Бритън продължи да го гледа още доста време с красивите си зелени очи. Приближи и прошепна на ухото му:

— Знаете ли какво? Мисля, че сте луд за връзване.

На Глин му се стори, че долови в тона й нотка на възхищение.

Палмър Лойд седеше в кабинета си, отпуснат в дълбокия и единствен фотьойл, гърбом към вратата. С вече изсъхналите си, направени по поръчка английски обувки бе изритал безполезния телефон и лаптопа в единия ъгъл на малката масичка. Отвъд панорамните прозорци над разбунтувалата се повърхност на морето се носеше слаба флуоресцентна светлина, която хвърляше трептящи зелени отблясъци в затъмнения кабинет и създаваше впечатлението, че стаята се намира на дъното на морето.

Лойд наблюдаваше неподвижен тази игра на слабата светлина. Бе останал неподвижен по време на всички събития: изстрелването на ракетата, краткото преследване на чилийския разрушител, експлозиите, бурния преход около нос Хорн.

Лампите в кабинета светнаха след тихо прещракване и бурният пейзаж отвъд прозорците изведнъж се превърна в непрогледен мрак. В съседния частен офис стената от телевизори оживя, изведнъж се изпълни с десетки говорещи едновременно, но с изключен звук, глави. По-нататък, в един от кабинетите иззвъня телефон, после — втори, трети. Палмър Лойд още не помръдваше.

Дори той самият не можеше да каже какви точно мисли минаваха през главата му. В часовете на мрак властваше гневът, разбира се; имаше и разочарование, унижение, отричане. Всички тези чувства той ги разбираше. Глин на бърза ръка го бе изхвърлил от мостика, беше му подрязал крилата, оставил го беше безсилен. Такова нещо никога дотогава не му се беше случвало. Онова, което обаче не разбираше — и не можеше да си обясни — бе растящото чувство на радост, което надделя над всички останали емоции, потисна ги, превърна ги в светлина, която едва-едва прозира през матов параван. Натоварването на метеорита, повреждането на чилийския кораб — всичко това бе великолепно свършена работа.

Подложил се под неочакваните прожектори на самопроучването, Лойд осъзна, че Глин бе прав да го прогони. Неговите методи в стил „слон в стъкларски магазин“ щяха да доведат до катастрофални резултати при този толкова грижливо обмислен план. И ето, че светлините отново бяха запалени. Посланието на Глин до него бе кристално ясно.

Остана си неподвижен, фиксирана точка в средата на възстановилата се наново дейност на екипа му, и се замисли за миналите си успехи. Тази операция също щеше да бъде успех. Благодарение на Глин.

Но кой бе наел Глин? Кой бе избрал най-подходящия човек — единствения човек — способен да свърши работата? Въпреки унижението си, Лойд се поздрави сам за избора си. Добър избор беше направил. Беше успял. Метеоритът бе на сигурно място на борда. След като разрушителят бе извън строя, вече нищо не можеше да ги спре. Скоро щяха да навлязат в международни води. А подир това следваше пътят право към Ню Йорк. Щеше да се вдигне шум, разбира се, когато се завърнат в Щатите. Но той обичаше хубавите битки — особено когато беше прав.

Пое дълбоко въздух, радостното му чувство продължи да се засилва. Телефонът на писалището зазвъня, ала той не му обърна внимание. На вратата се почука, това несъмнено беше Пенфолд; игнорира и него. Бурен порив раздруса прозорците, по тях заплющя дъжд, премесен с лапавица. Чак тогава Лойд се изправи, изтупа дрехите си и опъна рамене. Не още, но скоро — много скоро — щеше да дойде времето да се върне на мостика и да поздрави Глин с неговия — с техния общ — успех.

Команданте Валенар се взираше в мрака на нощта около нос Хорн, стиснал здраво машинния телграф, разкрачен, за да пази равновесие при силното люлеене на кораба. Беше пределно ясно какво бе станало… и защо.

Той прогони гнева от съзнанието си и се съсредоточи върху изчисленията, които правеше на ум. При шейсетвъзловия пантеонеро голямата парусност на разрушителя щеше да причини дрейф със скорост два възла; като прибави дрейфа към източното течение със скорост два възла, разполагаше с един час преди корабът да бъде изхвърлен на рифовете около Исла Десеит.

Усети напрегнатото мълчание на офицерите зад гърба си. Очакваха командата му за напускане на кораба. Но щяха да останат разочаровани.

Валенар пое дъх, запази самообладание, благодарение на желязната си воля. Когато заговори на събралите се офицери, гласът му бе равен, без да трепне:

— Оценка на повредите, господин Сантандер.

— Трудно е да се каже, команданте. Изглежда и двата винта са повредени. Рулят също е засегнат, но е в действие. Няма доклади за повреди в корпуса. Но корабът е лишен от ход и управление. Ние сме напълно неподвижни във водата, сър.

— Спуснете двама водолази. Да докладват по-точно за повредите на винтовете.

Заповедта бе посрещната с дълбоко мълчание. Валенар се обърна много бавно и огледа събралите се офицери.

— Сър, спускането на хора зад борда в това море ще е равносилно на смърт — заяви вахтеният офицер.

Валенар го изгледа свирепо. За разлика от останалите Сантандер бе нов в екипажа: беше прекарал само шест месеца тук, на края на света.

— Да — каза Валенар. — Разбирам проблема. Не можем да си го позволим.

Офицерът се усмихна.

— Спуснете екип от шестима души. По този начин поне един ще оцелее, за да изпълни задачата.

— Слушам, сър — отвърна вахтеният офицер.

— В хамбар С на десния борд има голям дървен сандък, с надпис „Боеприпаси 40-мм“. В него има резервен винт.

Валенар бе подготвен за всякакви извънредни ситуации, включително и загуба на винтовете. Да се крият резервни части на борда бе добър начин да заобикаля корумпираните чиновници във военната корабостроителница в Пунта Аренас.

— След като бъде установена повредата, ще изрежете от резервния винт онези части, които ще бъдат необходими за ремонта. Водолазите ще заварят тези секции към повредените винтове и ще получим ход. След по-малко от шейсет минути ще бъдем върху плитчините на Исла Десеит. Заповед за напускане на кораба няма да има. Или ще ми дадете ход, или всички ще си отидат ведно с кораба.

— Слушам, сър — отвърна шепнешком вахтеният офицер.

Израженията на останалите офицери издаваха какво мислеха за този отчаян план. Валенар не им обърна внимание. Не го интересуваше какво мислят те: искаше единствено да му се подчиняват. И те го правеха, поне засега.

Мануел Гарса стоеше на тясното метално мостче и се взираше надолу, към голямата червена скала, която лежеше под краката му. От тази височина тя изглеждаше почти малка: екзотично „яйце“, сгушено в гнездо от стомана и дърво. Паяжината, която го обгръщаше, бе красиво изпълнение: дяволски красиво даже, може би най-хубавото нещо, което бе направил през живота си. Да се съчетае бруталната сила с часовникарската точност, бе удивително трудно — предизвикателство, което само човек като Джийн Рошфор можеше да оцени. Гарса изпита съжаление, че Рошфор го нямаше, за да го види; красивите инженерни решения бяха сред малкото неща, които предизвикваха едва забележима усмивка върху сипаничавото му лице.

Екипът заварчици го следваше по тунела за достъп и сега хората излизаха от люка върху мостчето, като тежко трополяха с гумените си ботуши. Бяха колоритна банда: в жълти костюми и ръкавици, всеки със своя заваръчен апарат, боядисан в червено.

— Знаете задачите си — рече Гарса. — Знаете какво трябва да правите. Трябва да укрепим този кучи син на мястото му и трябва да го сторим, преди морето да се е развълнувало още по-силно.

Бригадирът им козирува на шега. Всички изглеждаха в приповдигнато настроение; метеоритът беше в хамбара, чилийският разрушител бе изчезнал от картинката, а те бяха на път за дома.

— А, и още нещо. Опитвайте се да не го докосвате.