Той погледна към Макфарлън.

— Ти ми каза, че коезитът и импактитът около метеорита са се формирали преди трийсет и два милиона години.

— Да — отвърна Макфарлън.

— Искам да събереш проби от базалтовия поток и вулканичната „тапа“ извън лагера и също да ги датираш. Определено се нуждаем от повече информация за геологията на този остров. Втората серия тестове доведе ли до някакви нови заключения?

— Само до нови загадки.

— В такъв случай геологията на острова ще е следващата ви задача. — Той се огледа наоколо. — Нещо друго, преди да се върнем на работа?

— Да, шефе — чу се тъничък гласец от ъгъла на библиотеката.

Беше на забравения от всички Пъпъп. Седеше на стол с права облегалка, разрошен, вдигнал и размахал ръка като ученик.

— Да? — попита Глин.

— Ти каза, че двама души са умрели.

Глин не отговори. Макфарлън забеляза, че той срещна погледа на Пъпъп някакси по-различно, отколкото гледаше останалите.

— Каза също, че може би ще загинат още хора.

— Не съм казал нищо подобно — отвърна остро Глин. — А сега, ако сме свършили тук…

— А какво ще стане, ако всички умрат? — попита Пъпъп с рязко понижен тон.

Настъпи неловък миг.

— Проклет лунатик — прошепна под мустак Гарса.

Пъпъп само посочи мръсния прозорец. Всички погледи се насочиха натам.

Непосредствено зад скалистите очертания на Исла Десеит, тъмен на фона на мрачното небе, тъкмо се появяваше източеният вълнорез на разрушител, чийто оръдия бяха насочени към танкера.

Глин бръкна в джоба си, извади миниатюрен бинокъл и огледа кораба. Беше очаквал Валенар да предприеме следващ ход; и очевидно тъкмо това бе ходът му.

Бритън скочи от мястото си и отиде до прозореца.

— Изглежда има намерение да ни хвърли във въздуха — рече тя.

Глин огледа мачтите, а сетне и стомилиметровите оръдия. Свали бинокъла.

— Блъфира.

— Откъде сте сигурен?

— Проверете на „Слик 32“.

Бритън се обърна към Хауъл.

— „Слик“ не показва облъчване с радар за управление на стрелба по този пеленг.

Бритън погледна отново Глин с любопитство.

— Прав сте. — Глин й подаде бинокъла. — Насочил е оръдията си към нас, но няма намерение да стреля с тях. Ще забележите, че антените на радарите за управление на стрелбата не се въртят.

— Виждам. — Бритън му върна бинокъла. — Наблюдатели — на носа и на кърмата, мистър Хауъл.

— Мистър Гарса, ще приготвите ли нашия приемен салон, просто за всеки случай.

Глин прибра бинокъла в джоба си и погледна Пъпъп. Местисото бе хлътнал на стола си и поглаждаше дългите си, увиснали мустаци.

— Мистър Пъпъп, бихте ли дошли с мен да се поразходим по палубата, ако обичате.

Изражението на Пъпъп не се промени. Той се изправи и последва Глин по дългия коридор.

Навън силният вятър метеше залива и гонеше танцуващите зайчета на вълните. По палубата се търкаляха парчета лед. Глин тръгна напред, следван по петите от старика. Стигнаха голямата булбообразна извивка на бака. Тук Глин се спря, облегна се на котвения рудан и се взря в разрушителя в далечината. Сега, след като Валенар бе предприел хода си, проблемът бе да предвидят следващите му действия. Глин погледна крадешком към Пъпъп. Единственият човек на борда, който можеше да хвърли известна светлина върху Валенар, бе онзи, когото той разбираше най-малко. Бе открил, че не е в състояние да предвижда или контролира действията на Пъпъп. А той пък го следваше като сянка. Което се оказа изненадващо объркващо.

— Имаш ли цигара? — попита Пъпъп.

Глин извади неотворен пакет марлборо — тук струваше в злато колкото тежеше — и го подаде на Пъпъп. Той го разкъса и с почукване извади цигара.

— Кибрит?

Глин запали цигарата му със запалка.

— Благодаря, шефе. — Пъпъп дръпна силно от цигарата. — Малко хладничко е днес, а?

— Да, така е. — Последва кратка пауза. — Къде научихте английски, мистър Пъпъп?

— От мисионерите, откъде другаде? Дето съм ходил на училище, беше само при тях.

— Да не би някой от тях да е бил случайно от Лондон?

— И двам’та, сър.

Глин изчака още малко, докато Пъпъп пушеше. Дори като се вземеха предвид културните различия, този човек бе много труден за разгадаване. Глин никога не бе срещал толкова непроницаем индивид.

Поде издалеко:

— Много хубав пръстен — посочи той безцеремонно към малкия златен пръстен на кутрето на местисото.

Пъпъп го вдигна и се ухили.

— Така е. Чисто злато, перла, два рубина и тъй нататък.

— Подарък от кралица Аделаида, предполагам.

Пъпъп се сепна, цигарата увисна на устната му. Ала бързо се съвзе.

— Напълно си прав.

— А какво стана с бонето от кралицата?

Пъпъп го погледна с любопитство.

— Погребах жената с него. Можеше да се изкара бая черпене от бонето.

— Да не би тогава Фуегия Баскет да е твоя пра-пра-пра-прабаба?

— Донякъде.

Очите на Пъпъп си оставаха забулени в тайна.

— Произхождаш от видно семейство.

Като каза това, Глин се взря съвсем отблизо в очите му. След като той премигна и се извърна, Глин разбра, че забележката му бе предизвикала търсения ефект. И въпреки това, необходимо бе да подхожда към тази материя с най-голямо внимание и хитрост. Нямаше да има втора възможност да разприказва Джон Пъпъп.

— Жена ти сигурно е починала много отдавна.

Пъпъп още не отговаряше.

— От едра шарка ли?

Пъпъп поклати глава.

— Морбили.

— Аха — рече Глин. — И моят дядо почина от морбили.

Което всъщност си беше вярно.

Пъпъп кимна.

— Ние имаме нещо общо помежду си — добави Глин.

Пъпъп го погледна изкосо.

— Моят пра-пра-пра-прадядо е капитан Фицрой.

Глин произнесе тази лъжа много внимателно, без да мигне.

Пъпъп отклони своя поглед към морето, ала Глин зърна известна несигурност в очите му. Очите винаги издават човека. Освен, разбира се, ако не си се тренирал.

— Странно е как се повтаря историята — продължи той. — Имам гравюра на твоята пра-пра-пра-прабаба, когато е била малко момиченце — от срещата й с кралицата. Окачена е в салона ми.

За яганите установяването на семейна връзка означаваше всичко — ако Глин бе схванал правилно прочетеното в етнографската литература по въпроса.

Докато слушаше, Пъпъп някак се напрегна.

— Джон, може ли да видя отново пръстена?

Пъпъп вдигна кафявата си ръка, без да го поглежда. Глин я взе нежно в своята и натисна леко дланта му. Бе забелязал пръстена още първия път, когато го видя да спи пиян в Пуерто Уилямс. На хората му в Ню Йорк бяха необходими няколко дни, за да установят какъв бе произходът на пръстена.

— Странно нещо е съдбата, Джон. Моят пра-пра-пра-прадядо капитан Фицрой от кораба на Нейно величество „Бийгъл“ е отвлякъл твоята пра-пра-пра-прабаба Фуегия Баскет и я отвел в Англия да се срещне с кралицата. А сега пък аз отвлякох теб — добави с усмивка той. — Каква ирония, а? Само че аз няма да те водя в Англия. Скоро ще си идеш у дома.

В онези далечни времена е било модно да се водят „диваци“ от най-далечни краища на земята и да ги показват в кралския двор. Фуегия Баскет се завърнала в Огнена земя с „Бийгъл“ няколко години по-късно с боне и пръстен, подарък от кралицата. Пътник на борда на кораба бил и мистър Чарлз Дарвин.

Макар Пъпъп да не го погледна, непроницаемостта на очите му сякаш започна да се разсейва.

— Какво ще стане с пръстена? — попита Глин.

— Ще отиде с мен в гроба.

— Нямаш ли деца?

Глин вече знаеше, че Пъпъп бе последният яган, но искаше да прецени отговора му. Пъпъп поклати глава. Глин кимна, без да пуска още ръката му.

— А няма ли изобщо никой оцелял?

— Има няколко местисоси, но аз съм последният, който знае езика.

— Това сигурно те натъжава.

— Има древна яганска легенда и колкото повече остарявам, толкова повече си мисля, че се отнася за мен.