— Всичко ли?

Макфарлън остави мислите си да обходят бараките, пълни с екипировка, булдозерите, лабораториите в контейнерите, огромните жълти влекачи.

— Да. Генераторите ще работят, всички светлини ще бъдат включени. Тежко оборудване на стойност милиони долари ще бъде оставено на острова да се вижда добре. Когато Валенар ни види да тръгваме, той ще предположи, че ще се върнем.

— И няма да ни преследва?

Глин забави отговора си.

— Би могъл да го стори.

— А тогава?

Глин се усмихна.

— Всички варианти са анализирани, всички непредвидени обстоятелства са планирани. — Вдигна отново радиостанцията. — Докарайте кораба до скалата.

Малко по-късно Макфарлън почувства вибрациите, предизвикани от мощните двигатели. Бавно, много бавно големият кораб започна да се развръща.

Глин отново погледна към него.

— Твоята роля във всичко това е жизненоважна, Сам.

Макфарлън го изгледа изненадан.

— Моята ли?

Глин кимна.

— Искам да поддържаш връзка с Лойд. Да го информираш, да го успокояваш и преди всичко — да го задържиш там, където се намира. Ако дойде тук, това може да се окаже пагубно. А сега — довиждане. Трябва да се подготвя за среща с нашия чилийски приятел. — Той замлъкна, погледна Макфарлън в очите без да мигне и додаде: — Дължи ти едно извинение.

— За какво? — попита Макфарлън.

— Знаеш много добре за какво. Не бих могъл и да желая по-последователен и надежден учен. След приключването на експедицията нашето досие за теб ще бъде унищожено.

Макфарлън не знаеше как да приеме това откровение. Изглеждаше искрено; ала, от друга страна, всичко у този човек бе тъй пресметнато, че се питаше дали и това признание нямаше двойна, та дори и тройна цел във внушителния план на Глин.

Глин протегна ръка. Макфарлън я улови, а дланта на другата постави върху рамото на Глин.

В следващия миг Глин вече го нямаше.

Едва по-късно Макфарлън осъзна, че плътната материя, която бе усетил с пръсти, не бе дебело палто, а противокуршумна жилетка.

Глин стоеше на носа на малкия катер, изложил с наслада лице на студения въздух, който струеше покрай него. Четиримата мъже, които участваха в операцията, седяха на пода на тъмната кабина, готови, притихнали, невидими. Точно пред тях светлините на разрушителя премигваха над тихите води на залива. Както и бе предвидил, корабът се бе преместил по-нагоре в протока.

Обърна се и хвърли поглед към острова. Огромен грозд светлини обрамчваше трескавата минна дейност. Тежките машини бучаха напред-назад. Слаб тътен на далечна експлозия се разнесе из въздуха. А истинската работа, която се вършеше на скалата, за разлика от тази, изглеждаше несъществена. Преместването на „Ролвааг“ бе представено посредством радиотрафика като предпазна мярка заради нова буря — големият кораб щеше да застане откъм подветрената страна на острова и да подаде вързални въжета към брега.

Подуши наситения с влага морски въздух, пое дълбоко дъх в измамната тишина. Определено се задаваше голяма буря. Но истинските й размери бяха държани в тайна, известна само на Глин, Бритън и помощник-капитаните на „Ролвааг“; нямаше нужда да се отвлича вниманието на екипажа или на хората от ЕИР в такъв критичен момент. Но анализите на спътниковите данни сочеха, че щормът още призори можеше да се развие в пантеонеро, гробищния вятър. Тези ветрове винаги се зараждаха от югозапад, а след това с набирането на силата си завъртаха на северозапад. Можеха да достигнат 15 бала! Ала ако „Ролвааг“ успееше да премине протока Льомер до обяд, той щеше да се окаже откъм подветрената страна на Огнена земя преди бурята да достигне кулминацията си. И тя щеше да им идва откъм кърмата: идеално за голям танкер, самият ад — за малък преследвач.

Той знаеше, че Валенар би трябвало да е усетил приближаването му. Катерът се движеше бавно, запалил всички светлини. Дори и без радар се виждаше достатъчно добре на фона на черната в безлунната нощ вода.

Катерът наближи на около двеста метра от кораба. Глин дочу тихо изпляскване зад себе си, но не се обърна. Както и очакваше, бързо последваха още три тихи изплясквания. Чувстваше се необикновено спокоен, с изострени сетива, както винаги преди началото на операция. Бе минало много време и това усещане бе приятно, почти носталгично.

На кърмата на разрушителя светна прожектор, лъчът му се завъртя към катера и го ослепи с яркостта си. Остана неподвижен на носа, а катерът намали ход. Ако искаха да го застрелят, сега беше моментът. Но той бе непоклатимо уверен, че оръжията на разрушителя ще останат безмълвни. Пое дълбоко дъх, издиша бавно веднъж, втори път. Критичният миг отлетя.

Посрещнаха го при входния люк и го поведоха през поредица от лошо миришещи коридори и хлъзгави метални стълби. При входа на пуенте, мостика, се спряха. Валенар беше сам с вахтения офицер. Стоеше при предните прозорци, гледаше към острова с пура в устата и със скръстени на гърба ръце. Беше студено; или отоплителната система не работеше, или беше изключена. Както целия кораб, и мостикът миришеше на газьол, на сантинни води и на риба.

Валенар не се обърна. Глин остави мълчанието да продължи достатъчно дълго, преди да заговори.

— Команданте — рече учтиво и премерено на испански. — Дойдох да изразя уважението си.

Валенар издаде лек шум, който Глин прие за насмешлив. Не се обърна. Атмосферата около Глин изглеждаше заредена със свръхчовешка яснота; усещаше тялото си леко, сякаш въздушно.

Валенар най-сетне проговори.

— Това е метеорит — рече той безизразно, сухо.

„Значи знаеше.“ Това бе най-малко вероятният вариант, който бяха анализирали; но сега бе станал вариантът, който трябваше да следват.

— Да.

Валенар се обърна. Тежкото му вълнено палто се отметна и се видя стария люгер, втъкнат в колана му.

— Вие крадете метеорит от моята страна.

— Не е кражба — рече Глин. — Действаме в рамките на международното право.

Валенар се изсмя с къс смях, който прозвуча кухо на почти пустия мостик.

— Знам. Вие провеждате минна операция, а метеоритът е метал. В крайна сметка сгреших: вие наистина сте дошли тук да търсите желязо.

Глин не отвърна нищо. С всяка дума на Валенар той получаваше безценна информация за човека; информация, която щеше да му позволи да прави по-точни предвиждания за бъдещото му поведение.

— Но вие, сеньор, сте извън моето право. Правото на команданте Валенар.

— Не разбирам — рече Глин, макар че бе наясно.

— Вие няма да напуснете Чили с този метеорит на борда.

— Ако го намерим — рече Глин.

Валенар замълча за миг и в тази пауза Глин забеляза, че той всъщност не знаеше, че са го намерили.

— Какво ще ми попречи просто да докладвам за това на властите в Сантяго? Те поне не са още подкупени.

— Свободен сте да докладвате комуто искате — рече Глин. — Ние не вършим нищо незаконно.

Знаеше, че Валенар в никакъв случай нямаше да докладва. Той бе от онзи тип мъже, които сами биха намерили решение.

Валенар дръпна силно от пурата си и издуха дима към Глин.

— Кажете ми, сеньор… Ишмаел, нали така беше?

— Всъщност името ми е Глин.

— Разбирам. И тъй, кажете ми мистър Глин, защо дойдохте на кораба ми?

Глин знаеше, че трябва да отговори внимателно на този въпрос.

— Надявах се, команданте, че бихме могли да постигнем споразумение с вас.

Зърна очаквания гняв, изписан върху лицето на командира, и продължи с натиска си.

— Упълномощен съм да ви дам един милион долара в злато за вашето сътрудничество.

Валенар изведнъж се усмихна, очите му бяха като забулени.

— Носите ли го?

— Разбира се, че не.

Команданте лениво подръпна от своята пуро.

— Може би, сеньор, вие си мислите, че и аз имам цена — като другите. Защото съм южноамериканец, мръсен латинец, че винаги ще бъда готов да ви сътруднича в замяна на ла мордида.