Вече бе пренебрегнал няколко заповеди да се върне в базата — всяка от които бе по-настоятелна от предишната. Да се върне му нареждаха корумпирани, подкупни служители. Но, Пресвета Дева Марийо, в крайна сметка те щяха да му бъдат благодарни.

Усещаше движението на кораба върху тежката вълна — държеше се като коркова тапа, което никак не му харесваше. Котвените вериги върху некартираната подводна козирка държаха — това бе най-добрата котвена стоянка, единствената в протока Франклин.

Но какво ставаше?

Не възнамеряваше да чака до обяд, за да получи отговор за Тимер. Още на зазоряване щеше да изстреля няколко снаряда високо в носа им — не и да потопява кораба, разбира се, но достатъчно, за да го повреди и да привлече вниманието им. След това щеше да предяви ултиматума си: или предавате момчето, или умирате.

Нещо проблесна в разпръскващите се вълма мъгла. Взря се, приближил лице до стъклото. Ето ги отново: светлини, не ще и съмнение. Напрегна се да види по-добре в мрака. Мъглата и лапавицата постепенно отминаваха и той отново ги видя — за миг, а после — и още веднъж. А сега вече очертанията на големия кораб изплуваха в разсейващия се мрак. Вдигна бинокъла си и корабът изчезна. Изруга, взрян в тъмнината. А после отново зърна светлините — сега вече само една, много слаба светлинка.

Онези негодници бяха затъмнили кораба.

Какво криеха?

Отстъпи назад, хвърли поглед на инфрачервения екран, опита се да намери някакъв смисъл в размазаното зелено петно. Предусещаше, че нещо предстоеше да се случи. Може би вече беше време да действа.

Обърна се към помощник-боцмана.

— Вдигни по тревога главния кубрик.

Помощникът се наведе над микрофона на вътрешнокорабната уредба.

— Главен кубрик, главен кубрик, всички да заемат бойните си постове.

Зави сирената за тревога. Почти мигновено на мостика се появи и отдаде чест командирът на частта за управление на боя.

Валенар отвори едно шкафче и извади доста обемния апарат за нощно виждане, съветско производство. Нагласи очилата на главата си, пристъпи към прозорците и погледна отново навън. Руската технология не бе тъй добра, като на устройствата, произвеждани от американската ITT, но пък руският уред не бе толкова скъп. Погледна към танкера.

През окулярите танкерът се виждаше по-ясно. По палубата се щураха някакви хора, определено се готвеха за отплаване. Но най-смущаващо бе, че те се суетяха около отворения голям товарен люк в средата на палубата. Нещо стърчеше от него; нещо, което Валенар не можеше да види ясно.

Докато наблюдаваше, току над отворения люк избухна малка, но ослепителна експлозия. Този уред за нощно виждане от второ поколение не бе снабден с предпазна система за изключване при свръхсилна светлина. Валенар залитна назад, сграбчи очилата, свали ги и разтърка очи, ругаейки.

— Прицел по уреди — извика той на тактическия офицер. — Да не се използват стомилиметровите оръдия, докато не наредя.

Последва леко колебание.

Макар пред очите му още да плуваха ярки петна, Валенар се обърна рязко към командира на бойната част.

— Слушам, сър — долетя отговорът му. — Прицел по уреди. Данните се прехвърлят към оръжейните системи.

Валенар се обърна към офицера на руля.

— Подгответе се за вдигане на котва.

— Слушам, да се приготвим за вдигане на котвата.

— Как сме с горивото?

— Петдесет и пет процента, сър.

Валенар затвори очи, за да помогне на болезнения блясък да утихне. Извади от джоба си пура и употреби цели три минути, за да я запали. След това се обърна отново към прозорците.

— Американският кораб се движи — докладва вахтеният офицер, надвесен над радара.

Валенар дръпна бавно от пурата. Крайно време беше. Може би в крайна сметка щяха да се закотвят в по-безопасни води, в подветрената част на протока. Биха могли да изчакат бурята там.

— Отделя се от скалата.

Валенар чакаше.

— Завива… Сега е по пеленг нула-осем-пет.

Това не бе курс към подветрените води на протока. Валенар продължи да изчаква, но усети как внезапен, вледеняващ страх сковава сърцето му. Минаха пет минути.

— Все още по пеленг нула-осем-пет, увеличават скоростта до четири възела.

— Продължавайте да следите курса му — рече той.

Страхът го овладя още по-силно.

— Целта завива, скорост пет възла, пеленг едно-едно-пет, едно-две-нула, едно-две-пет…

„Твърде бързо се ускорява за танкер“, помисли си той. Но нямаше никакво значение какви бяха двигателите на огромния кораб; физически бе невъзможно той да изпревари един разрушител.

Извърна се от прозорците.

— Прицел пред мачтата на бака, над водолинията. Искам корабът да бъде осакатен, а не — потопен.

— Целта се движи с пет възла, задържа се на курс едно-три-пет.

„Насочва се към открито море“, помисли си той. „Значи край — Тимер е мъртъв.“

Касео, командирът на частта за управление на боя, докладва:

— Продължаваме да следим целта, сър.

Валенар се опитваше да запази спокойствие, да бъде силен; да не се разкрива пред хората около себе си. А сега повече от всякога се нуждаеше от яснота на мисълта.

Свали пурата, облиза пресъхналите си устни.

— Готови за стрелба — заповяда той.

Глин нарочно пое бавно дъх, за да почувства как въздухът изпълва дробовете му. Както винаги преди акция го бе обзело необикновено спокойствие. Корабът бе подготвен за морски преход, мощните машини бумтяха тихо под краката му. Разрушителят лежеше ниско във водата, ярко петно в мрака на около двайсет градуса вляво зад кърмата им.

Всичко щеше да свърши след двайсет минути. Ала бе въпрос на правилно подбран момент.

Обърна се към далечния ъгъл на мостика. Пъпъп стоеше в сянка, скръстил в очакване ръце. Пристъпи напред, след като Глин му кимна.

— Да?

— Искам да бъдеш готов да помогнеш на кърмчията. Може да се наложи рязко да променяме курса и ще ни трябва опита ти с тези течения и подводната топография.

— Подводната какво?

— Къде са рифовете, къде са плитчините и къде е достатъчно дълбоко, за да мине корабът…

— Шефе?

— Да.

— Моето кану гази само шест инча. Никога не съм се безпокоял за подобни неща.

— Знам. Но знам, че приливно-отливните течения тук достигат десет метра при висока вода. Знаеш къде са местата на корабокрушения и къде са подводните козирки. Бъди готов.

— Много добре, шефе.

Глин изгледа как дребният мъж се върна обратно в сенките. След това погледът му се стрелна към Бритън, която бе застанала до командния пулт, заедно с Хауъл и вахтения офицер. Тя наистина бе хубава жена и добър капитан — беше всичко онова, което бе предвидил, че ще бъде. Начинът, по който реагира, когато бе временно лишена от правомощията си — това го впечатли най-много от всичко друго. В поведението й имаше силна проява на лично достойнство и самообладание, дори когато отстъпи командването. Питаше се дали това бе вродено, или бе резултат на предишното й опозоряване.

Воден от импулса, по-рано той бе взел от корабната библиотека стихосбирка на У. Х. Одън. Не бе любител на поезията; винаги му се бе струвала непродуктивен занаят. Беше отгърнал на стихотворението „Прослава на варовика“, заради смътното загатване на връзка с инженерните науки. Изживяването бе на истинско откровение. Нямаше представа за силата на поезията; колко много чувство, мисъл, дори мъдрост можеше да се съдържа в тъй сбития изказ. Хрумна му, че щеше да бъде интересно да обсъди това с Бритън. В крайна сметка тъкмо нейното цитиране на стих от Одън по време на първата им среща, го бе отвело при тази книжка.

Всички тези мисли ангажираха съзнанието на Глин за не повече от секунда. И изчезнаха в мига, в който прозвуча тихият вой на алармена инсталация.

Бритън заговори — гласът й бе отчетлив и спокоен:

— Бойният кораб ни „освети“ с инфрачервения си радар за управление на боя. — Обърна се към Хауъл. — Тревога на всички постове.