— Аз наистина излъгах, като казах, че съм взел само една бутилка. Всъщност взех една каса.

— Чудесно! Да я нападаме тогава.

— Ще трябва да се задоволим само с тази бутилка. Това е корабен мостик. Но не се безпокойте — в мига, в който наближим Нюйоркското пристанище, сам ще отворя останалите десет бутилки. А междувременно — моля, поемете честта…

И той посочи количката.

Лойд отиде до нея, измъкна бутилката от леда и я вдигна, широко ухилен.

— Не я изпускай този път, шефе — рече Пъпъп съвсем тихо, почти недоловимо.

Лойд погледна към Бритън.

— Колко остава?

— Три минути.

Вятърът връхлиташе прозорците. Пантеонерото се засилваше, ала — Бритън го бе информирала — те щяха да заобиколят остров Стейтън и щяха да се озоват на завет, подветрено на Огнена земя, далеч преди югозападният вятър да промени посоката си към по-опасния нордвест. Разви телта на тапата и зачака с бутилка в ръка.

За миг единствените шумове на мостика бяха стонът на вятъра и далечният рев на океана.

Бритън вдигна глава от екрана и погледна към Хауъл, който кимна утвърдително.

— „Ролвааг“ току-що навлезе в международни води — рече тихо тя.

Изригнаха радостни възгласи. Лойд отпуши бутилката и започна да налива по мъничко на всички.

Пред него изведнъж се появи ухиленото лице на Пъпъп, уловил с костеливите си ръце две чаши.

— Ето, тук, шефе. Една за мен и една за приятеля ми.

Той сведе глава.

Лойд изпразни бутилката в чашите.

— Кой е приятелят ти? — попита снизходително.

Ролята на този човек, макар и не голяма, се бе оказала решаваща. Щеше да му намери добра служба в Музея Лойд, навярно в поддръжката, дори в охраната. Или даже би могъл да измисли нещо още по-добро за последния оцелял яган. Можеше в крайна сметка да помисли да се сдобие с някои експонати. Щеше да бъде проява на добър вкус и справедливост — далечен отглас от онези изложби на туземци от деветнайсети век — но можеше да бъде доста привлекателно. Особено след като Пъпъп му бе под ръка като последния жив екземпляр. Да, трябваше да помисли за това.

— Ханукса — отвърна Пъпъп, пак склони глава и се ухили.

Лойд вдигна глава навреме, за да го види как се оттегля като изплашен заек, отпивайки по ред и от двете чаши.

Гласът на старши помощникът надвика врявата.

— Имам контакт с надводен обект на трийсет и две мили, истински пеленг три-едно-пет, скорост двайсет възла.

Разговорът мигновено секна. Лойд погледна към Глин, изгарящ от нетърпение да чуе уверенията му, но усети как стомахът му силно се разбунтува. Никога досега не бе виждал подобно изражение у този мъж: изражение на болезнена изненада.

— Глин? — опита се да запази спокойствие той. — Това е някакъв товарен кораб, нали?

Без да отговори, Глин се обърна към оператора на пулта на ЕИР и му прошепна няколко думи.

— Това е „Алмиранте Рамирес“ — каза също тъй тихо Бритън.

— Какво? Как можете да разберете това по радара? — попита Лойд и неприятното чувство в стомаха му изби в недоумение.

Бритън го погледна.

— Няма начин да се установи със сигурност, но той е на точното място в точното време. Повечето кораби ще се насочат към протока Льомер, особено в това време. А този ни застига с пълен ход.

Лойд гледаше как Глин разговаря с мъжа на компютъра. Последва леко изпиукване, високоскоростно превключване и съскане на установената връзка с базата данни.

— Мислех си, че си извадил от строя онзи кучи син — рече Лойд.

Глин се поизправи и Лойд веднага изпита облекчение, като видя, че съсредоточеното му самуоверено изражение се бе възвърнало.

— Нашият приятел показва, че е необикновено находчив.

— Находчив ли?

— Команданте Валенар е успял да ремонтира кораба си, поне отчасти. Забележително постижение. Почти не мога да повярвам, че е било възможно. Но сега това няма значение.

— Защо? — попита Бритън.

— Всичко е в компютърния му портрет. Той няма да ни преследва в международни води.

— Това е доста високомерно предположение, ако питате мен. Този човек е луд. Би могъл да направи всичко.

— Грешите. Команданте Валенар, въпреки всичко останало, е дълбоко в сърцето си морски офицер. Той се гордее с честта и лоялността си, както и с кодекса, съставен от отвлечени военни идеали. Поради всичките тези причини той няма да ни преследва отвъд линията. Да направи това, ще означава да постави Чили в неудобно положение — да създаде неприятен индицент с най-големия донор на чуждестранна помощ на страната му. Освен това той няма да вкара повредения си кораб прекалено навътре в засилващата се буря.

— Тогава защо продължава да ни следва?

— Поради две причини. Първо, не знае точното ни положение и все още се надява да ни пресрещне преди да сме стигнали до международни води. Второ, нашият команданте е човек на благородните жестове. Досущ като куче, което опъва докрай веригата си, макар и да знае, че плячката е извън обсега му, той ще ни преследва досами границата на териториалните води на страната му, след което ще се върне назад.

— Добър анализ — рече Бритън, — но дали е верен?

— Да — отвърна Глин, — верен е.

Тонът му бе спокоен и убедителен.

Лойд се усмихна.

— Преди допуснах грешка, като не ти се доверих. Сега съм доволен. Щом твърдиш, че няма да премине линията, значи няма да я премине.

Бритън не каза нищо повече. Глин се обърна към нея с личен, почти интимен жест и Лойд с изненада видя как улови нежно ръцете й. Той не можа да долови думите на Глин, ала Бритън като че се изчерви.

— Добре — рече тя толкова тихо, че едва я чуха.

Изведнъж се появи Пъпъп, и двете му чаши бяха празни, протегна ги напред с умолителен жест. Лойд го погледна, забеляза, че той инстинктивно пазеше равновесие, въпреки тежкото клатене.

— Има ли още? — рече яганът. — За мен и за приятеля ми, искам да кажа.

Нямаше време да му отговарят. Изведнъж се усети силна вибрация и дълбок тътен, който разтърси целия корпус на танкера. Ярките светлини премигнаха, а редицата от монитори потънаха в сиви електронни „снежинки“. Бритън и офицерите й мигновено заеха местата си.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита остро Лойд.

Никой не му отговори. Глин се бе върнал при оператора си и разговаряше с него с нисък, настойчив тон. Във вътрешността на кораба се почувства силно, прилично на стон, потреперване. Последва го още едно.

А след това, тъй внезапно, както беше започнало, всичко свърши: екраните светнаха отново, лампите станаха по-ярки и с по-устойчива светлина. Чу се хор от чуруликания и тихо бръмчене: електронните устройства на мостика се рестартираха.

— Не знаем какво е — отвърна Бритън най-сетне на въпроса на Лойд. Погледът й пробяга по уредите. — Някакъв вид обща повреда. Навярно — експлозия. Изглежда е поразила всички корабни системи. — Обърна се към старши помощника. — Искам веднага оценка на щетите и повредите.

Хауъл вдигна телефона и проведе два бързи разговора. След втория остави слушалката; лицето му бе придобило пепеляв цвят.

— Товарният танк — рече той, — онзи, с метеорита. Имало е сериозна злополука.

— Каква злополука? — попита Глин.

— Разряд от метеорита.

Глин се обърна към Макфарлън и Амира.

— Заемете се с това. Разберете какво се е случило и защо. Доктор Брамбъл, вие най-добре да…

Но Брамбъл вече бе изчезнал от мостика.

Валенар се взираше в мрака, сякаш самият акт на взиране щеше да вкара неуловимия танкер в полезрението му.

— Статус — рече отново той на офицера на командния пулт.

— Трудно е да се каже при това електронно затъмнение, сър. Предположението ми е, че целта плава на курс девет-нула-нула със скорост около шестнайсет възла.

— Разстояние?

— Не мога да определя точно, сър. Някъде около трийсет мили. Нямаше да имаме и това неточно определение, ако електронното заглушаване не беше намаляло за малко преди няколко минути.