— Ще се радвам да бъда полезен — рече Пъпъп и думите му прозвучаха така, сякаш ги бе изрекъл някой британски лакей.

Лойд погледна Глин, после — Пъпъп, и отново — Глин. След това избухна в печален смях.

— Никой не обича да бъде предвидим. Теб нищо ли не може да те изненада?

— Не сте ме наели да се изненадвам, мистър Лойд. Ще разполагате само с няколко часа дневна светлина, тъй че трябва да отплавате веднага, щом корабът пристигне в протока Франклин. Бихте могли да помислите да отложите за утре сутринта.

Лойд поклати глава.

— Не. Времето ми тук е ограничено.

Глин кимна, сякаш не бе очаквал нищо друго.

— Пъпъп ми каза, че на подветрения бряг на острова има малко заливче със сърповидна форма. Там катерът може да излезе направо на чакъла на брега. Но ще трябва да се разтоварите, а после и да се натоварите бързо.

Лойд въздъхна.

— Теб наистина те бива да лишаваш живота от романтиката му.

— Не — отвърна Глин и се изправи. — Само премахвам несигурностите. — После кимна към прозореца. — А ако желаете романтика, просто погледнете навън.

Пристъпиха напред. Макфарлън забеляза малък остров, който тъкмо се появяваше в полезрението им — по-тъмен дори от черните води, които го заобикаляха.

— Това, господа, е Исла Десоласион.

Макфарлън се вгледа по-внимателно със смесица от любопитство и растящо вълнение. Едничък сноп светлина се движеше над отвратителните скали и ту изчезваше, ту се появяваше, следвайки капризите на обгръщащата ги мъгла. Огромни вълни се разбиваха о каменистите брегове. Забеляза в северния край на острова двуострата скала на разцепен вулканичен кратер. В централната долина се извиваше дълбок глетчер, чийто леден център бе като полиран от вятъра: тюркоаз на фона на чернобелия пейзаж.

След малко заговори Лойд:

— Ей Богу, ето го! Нашият остров, Ели, на края на света. Нашият остров. И моят метеорит.

Чуха зад гърба си странен, тих кикот. Макфарлън се обърна и видя Пъпъп, който бе мълчал по време на целия разговор; сега той бе закрил уста с тънките си пръсти.

— Какво има? — попита остро Лойд.

Ала Пъпъп не отговори, а продължи да се смее, отстъпвайки с поклони назад, тътреше се към вратата, а пронизващите му черни очи продължаваха да фиксират Лойд.

След час танкерът навлезе в протока Франклин, който представляваше по-скоро залив с неправилна форма, окръжен от скалистите върхове на островите нос Хорн. Макфарлън вече седеше по средата на открития катер, стиснал здраво планшира, навлякъл неудобно голямата спасителна жилетка върху тежкото си яке и мушамата. Вълните, които бяха предизвикали неприятното клатене на „Ролвааг“, сега подхвърляха катерчето като детска хартиена лодчица. Старши помощник-капитанът Виктор Хауъл стоеше на руля, лицето му бе сбръчкано от съсредоточаване в стремежа му да поддържа курса си. Джон Пъпъп се бе изкатерил на носа и се бе проснал там като възбудено хлапе, стиснал здраво с ръце кнехтчетата на двата борда. През последния час бе изиграл на „Ролвааг“ ролята на импровизиран пристанищен пилот и изрядко изричаните от него команди превърнаха онова, което се очертаваше като трудно подхождане, в плаване, от което можеха да настръхнат косите и на най-опитните моряци. Сега лицето му бе обърнато към острова, а раменете му се бяха покрили с лек снежец.

Катерът подскачаше и се накланяше и Макфарлън стисна още по-здраво планшира.

Когато наближиха подветрения бряг на Исла Десоласион вълнението намаля. Островът се извиси над тях, верен на името си: от насипаните от вятъра снежни преспи стърчаха черни скали като строшени кокалчета на човешки юмрук. Появи се заливче, тъмно под сянката на издадена напред скала. Следвайки знака на Пъпъп, Хауъл насочи катера към него. На десет метра от брега той изключи хода и едновременно с това вдигна винта. Катерът се плъзна леко и се заби със стържене в обсипания с дребни камъчета бряг. Пъпъп скочи като маймунка, следван от Макфарлън. Той се обърна и протегна ръка да помогне на Лойд.

— Не съм чак толкова стар, за Бога — рече Лойд, който грабна един вързоп и скочи.

Хауъл даде с рев заден ход.

— Ще се върна в три часа — извика им той.

Макфарлън изгледа как катерът се отдалечава от брега. Отвъд него можеше да види стената с цвят на цинк — лошото време идваше към тях. Макфарлън потрепери от студ. Макар да знаеше, че „Ролвааг“ се намира на по-малко от миля разстояние, все пак му се искаше да можеше да го вижда. „Нестор бе прав — помисли си той. — Това наистина е самият край на света.“

— Е, Сам, разполагаме с два часа — каза широко усмихнат Лойд. — Да се възползваме по най-добрия начин от тях. — Бръкна в джоба си и извади малка камера. — Нека Пъпъп да заснеме нашето първо стъпване на брега. — Огледа се. — Но къде изчезна той?

Макфарлън също огледа малкия плаж. Пъпъп не се виждаше никъде.

— Пъпъп! — извика Лойд.

— Тук, горе, шефе! — чу се слаб вик над главите им.

Макфарлън погледна нагоре и зърна очертания на фона на смрачаващото се небе силует върху издадената скала. Махаше с костелива ръка, а с другата сочеше близкият овраг, който разделяше на две челото на скалата.

— Как успя да се изкатери там толкова бързо? — попита Макфарлън.

— Той е доста странна птичка, нали? — поклати глава Лойд. — Дано да е запомнил пътя.

Отидоха до основата на скалата. Изхвърлени от бурите ледени късове бяха пръснати по каменистия бряг. Въздухът бе изпълнен с острата миризма на мъх и на сол. Макфарлън присви очи и огледа черната базалтова скала. Пое дълбоко дъх и пое нагоре по тясната пукнатина. Изкачването бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед: оврагът бе хлъзгав от пресования сняг, а последните пет метра бяха опасно лазене по покритите с лед балвани. Чуваше как Лойд пъхти подире му. Но поддържаше добро темпо за човек на шейсет години и те скоро се изкатериха на върха на ската.

— Добре! — извика Пъпъп, поклони се и изръкопляска. — Много добре!

Макфарлън се наведе напред, положил длани върху коленете си. Студеният въздух изгаряше дробовете му, а тялото му бе мокро от пот под арктическото яке. Чу как седналия до него Лойд се опитва да възвърне нормалното си дишане. Не спомена нищо за камерата.

Като се изправи, Макфарлън видя, че стояха върху покрита с камъни равнина. На четвърт миля по-нататък бе дългият глетчер, който се простираше до самото сърце на острова. Облаците вече покриваха цялото небе и снеговалежът се засили.

Без да каже и дума, Пъпъп се обърна и пое с бърза крачка. Лойд и Макфарлън се запрепъваха да не изостанат; заизкачваха се по лекия наклон. С удивителна бързина снегът премина във виелица и превърна света им в бяло кълбо. Пъпъп едва се виждаше на около седем-осем метра пред тях — беше като подскачащ призрак. След като се изкачиха още малко, вятърът се усили и снегът зафуча хоризонтално, като блокира полезрението на Макфарлън. В този момент бе доволен, че Глин беше настоял да обуят тежки ботуши и арктически комбинезони и якета.

Прехвърлиха билото. Снегът сега бръснеше странично и Макфарлън успя да зърне долината пред тях. Намираха се на върха на хребет, надвиснал над глетчера. Оттук изглеждаше много по-голям: огромна синьобяла маса, почти непреодолим ледник. Спускаше се по средата на долината, обградена от ниски възвишения. Зад нея двойният вулканчен връх се издигаше като змийски зъби. Макфарлън забеляза, че към тях откъм долината се носи нов снежен шквал: непрогледна бяла стена, която поглъщаше всичко по пътя си.

— Внушителна гледка оттук, а? — рече Пъпъп.

Лойд кимна. Ръбовете на якето му бяха побелели от снега, а брадичката му блестеше с ледени висулки. Рече:

— Чудех се за този голям глетчер в средата. Има ли си име?

— О, да — рече Пъпъп и кимна няколко пъти, като тънкият му мустак се заклати в такт. — Наричат го „Повръщаното на Ханукса.“

— Колко колоритно. А онези два върха?