електромагнитните му свойства. И точно тук дойде изненадата. Най-общо казано, метеоритът изглежда е свръхпроводник при стайна температура: електричеството протича през него без всякакво съпротивление. Вкарвам в него ток и той ще си циркулира там до безкрай, освен ако нещо не го принуди да излезе.