— Като съдя по собствения си опит, никой не е неуязвим от корупцията — каза Глин. — Включително и американците.

Той изпитателно се взря в командира. Знаеше, че ще откаже подкупа, но дори и отказът му щеше да носи информация.

— Щом вашият личен опит е такъв, значи сте водили покварен живот, заобиколен от блудници, дегенерати и хомосексуалисти. Вие никога няма да напуснете Чили с този метеорит. Настоявам да си вземете златото, сеньор и да натъпчете курвенската коно на майка си с него.

Глин не отговори на тази най-силна испанска обида.

Валенар свали пурата си.

— Има и още нещо. Изпратих човек, който да разузнае острова и той не се завърна. Казва се Тимер. Той е моят офисиал де комуникасион — офицерът по свръзките.

Глин бе леко изненадан от това. Не очакваше команданте да повдигне въпроса, още по-малко да признае, че го е пратил на шпионска експедиция. В крайна сметка този мъж се бе провалил, а Валенар определено бе човек, за когото провалът заслужаваше единствено презрение.

— Той преряза гърлото на един от хората ми. Ние го задържахме.

Командирът присви очи, в един миг изглеждаше като че ще загуби самообладание. Но бързо се съвзе и се усмихна.

— Вие ще ми го върнете, нали?

— Съжалявам — рече Глин. — Но той е извършил престъпление.

— Вие ще го върнете веднага, инак ще взривя кораба ви — повиши тон Валенар.

Глин отново почувства как го залива недоумение. Тази безразсъдна заплаха надхвърляше размерите на ситуацията. Един офицер-сигналчик лесно би бил заменен, не беше от висок ранг. Тук имаше нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Трескаво обмисляше възможностите, докато формулираше отговора си.

— Това няма да бъде разумно, след като вашият човек се намира в ареста на кораба.

Команданте се вторачи в Глин. А когато заговори, тонът му бе отново спокоен.

— Върнете ми Тимер и може би ще преосмисля решението си дали да ви оставя да вземете метеорита.

Глин знаеше, че това бе лъжа. Ако му върнат младежа, Валенар би ги оставил да си тръгнат точно толкова, колкото ако наистина можеха да му го върнат. Бе разбрал от Пъпъп, че команданте има фанатично предан екипаж. И сега може би бе в състояние да разбере защо: Валенар отвръщаше на лоялността на хората си със същата свирепа лоялност. Глин бе сметнал, че той щеше да бъде мъж, за когото останалите хора са заменими. Не бе очаквал да види тази черта на Валенар. Тя не пасваше на портрета, който хората му в Ню Йорк бяха съставили, нито на досието за миналото му, с което се бе сдобил. Но въпреки това те бяха полезни. Налагаше се да направи преоценка на Валенар. Във всеки случай сега разполагаше с необходимата му информация: вече знаеше какво знае Валенар. А собственият му екип бе имал достатъчно време да стори онова, което бе необходимо.

— Ще предам предложението ви на капитана — рече той. — И мисля, че това би било възможно да се уреди. Ще получите отговор до обяд. — Глин се поклони леко. — А сега, с ваше разрешение, ще се завърна кораба си.

Валенар се усмихна, направи почти сполучлив опит да прикрие кипящия си гняв.

— Направете го, сеньор. Защото ако не видя Тимер със собствените си очи до обяд, тогава ще знам, че е мъртъв. И вашите животи нямат да струват колкото кучешки фъшкии под подметките ми.

Макфарлън прие разговора в кабинета на Лойд в напуснатите му офиси. Навън, зад панорамните прозорци, се бе надигнал лек ветрец, а от запад се носеше мъртва вълна. Големият кораб бе застанал подветрено на отвесните базалтови скали, вързалата му бяха подадени към брега и хванати на стоманени болтове, забити в самия камък. Всичко бе готово, очакваха гъстата мъгла, която Глин бе предрекъл за полунощ.

Телефонът на писалището на Лойд замига ядно и Макфарлън посегна с въздишка към слушалката. Това щеше да бъде третият разговор с Лойд тази вечер. Ненавиждаше тази своя нова роля — на посредник и секретар.

— Мистър Лойд?

— Да, да, тук съм. Глин завърна ли се?

Чуваше се същият силен, непрекъснат пасивен шум, който съпътстваше и предишния им разговор. Макфарлън се запита лениво откъде ли му се обаждаше Лойд.

— Върна се преди два часа.

— И какво каза? Валенар приел ли е подкупа?

— Не.

— Може би не е предложил достатъчно пари.

— Глин изглежда смята, че размерът на сумата няма значение.

— Господи, Боже, всеки си има цена! Предполагам, че вече е твърде късно, но бих платил двайсет милиона. Кажете му го. Двайсет милиона в злато, изпратени до която точка на света пожелае. И американски паспорти за него и за семейството му.

Макфарлън не отвърна нищо. Кой знае защо той не смяташе, че Валенар ще се заинтересува от американски паспорти.

— Та какъв е планът на Глин?

Макфарлън преглътна. Мразеше тази си задача все повече с всяка изминала минута.

— Той твърди, че е безупречен, но не може да го сподели засега с нас. Казва, че поверителността е критично важна за успеха.

— Какви глупости! Свържи ме с него. Веднага.

— Опитах се да го намеря, когато разбрах, че ме търсиш. Отново. Той не отговаря — нито радиостанцията, нито пейджърът му. Никой не знае къде се намира.

— Дяволите да го вземат! Знаех си, че не бива да залагам всичките си…

Гласът му се удави от рева на статично електричество. Появи се след малко, още по-слабо доловим.

— Сам? Сам?

— Тук съм.

— Слушай. Ти си представителят на Лойд там. Кажи на Глин да ми се обади незабавно и му кажи, че това е заповед, инак ще го уволня и лично ще го изхвърля зад борда.

— Добре — отвърна уморено Макфарлън.

— Ти в моя офис ли си? Можеш ли да видиш метеорита?

— Той все още е скрит на онази скала.

— Кога ще бъде натоварен на кораба?

— Веднага щом се спусне мъглата. Казаха ми, че ще са необходими няколко часа, за да бъде спуснат в танка, може би още половин час, за да бъде укрепен, след което отплаваме. Трябва да се измъкнем оттук не по-късно от пет сутринта.

— Това е съвсем скоро. А чувам, че се задавала нова буря, по-силна от предишната.

— Буря ли? — попита Макфарлън.

Единственият отговор бе изпукването на статичното електричество. Изчака малко, но линията бе прекъсната. След минута и той затвори телефона и се взря навън през един прозорец. Точно в този момент електронният часовник на писалището на Лойд удари полунощ.

„Лично ще го изхвърля зад борда“, бе казал той.

И след това Макфарлън изведнъж се досети какъв бе шумът, който бе чувал по време на разговора си с Лойд: вой на реактивен двигател.

Лойд се намираше на борда на самолет.

Команданте Валенар стоеше на мостика и се взираше през бинокъла си. Корабът му се намираше в северния край на протока, откъдето нищо не му пречеше да оглежда какво става на острова. Гледката наистина беше впечатляваща.

Американците бяха докарали големия танкер до самата скала и бяха подали вързала към брега. Ясно бе, че капитанът на „Ролвааг“ знаеше това-онова за времето около нос Хорн. Не можеха да знаят за некартираната подводна козирка, на която се бе закотвил „Алмиранте Рамирес“. Затова бяха завързали кораба откъм подветрената страна на острова, с надеждата да се предпазят от най-голямата ярост на бурята. С малко повече късмет ветрецът щеше да държи кораба на разстояние от опасните скали. И все пак, това си беше доста рискована маневра за толкова голям кораб, особено за кораб, който използва динамично позициониране — особено ако вятърът неочаквано промени посоката си. Щеше да бъде много по-безопасно да се отведе кораба по-далеч от сушата. Но нещо неотложно ги задържаше в близост до острова.

Не се наложи да търси това нещо надалеч. Завъртя бинокъла към средата на острова, към широкомащабната минна операция, която се извършваше на около две мили от „Ролвааг“. Беше я наблюдавал внимателно и преди да дойде американецът Глин. Няколко часа преди това дейността там се засили: експлозии, трескаво бучене на машини, работници тичаха насам-натам, огромни прожектори осветяваха терена. Прехванатият радиотрафик сочеше, че екипите бяха открили нещо. Нещо голямо.