— Гарса е — рече той. — Не мога да го чуя заради бурята.

Обърна се към Хауъл.

— Включете го към интеркома. Максимална сила на звука.

— Ели! — гръмна внезапно гласът на Гарса.

Усиленият звук придаваше на паниката в гласа му груб, отчаян оттенък. Бритън чуваше зад него стоновете и скърцането на подложения на големи напрежения метал.

— Слушам.

— Започнахме да губим основните кръстовидни греди!

— Укрепвайте ги.

Бритън се удиви от спокойния, сериозен тон на Глин.

Корабът отново взе да се накренява.

— Ели, цялата конструкция се разпада по-бързо, отколкото можем да й насмогнем…

Корабът се наклони още и нов мощен писък на метала удави гласа на Гарса.

— Мануел — продължи Глин, — Рошфор е знаел какво прави, когато е проектирал шейната. Тя е по-здрава, отколкото предполагаш. Действайте стъпка подир стъпка.

Корабът продължи да се накренява.

— Ели, камъкът… Той се движи! Не мога…

Радиостанцията замлъкна.

Корабът спря движението си, корпусът му се разтърси, след това бавно започна да се изправя. Бритън усети отново как нещо го спъва — приличаше на кратка пауза — сякаш корабът бе закачил нещо за миг.

Глин не откъсваше очи от говорителя. След малко той отново изпука. Проехтя гласът на Гарса.

— Ели? Там ли си?

— Да.

— Мисля, че онова нещо се размърда леко, но се върна обратно на мястото си.

Глин почти се усмихна.

— Мануел, виждаш ли, че преиграваш? Не се паникьосвай. Съсредоточи се върху критичните точки и забрави всичко останало. Тройно осигуряване. В онази шейна и паяжината е вграден огромен излишък от здравина. Двойно осигуряване. Недей го забравя.

— Слушам, сър.

Корабът влезе в поредното накреняване; бавно, агонизиращо, тътнещо движение. След кратка пауза Сали отново почувства нещо ново, нещо по-различно в движението на кораба… Нещо зловещо.

Погледна Глин, а после и Лойд. Видя, че не бяха забелязали. Когато метеоритът помръдна, тя усети как това бе въздействало върху целия корпус. Огромният „Ролвааг“ едва не се завъртя на гребена на последната вълна. Питаше се дали това не бе плод на въображението й. Изчака докато корабът не потъна в неестествената тишина на падината, за да започне отново да се издига. Включи светлините на главната палуба и прожекторите на надстройката: искаше да види как се държи съдът над водата. Издигаше се, потреперваше, сякаш да се отърси от товара си, тежката черна вода струеше покрай бордовете му и от шпигатите. Когато се изкачиха на гребена, нещото в товарния танк застена отново; корабът бавно се плъзна по дългата стена на вълната, потрепервайки, докато се изкачва срещу вятъра. Носът му изскочи из сриващия се гребен и протестният стон на метала и дървото се превърна в писък, който отекна във всички „кости“ на корпуса. И ето го отново: „Ролвааг“ извърши същото зловещо движение, докато беше на гребена — отклонение от курса, почти пълно завъртане около оста, след което се сгромоляса във водата. Последва колебание преди да се изправи — и това бе най-лошото от всичко.

Веднъж, по време на ужасна буря в близост до Голямата плитчина31, тя бе видяла как един кораб се пречупи. Корпусът му се разчлени с ужасяващ звук; черната вода нахлу и почти мигновено заля най-ниските помещения. Никой нямаше шанса да изплува: всички бяха засмукани в дълбините. Това бе гледка, която и до ден-днешен тревожеше сънищата й.

Погледна към Хауъл. Той също бе забелязал забавеното изправяне на кораба: гледаше я напрегнат, с ококорени кръгли очи. Никога не го бе виждала толкова изплашен.

— Капитане… — понечи да каже нещо той, но гласът му пресекна.

Тя погледна към Глин. Знаеше какво щеше да отговори той. Но неин дълг беше да го произнесе.

„Ролвааг“ бе на ръба да се пречупи.

Започнаха да се свличат в поредната падина, вятърът рязко стихна до нулата. Тя се възползва от възможността и се огледа: Лойд, Макфарлън, Амира, Глин, Хауъл, Банкс, останалите офицери на вахта. Всички мълчаха. Всички гледаха нея. Всички очакваха тя да направи нещо, да спаси живота им.

— Мистър Лойд — рече тя.

— Да? — пристъпи той, готов да помогне.

Нямаше да бъде лесно.

Зловещо потрепване разтърси пултовете и прозорците, след като голяма напречна вълна атакува кораба. След като шумът й стихна и корабът продължи да се плъзга надолу, Бритън пое отново дъх.

— Мистър Лойд — повтори тя, — метеоритът трябва да бъде изхвърлен.

При тези нейни думи Макфарлън усети странно свиване в стомаха. Сякаш някакъв галваничен разряд премина по цялото му тяло. В никакъв случай! Това бе невъзможно. Опита се да се отърси от морската болест, от страха на последните няколко мъчителни минути.

— В никакъв случай — чу да отговаря Лойд.

Каза го тихо, думите едва се чуваха на фона на рева на морето. Въпреки това те бяха изпълнени с огромната сила на убедеността. На мостика се възцари мълчание, а корабът продължи да потъва дълбоко в неестественото спокойствие на падината.

— Аз съм капитанът на този кораб — рече тихо Бритън. — Животът на екипажа ми зависи от това. Мистър Глин, нареждам ви да задействате аварийния люк. Заповядвам ви.

Почти без никакво колебание Глин се обърна към пулта на ЕИР.

— Не! — изкрещя Лойд и улови здраво ръката на Глин. — Ако докоснеш този компютър, ще те убия с голи ръце.

С бързо и рязко движение Глин се освободи от хватката му и Лойд изгуби равновесие. Едрият мъжага залитна, сетне се изправи задъхан. Корабът отново се накрени и металическият стон се понесе по цялата дължина на корпуса му. После движението замря и всички се уловиха за най-близките дръжки.

— Чухте ли това, мистър Лойд? — надвика Бритън скърцането на протестиращия метал. — Онзи негодник там долу убива кораба ми!

— Глин, стой настрани от онази клавиатура!

— Капитанът издаде заповед — изкрещя високо Хауъл.

— Не! Единствено Глин знае кода и той няма да го направи! Не може, не и без моето разрешение! Ели, чуваш ли ме? Заповядвам ти да не задействаш аварийния люк.

ЛОЙД изведнъж се втурна и блокира с тяло достъпа до компютъра на ЕИР.

Хауъл се обърна:

— Охрана! Арестувайте този човек и го махнете от мостика.

Бритън обаче вдигна ръка.

— Мистър Лойд, отдръпнете се от компютъра. Мистър Глин, изпълнете заповедта ми.

Корабът започна да се накренява още повече, ужасяващо пращене се понесе из целия стоманен корпус, извиси се с една октава нагоре в заглушения рев на разкъсан метал, който изведнъж секна, когато започнаха да се изкачват.

Лойд сграбчи компютъра, погледът му бе на обезумял човек.

— Сам! — извика той и трескаво затърси Макфарлън с поглед.

Макфарлън гледаше слисан, почти парализиран от противоречивите чувства, които го бяха обзели: ужасният страх за собствената му кожа и желанието да притежава камъка и безкрайните му загадки. По-скоро би потънал с него, отколкото да се откаже от него. Е, почти…

— Сам! — Тонът на Лойд сега бе умоляващ. — Ти си ученият тук. Кажи им за всичките изследвания, които си направил, за острова на стабилността, за новия елемент… — Думите му вече звучаха несвързано. — Кажи им защо е толкова важен. Кажи им защо не могат да изхвърлят камъка!

Макфарлън усети как гърлото му се свива и осъзна за първи път колко безотговорно бе решението им да превозят метеорита по море. Ако сега потънеше, той щеше да се зарови дълбоко в тинята на океанското дъно, на дълбочина две мили и никога повече нямаше да има достъп до него. Загубата за науката щеше да бъде катастрофална. Това наистина бе немислимо.

Гласът му най-сетне излезе:

— Лойд е прав. Това е може би най-важното научно откритие за всички времена. Не можете да го изхвърлите.

Бритън се обърна към него.

— Вече нямаме друг избор. Метеоритът ще отиде на дъното — независимо какво ще сторим ние. Тъй че ни остава да отговорим само на един въпрос: Ще го оставим ли да ни повлече заедно със себе си?