Мъжете се разсмяха на шегичката. Някой се измайтапи, че Тимер получил начално ускорение в задника и че щял да бъде изпратен у дома по пощата в оловен контейнер. Никой обаче не тръгваше към асансьорната клетка, която водеше до дъното на танка. Гарса видя, че въпреки шегите и доброто настроение, сред тях цареше нервност. Метеоритът бе прибран на безопасно място в „Ролвааг“, но не бе изгубил и на йота способността си да внушава страх.

Имаше само един начин да се справи с това бързо.

— Слизайте при него — рече Гарса и тупна сърдечно бригадира им по гърба.

Без повече да се бавят работниците запристъпяха в клетката. Гарса можеше да остане — в крайна сметка би могъл да ръководи операцията по-добре от наблюдателния пункт в края на мостчето — ала реши, че това не му приличаше. Качи се в клетката и дръпна плъзгащата се врата.

— И вие ли към търбуха на звяра, мистър Гарса? — рече един от мъжете.

— Ще трябва да пазя дебелите ви задници.

Слязоха до дъното на танка, където напряко на ридерса на кила бяха подредени метални греди, които оформяха своеобразен под. Подпорните греди на шейната бяха разположени във всички посоки и разпределяха тежестта на метеорита към всички ъгли на корпуса. Следвайки схемата на заварките, хората се разпръснаха, прескачаха подпорите и изчезваха в сложната решетка, която обграждаше метеорита. Не след дълго всички заеха местата си, ала тишината в танка продължи още дълго време; сякаш след като вече бяха слезли до скалата, никой не искаше да започне пръв. А след това в полумрака с лек пукот се появиха ярки точици светлина, която хвърляше разлудели се сенки — заварчиците се заловиха за работа.

Гарса провери списъка със задачите им и главната схема, доволен, че всички вършеха онова, което им бе наредено. Чуваше се тихият съскащ хор на апаратите — заварчиците „захапаха“ конструкцията в невралгичните й точки. Огледа ги един по един. Малко вероятно беше някой каубой да посмее да приближи твърде много до скалата, ала въпреки това искаше да се увери сам в това. Чуваше някъде в далечината тупкането на капки отгоре. Като потърси лениво източника на теча, погледът му пробяга по надлъжните греди, които се издигаха на двайсет метра височина до горната част на танка, оребрен като метална катедрала. След това сведе поглед към подпорните греди на дъното. Стоманените листи на корпуса бяха мокри. Беше естествено — всички кораби поемаха вода в сантините. Чуваше отмерения тътен на вълната около кораба, усещаше лекото, бавно клатене. Помисли си за трите слоя метални листи, които лежаха между него и бездънния океан. Мисълта беше обезпокоителна и той се извърна, като отново погледна метеорита, положен в паяжината на затвора си.

Макар тук, долу, той да изглеждаше по-внушителен, огромният танк сякаш смаляваше размерите му. И той отново се опита да побере в ума си как нещо с такива малки размер можеше да тежи толкова много. Пет айфелови кули, натъпкани в седемметров метеорит. Заоблена камениста повърхност. Без дупки като обичайните метеорити. Поразителен, почти неописуем цвят. Много би му се искало да подари на приятелката си пръстен, направен от тази материя. Ала сетне мисълта му светкавично прескочи към парчетата, които бяха останали от мъжа на име Тимер, подредени в командната барака на острова. Не, никакъв пръстен.

Погледна часовника си. Петнайсет минути. Работата трябваше да им отнеме двайсет и пет.

— Как върви? — извика на бригадира.

— Почти свършваме — извика онзи в отговор и гласът му отекна, изкривен в големия танк.

Гарса се отдръпна и зачака, усетил, че люлеенето на кораба се бе засилило. Във въздуха се носеше силен мирис на изгорена стомана, на волфрам и титан.

Най-сетне работата завърши и заварчиците един по един започнаха да изгасят апаратите си. Гарса кимна. Двайсет и две минути: не беше лошо постижение. Оставаха само няколко по-сложни заварки и щяха да свършат. Рошфор бе проектирал нещата така, че да минат с минимум такива заварки. Когато бе възможно, той предпочиташе нещата да бъдат опростени. Така възможността да поддадат бе по-малка. Може и да беше педант, но бе дяволски добър инженер. Корабът се заклати отново и Гарса въздъхна, би му се искало Рошфор да можеше да види как планът му се превръща в реалност в този танк. На почти всеки етап някой загиваше. Беше като една малка война; и най-добре беше човек да не се сприятелява с много хора.

Усети, че корабът продължава да се накланя. „Тази ще е голяма вълна“, помисли си той. Чу слаби изскърцвания, придружени от метални стонове.

— Дръжте се здраво! — извика той на екипа, докато се обръщаше и сграбчваше перилата на асансьора за опора. Кренът на кораба се увеличаваше — още и още.

След това Гарса се озова по гръб на пода в пълен мрак. Цялото тяло го болеше. Как бе попаднал там? Може би преди минута или час; нямаше как да разбере. Виеше му се свят: имаше експлозия, някой пищеше — ужасен писък — във въздуха се появи силен мирис на озон, на изгорен метал, примесен с лъх на пушек от изгоряло дърво. Нещо топло и лепкаво покриваше лицето му, а болката туптеше в синхрон с биенето на сърцето му. Ала след това всичко започна да избледнява, да се отдалечава, и скоро той отново потъна в сън.

Палмър Лойд се забави с изкачването си на мостика. Трябваше да се вземе в ръце. Не биваше да демонстрира продължаващото си детинско негодувание.

Беше посрещнат с учтиви, дори почтителни кимвания. На мостика цареше друга атмосфера и на него му потрябва известно време да я долови. Операцията беше почти приключила. Той вече не беше само пътник и досадник в критичния миг. Беше Палмър Лойд, собственик на най-важния метеорит, откриван досега, директор на Музея Лойд, главен изпълнителен директор на „Лойдс холдингс“, третият по богатство човек на планетата!

Приближи и застана зад Бритън. Над златните пагончета на рамото й видя монитора, върху който бе изписана схемата от спътниковата навигационна система. Беше виждал този екран и преди. Корабът им бе обозначен върху нея с кръстче, дългата ос показваше курса им. Далечният й край наближаваше устойчиво червената линия, която се извиваше в лека дъга по цялата карта. През няколко секунди екранът премигваше — информацията се осъвременяваше от данните на спътниците. След като пресекат онази линия, щяха да се озоват в международни води. Свободни да поемат към дома!

— Колко още остава? — попита той.

— Осем минути — отвърна Бритън.

Тонът й, макар и хладен както винаги, бе изгубил напрегнатостта си от онези последни минути близо до острова.

Лойд погледна към Глин. Той стоеше до Пъпъп, с ръце на гърба, а върху лицето му бе застинала обичайната маска на безразличие. И все пак бе почти сигурен, че забеляза искрици на самодоволство в безстрастните очи. Така и трябваше да бъде. Деляха ги минути от най-великото научно и инженерно постижение на двайсети век. Изчака, реши да не пришпорва нещата.

Огледа останалата компания на мостика: вахтата — уморени, но доволни моряци, очакващи облекчението. Старши помощникът Хауъл — непроницаем. Макфарлън и Амира, застанали мълчаливи един до друг. Дори хитрият стар доктор Брамбъл бе изпълзял от дупката си на долните палуби. Сякаш следвайки някакъв негласен знак, всички се бяха събрали да присъстват на много важно събитие.

Лойд изправи рамене — жест, който трябваше да привлече вниманието на останалите. Изчака, докато всички погледи се насочиха към него, след това се обърна към Глин:

— Мистър Глин, бих ли могъл да изразя най-сърдечните си поздравления?

Глин се поклони леко. Компанията на мостика размени усмивки.

В този момент вратата се отвори и влезе един стюард с количка от неръждаема стомана. От кофичка с натрошен лед надничаше гърлото на бутилка шампанско. До нея бяха подредени дузина кристални чаши.

Лойд разтърка доволен ръце.

— Ели, лъжец такъв! Може и да се чумериш за някои неща като недоволна съпруга, но си избрал много точно мига.