Главното чувство, което владееше Рошфор, бе объркването. Макар да бе кратък, пътят от комуникационната барака дотук сякаш бе отнел цяла вечност. Макар теренът да бе напуснат, той усещаше как десетки чифтове очи — без съмнение укоризнено — бяха впити в гърба му.

Беше монтирал петдесет процента повече крикове, отколкото бе сметнал за необходимо. Това бе в рамките на оперативните правила на ЕИР и му се струваше, че съотношението бе безопасно. Но бе сбъркал в изчисленията. Трябваше да заложи на двойното осигуряване — да монтира комплект от двеста крика. Ала, от друга страна, времето винаги го притискаше, тази прибързаност сякаш витаеше над всичко тук, носеше се от Лойд към Глин и влияеше върху всичко, което правеха. Затова Рошфор бе предложил сто и петдесет крика и Глин не бе поставил под съмнение решението му. Факт бе, че никой не му бе казал нещо за грешка, дори не бе намекнал, че е направена грешка. Но това не отменяше факта, че беше сбъркал. А Рошфор не можеше да понесе мисълта, че е сбъркал. Целият беше пропит от горчивина.

Като стигна до дъното, той пое бързо по тунела, навел инстинктивно глава под редицата флуоресцентни лампи. Вериги от ледени висулки, оформили се от кондензиралия дъх на работниците, стърчаха като пера от гредите и подпорите. Евънс, който вървеше подире му, прокара пръст по тях, като продължаваше да си подсвирква.

Рошфор бе унижен, а не обезпокоен. Знаеше, че дори ако криковете в шести сектор поддадат — което бе почти невъзможно — бе малко вероятно метеоритът да стори нещо друго, освен да се върне обратно на мястото си. Беше си стоял там незнайно колко хилядолетия, а силите на масата и инерцията определяха той да си остане пак в това положение. Най-лошият сценарий означаваше да се завърнат там, откъдето бяха започнали.

„Там, откъдето бяха започнали…“ Устните му очертаха твърда линия. Това означаваше да се монтират още крикове, може би дори да се прокопаят още няколко тунела. Той бе препоръчал настоятелно пред Глин хората от персонала на Музея на Лойд да стоят настрани; че това трябва да бъде експедиция само на ЕИР; че личната намеса на Лойд трябваше да се сведе само до получаването на метеорита и плащането на сметката. Но поради някаква причина, известна само нему, Глин бе допуснал Лойд да получава всекидневни сводки. И ето какъв бе резултатът.

Тунелът стигна до първи сектор, след това зави наляво под деветдесет градуса. Рошфор продължи по главния тунел още петнайсетина метра, след това пое по едно от разклоненията, което завиваше към далечния край на метеорита. Радиостанцията избръмча и той я откачи от колана си.

— Наближаваме сектор шест — рече той.

— Диагностиката показва, че всички крикове в този сектор, с изключение на четвърти и шести, трябва да бъдат разтоварени — рече Глин. — Преценихме, че ще можете да изпълните задачата за шестнайсет минути.

„За дванайсет“, помисли си Рошфор, но отвърна:

— Разбрано.

Страничният тунел обикаляше предната част на метеорита и се разклоняваше в три тръби за достъп. Рошфор избра средната тръба. Виждаше пред себе си криковете от шести сектор — жълти на фона на кървавочервения метеорит. Бяха подредени в дълга линия, която започваше от края на тръбата за достъп. Докато вървеше напред, той провери всичките петнайсет един по един. Изглеждаха напълно безопасни, лапообразните им крака бяха здраво закрепени за основата на вертикалните подпори, сервопрововодите се виеха в потоци от кабели и шлангове. Криковете сякаш не бяха помръднали ни най-малко. Трудно бе да се повярва, че до един бяха блокирали под сто тона тежест.

Въздъхна раздразнено и клекна до първия крик. Коремът на метеорита се извиваше над него, издут гладко и равно, сякаш бе направен от машина. Евънс дойде с малък кух лост за отваряне на хидравличните клапани.

— Прилича на голяма топка за боулинг, нали? — рече весело той.

Рошфор изсумтя и посочи към лостчето на клапана на първия крик. Евънс клекна до него, улови го със своя кух лост и започна да го върти внимателно.

— Не се безпокой, няма да се счупи — сопна му се Рошфор. — Да вървим. Чакат ни още дванайсет.

Евънс завъртя по-бързо лостчето на деветдесет градуса. Рошфор сръчно изби с малък чук ръчния плъзгач отзад на крика, който отваряше плочката за аварийно разтоварване. Светна червена лампичка, която показваше, че клапанът е отключен и готов за разтоварване.

След първия крик Евънс вече се колебаеше по-малко и двамата заработиха бързо в тандем, движеха се по веригата крикове, като пропуснаха само онези с номера четири и шест. При последния крик, номер петнайсет, се спряха. Рошфор погледна часовника си. Цялата работа им бе отнела само осем минути. Единственото, което им оставаше сега, бе да се върнат по веригата и да натиснат бутоните за разтоварване на всеки клапан. Макар хидравличната течност да бе под голямо налягане, вътрешните регулатори щяха да осигурят плавно изхвърляне и бавно разтоварване на криковете. В това време компютърът за управление в комуникационната барака щеше да освободи едновременно от товар всички останали крикове. Ситуацията щеше да се върне в нормалното си русло и тогава им оставаше само да поставят още крикове и да опитат отново. Щеше да предложи на Глин да се подсигурят още повече — с триста крика. Но щеше да им е нужен поне един ден да ги прехвърлят от кораба, да ги поставят на място, да свържат сервоуправлението, да ги диагностицират. Щяха да се нуждаят и от още тунели… Той поклати глава. Още от самото начало трябваше да монтира триста крика.

— Тук е доста топло — каза Евънс и отметна качулката си.

Рошфор не му отговори. За него горещината и студът бяха едно и също. Двамата мъже се обърнаха и тръгнаха по веригата крикове, спираха пред всеки, за да вдигнат предпазната плочка и да натиснат бутона за аварийно изпускане на хидравличната течност.

Бяха минали половината, когато лек шум, като от мишка, накара Рошфор да спре.

Макар да бе важно изпускането на течността да започне едновременно от всички крикове, звукът бе толкова необичаен, че Рошфор погледна надолу по веригата крикове, опитвайки се да уточни източника на шума. Изглежда идваше от челото на веригата крикове. Погледна в тази посока и шумът се чу отново: някакво съвсем тихо, като шепот, изскърцване. Присви очи. Крик номер едно не изглеждаше в ред; беше необичайно изкривен.

Не му бе нужно време да мисли.

— Излизай! — изкрещя той. — Веднага!

Скочи на крака и спринтира към тръбата за достъп, следван по петите от Евънс. Знаеше, че върху онези крикове имаше по-голям товар, отколкото бяха пресметнали дори в най-песимистичните си предположения, много по-голям товар. А това колко точно по-голям беше той, щеше да предопредели дали щяха да се измъкнат навреме.

Чуваше как Евънс тича зад него, как трополеше, как изсумтяваше с всяка крачка. Но още преди да стигнат тръбата за достъп първият крик поддаде с ужасяващ трясък, последван от втори, от трети — криковете поддаваха един подир друг. Последва пауза, след което се чу неравна серия изпуквания, също като откос от картечница, след като и останалите крикове поддадоха. Рошфор мигновено бе заобиколен от ослепяващи го струи хидравлична течност. Чу се бръмчене като от огромна шевна машина — подпорите и крепителните греди започнаха да се трошат. Той тичаше отчаяно всред пръските, огромната мощ на течността под налягане разкъса якето му на парцали и прогаряше плътта. Изчисли на ум, че възможността за оцеляване намалява бързо.

Разбра, че бе станала равна на нула, когато метеоритът се килна към него със силно кухо избумтяване, смачка стоманата по пътя си, вдигна гейзери пръст, кал и лед, които замъглиха зрението му, докато най-сетне единственото, което виждаше, бе блестящото, неумолимо, безпощадно червено.

Когато Макфарлън влезе в библиотеката на „Ролвааг“, завари там притихнала група хора, пръсната по столовете и диваните. Във въздуха витаеше потрес и отчаяние. Гарса се взираше невъзмутимо през стената с прозорци над протока Франклин към Исла Десеит. Амира седеше в един ъгъл, свила колене под брадичката си. Бритън и старши помощник-капитанът Хауъл разговаряха тихо помежду си. Дори саможивият доктор Брамбъл бе тук, барабанеше с пръсти по стола и поглеждаше нетърпеливо часовника си. От всички по-важни играчи отсъстваше само Глин. След като Макфарлън зае мястото си, вратата на библиотеката се отвори отново и ръководителят на ЕИР влезе с тънка папка под мишница. По петите го следваше Джон Пъпъп, усмивката и веселата му стъпка не подхождаха на мрачното настроение, което владееше групата. Макфарлън не се изненада да го види: Пъпъп нямаше желание да слезе на брега, но когато Глин бе на борда на „Ролвааг“ яганът постоянно бе до него и го следваше като вярно куче.