— Точно така. Товарът ни е двайсет и пет хиляди тонен метеорит.

— Двайсет и пет хиляди тонен метеорит — повтори безстрастно гласът. — „Ролвааг“, моля съобщете закъде пътувате.

Бритън разбра, че това бе начин изтънко да попитат: „Какво, по дяволите, търсите там?“

— Пътуваме за Порт Елизабет, Ню Джърси.

Пак последва мълчание. Бритън зачака, потрепна вътрешно. Всеки добре осведомен моряк би бил наясно, че в тази история има нещо много гнило. Ето къде се намираха — на двеста мили от протока Брансфийлд, дълбоко в пастта на щорма. А това бе първият им сигнал за бедствие.

— „Ролвааг“, мога ли да ви попитам дали разполагате с последната метеосводка?

— Да, имаме я — отвърна тя, макар да знаеше, че отсреща щяха и бездруго да й я дадат.

— Към полунощ вятърът ще се усили до сто възла, вълните ще достигнат четирийсет метра, за целия проток Дрейк има излъчено щормово предупреждение за буря със сила 15 бала.

— Вече е почти 13 — отвърна тя.

— Разбрано. Моля, обяснете характера на повредите си.

— Разкажи им всичко — прошепна Глин.

— Южна Джорджия, бяхме нападнати без предупреждение от чилийски военен кораб в международни води. Снарядите улучиха машинното ни отделение, бака и главната палуба. Изгубихме ход и управление. Без ход сме, повтарям, без ход.

— Мили Боже! Още ли сте под обстрел?

— Разрушителят се удари в айсберг и потъна преди трийсет минути.

— Това е удивително. Защо…?

Това не бе обичаен въпрос при подаден сигнал за бедствие. Но пък, от друга страна, бедствието бе най-необичайно.

— Нямаме представа защо. Чилийският командир изглежда действаше на своя глава, без заповеди.

— Идентифицирахте ли бойния кораб?

— „Алмиранте Рамирес“. Командир — Емилияно Валенар.

— Поемате ли вода?

— Не и толкова, че сантинните ни помпи да не могат да се справят.

— Намирате ли се в непосредствена опасност?

— Да. Товарът ни може да се размести всеки миг и корабът да потъне.

— „Ролвааг“, моля изчакайте.

Последва едноминутна пауза.

— „Ролвааг“, напълно разбираме положението ви. Имаме средства за търсене и спасяване тук и на Фолклендите. Но не можем, повтарям, не можем да предприемем спасителна операция преди щормът да утихне до десет бала или по-малко. Разполагате ли със спътникови връзки?

— Не. По-голяма част от електрониката ни е извън строя.

— Ще съобщим на вашите власти за състоянието ви. Има ли нещо друго, което можем да сторим?

— Необходим ни е влекач — колкото е възможно по-скоро. Преди да се качим на рифовете Брансфийлд.

Изпука статично електричество. Сетне гласът отново се появи:

— Желая ви щастие, „Ролвааг“. Бог да ви благослови.

— Благодаря, Южна Джорджия.

Бритън остави микрофона, облегна се на пулта и се вторачи в нощта.

След като „Ролвааг“ издрейфува иззад подветрения бряг на острова, вятърът го поде и го запрати грубо в бурята. Вятърът набираше сила и за броени мигове отново се измокриха до кости от пръските. Сали Бритън усещаше, че останалият без ход кораб е вече напълно подвластен на щорма. Беше отблъскващо, безпомощно усещане.

Бурята се засилваше с неумолимо упорство, набираше сили минута подир минута, докато не достигна такава мощ, каквато никой не очакваше. Луната се бе скрила зад гъстите облаци и от мостика не можеше да се види абсолютно нищо. Бурята бе навсякъде: на мостика, в камшиците на пръските, във фучащите, остри като бръснач ледени късчета, в мириса на предстоящата смърт в морето, който се просмукваше бавно към тях. Ала най-подтискащ бе шумът: постоянният глух тътен, който сякаш идваше едновременно от всички посоки. Температурата на мостика бе минус четири-пет градуса и Сали усещаше как косите й замръзват.

Продължаваше да получава редовни доклади за състоянието на кораба, ала се улови, че издава съвсем малко заповеди. Без ход и управление можеше да направи твърде малко, оставаше й да чака. Усещането за безпомощност бе почти непоносимо. Съдейки по движението на кораба, тя прецени, че височината на вълните вече надхвърля трийсет метра, а и те се движеха с мощта на влакови композиции. Това бяха вълни, обиколили света, тласкани от вятъра, без да срещнат по пътя си бряг; те непрекъснато се наслагваха и растяха. Това бяха вълните на „виещите“ шейсетградусови ширини, най-големите на света! Единствено размерите на „Ролвааг“ го спасяваха засега. Всеки път, когато корабът се изкачваше върху поредния гребен, вятърът преминаваше в невъзможен писък. На върха на гребена цялата надстройка започваше да вибрира и да бръмчи, сякаш стихията се опитваше да „обезглави“ кораба. След това идваше силно потреперване, корабът се накреняваше — бавно, болезнено. Битката с всяка поредна вълна се регистрираше от креномера: десет, двайсет, двайсет и пет градуса. Когато ъгълът ставаше критичен, всички погледи се вперваха в този обикновено пренебрегван уред. След това гребенът отминаваше и Бритън зачакваше корабът да възвърне положението си: най-дългият миг. Но всеки път корабът се изправяше, отпървом едва забележимо, после по-бързо, накланяше се в обратната посока под не по-малко застрашителен ъгъл, тъй като голямата му инерция го принуждаваше да се забие за миг във вълната. След това се плъзваше към поредната падина, заслонен от заобикалящите го водни стени, потъваше в призрачна тишина, по-плашеща дори от бурята над него. И това се повтаряше отново и отново, в безкраен, жесток ритъм.

Бритън включи прожекторите на надстройката, за да огледа главната палуба на „Ролвааг“. Повечето от контейнерите и товарните стрели и балки бяха откъснати и смити зад борда, но люковите закрития оставаха непокътнати. Корабът поемаше вода от пробойната от снаряда близо до мачтите, но трюмните помпи компенсираха втока. „Ролвааг“ бе стабилно построен мореходен съд; и той щеше да понесе добре бурята, ако не беше чудовищната тежест в търбуха му.

Към седем часа бурята достигна 15 бала, като на поривите вятърът отбеляза скорост до сто възла. Когато корабът се изкатереше на някоя вълна, вятърът нахлуваше на мостика с такава сила, че заплашваше да ги всмуче в непрогледния мрак. Не съществува стихия, обаче, която да няма край. Скоро, надяваше се Бритън, тя щеше да започне да стихва. „Би трябвало да е така.“

Тя продължаваше да следи уредите за наблюдение, търсеше някакъв контакт, който би означавал идването на помощ. Но всички екрани бяха изпъстрени със снежинки — отражения на радарния сигнал най-вече от вълните. На гребена на всяка вълна екраните се изчистваха за достатъчно дълго време, за да се появи върху тях районът на граулерите — малките айсберги — който се намираше на около осем мили пред тях. Между кораба и граулеровото поле лежеше самотен леден остров, по-малък от онези, покрай които бяха минали, но все пак — дълъг няколко мили. След като корабът навлезеше по-навътре в ледовете, вълните щяха да поспаднат, но пък, от друга страна, трябваше да се справят с повече лед.

Поне екранът на GPS-a бе чист и ясен. Намираха се на около сто и петдесет мили северозападно от Южните Шетландски острови, необитаема верига от скалисти планински върхове, които стърчаха от Атлантика, заобиколени от рифове и силни течения. Отвъд тях бе протокът Брансфийлд, а зад него — плътен лед и жестокият бряг на Антарктида. С приближаването им към брега вълните щяха да спаднат, но теченията щяха да се усилят. Сто и петдесет мили… ако Южна Джорджия можеше да започне спасителна операция в шест сутринта… Всичко зависеше от онова нещо в товарния хамбар.

Помисли да попита Глин докъде бяха стигнали. Но сетне осъзна, че не искаше да узнае. Глин бе също тъй мълчалив, като нея, и тя се питаше какво ли минава през главата му. Тя поне разбираше какво означава движението на кораба. За останалите това сигурно бе обикновен, истински ужас.

Корабът се наклони — кренът бе застрашителен. Но когато достигна върха на гребена, тя усети странна спънка, нещо необичайно. В същото време Глин вдигна радиостанцията до ухото си, заслушан напрегнато. Забеляза изражението й.