— Моля те, Сам. Нито една смърт не е приемлива. Но почти във всеки проект, по който съм работила в ЕИР, е имало нещастни случаи. Това е заложено в същината на този бизнес.

Поседяха още известно време, всеки гледаше настрани от другия. След това Рейчъл се изправи.

— Хайде — рече тихо тя и изтупа снега от себе си. — Който стигне последен, ще измие епруветките.

Команданте Емилияно Валенар стоеше на puente volante, тоест на открития мостик, на разрушителя и оглеждаше огромния танкер с бойния си бинокъл. Бавно, внимателно, погледът му се плъзгаше от носа по главната палуба назад и назад, докато най-сетне не стигна до надстройката. Както винаги това бе интересно „пътешествие“. Отдаде му толкова много време и внимание, че накрая му се струваше, че познава всеки ръждив финестрин, всяка лодбалка, всяко петно разлят нефт. Имаше неща в този т.нар. рудовоз, които намираше за подозрителни: онези скрити ниско антени, които определено изглеждаха като от някакво пасивно електронно устройство за наблюдение. А много високата антена на върха на корабната мачта, въпреки окаяния си вид, изглеждаше като антена на радар за откриване на въздушни цели.

Свали бинокъла, бръкна в джоба си с обутата в ръкавица ръка и извади писмото, което бе получил от геолога от Валпарайсо.

Валенар прокара ръка по релефния печат върху горната част на писмото. След това, обзет от гневен спазъм, го смачка на топка и го мушна в джоба си. Анализът не си струваше дори хартията, върху която бе написан.

Отново вдигна бинокъла към чуждестранния кораб. Тук не биваше да се закотвя никакъв кораб с подобни размери. В района на островите Хорн имаше само една позната котвена стоянка — Сургидеро Отер — и тя бе в далечния край на Исла Уоластън. В протока Франклин нямаше подходящо дъно, което да задържи котва, с изключение на една козирка, която бе известна само нему, защото именно той я бе открил. Теченията бяха много силни. Само най-невеж капитан би опитал да застане тук. А и тогава би трябвало със сигурност да подаде вързални въжета към брега.

Този кораб обаче бе хвърлил котва на лош грунт и стоеше там от няколко дни, люлееше се напред назад с прилива и вятъра, сякаш бе намерил най-хубавата котвена стоянка на света. Отпървом Валенар се изненада от това. Изглеждаше като чудо. Ала сетне забеляза малките, появяващи се на неравни интервали водовъртежи зад кърмата на кораба и разбра, че работеха спомагателните му винтове. Работеха постоянно. Регулираха хода им, за да задържат кораба неподвижен при простоянно променящите се течения в протока, с изключение на приливите и отливите, когато използваха винтовете, за да развъртят кораба.

А това можеше да означава само едно нещо: котвените вериги бяха за заблуда. Корабът бе съоръжен с динамична позиционираща система (ДПС). Това изискваше връзка с геостационарен навигационен спътник и мощен компютър, който да управлява корабните машини, за да го поддържат в една и съща точка на планетата. Това бе най-модерна технология. Валенар бе чел за нея, но никога не я бе виждал в действие. Нито един кораб от чилийските ВМС не бе съоръжен с ДПС. Бе изключително скъпо да се монтира дори на малък съд и харчеше огромни количества гориво. Но ето, че тук я имаше, на този ужким очукан, преустроен танкер.

Пое дълбоко дъх и изви бинокъла от кораба към острова отвъд него. Фокусира го върху бараката с екипировката и пътя, който водеше към вътрешността, към мината. Имаше голям белег върху склона на един хълм, където до приличащи на вирове изпомпана вода работеха тежки машини. Но и тук имаше измама. Нямаше хидравлични струйници, нито отмиващи потоци, характерни за откритите мини. Ако се изключат вировете, то операцията бе съвсем „чиста“. Всъщност — прекалено чиста. Бе израсъл край минно селище на север и знаеше как изглеждат подобни места.

Дълбоко в сърцето си команданте знаеше, че американците не търсят злато. А пък и всеки глупак би могъл да види, че не копаят и за желязна руда. Повече от всичко друго приличаше на операция за търсене на диаманти. Но ако американците търсеха диаманти, защо бяха докарали такъв огромен кораб? Пялата операция — от начало до край — имаше привкус на двойственост.

Почуди се дали цялата тази работа нямаше нещо общо с легендите за острова, със старите митове на яганите. Бегло си спомни борачото24 Джон Пъпъп да бръщолеви за някаква легенда една вечер в бара.

Опита се да си спомни каква бе тя: нещо за разгневения бог и за сина му, който убил брат си. Само да пипне Пъпъп, така ще направи, че последното нещо, което онзи ще стори на този свят, ще е да му разкаже всичко, което знае.

Чу приближаващи стъпки, до него се приближи вахтеният офицер.

— Команданте — обърна се той и козирува. — От машината докладваха пълна готовност.

— Много добре. Поемете по курс нула-девет-нула. И моля изпратете тук господин Тимер.

Офицерът козирува отново, обърна се и напусна открития мостик. Валенар се намръщи, докато го гледаше как се спуска по металната стълба. Беше получил нови заповеди; както винаги те се свеждаха до безцелно патрулиране из пустите води.

Бръкна със здравата си ръка в джоба на куртката и извади парчето скала, което бе получил ведно с писмото. Беше малко по-голямо от сушена слива. Ала въпреки това бе убеден, че в него се съдържаше тайната на онова, което американците правеха. Бяха узнали нещо от машината на изследователя и от торбата с камъни. Нещо достатъчно важно, за да вложат огромни пари и да докарат на това отдалечено и опасно място толкова техника.

Валенар стисна здраво камъчето. Трябваше да узнае онова, което знаеха американците. Щом онзи слабоумен геолог от университета не можеше да му помогне, той щеше да намери някой друг, който да го стори. Знаеше, че Австралия разполага с едни от най-добрите геолози в света. Там ще изпрати камъчето — с експресна поща. Те ще разкрият тайната му. Тогава ще научи какво търсят. И как да реагира.

— Сър!

Гласът на Тимер прекъсна мислите му.

Валенар погледна стройната фигура на застаналия мирно офицер; взря се в сините му очи и изрусялата от слънцето коса, в безупречно чистата му униформа. Командирът на свързочната бойна част Тимер изпъкваше дори всред екипажа, който бе съвършено обучен на мигновено, инстинктивно подчинение. Майка му бе дошла от Германия през 1945-а година; красива жена, културна, чувствена. Тимер бе възпитан строго. И не му бе чужда употребата на сила.

— Свободно — рече Валенар с омекнал тон.

Тимер се отпусна едва забележимо.

Валенар скръсти ръце на гърба си и се вгледа в ясното небе.

— Поемаме на изток — рече той, — но ще се върнем тук утре. Очаква се лошо време.

— Тъй вярно, сър.

Тимер продължаваше да гледа право пред себе си.

— Тогава ще имам една задача за теб. Тя ще е свързана с известен риск.

— Очаквам я с нетърпение, сър.

Команданте Валенар се усмихна.

— Знаех си, че ще е така — рече той и в тона му прозвуча едва доловима нотка на гордост.

Макфарлън спря пред външните врати на лазарета на „Ролвааг“. Винаги бе изпитвал болезнен страх от лекарски кабинети и болници — от всяко място, напомнящо за тленността. Чакалнята на „Ролвааг“ бе лишена дори от фалшивото усещане за спокойствие, което подобни места обикновено се опитват да внушат. Тук липсваха списанията с подгънати ъгълчета и овехтелите репродукции на Норман Рокуел по стените. Единствената украса бе голям училищен, цветен плакат, чийто предмет бяха различните кожни болести. Мястото миришеше толкова силно на медицински спирт и на йод, че Макфарлън бе убеден, че старият доктор ги използваше за почистване на мокета.