Чу рева на дизелите му: разрушителят се опитваше да маневрира. Но в следващия миг вълната го застигна; корабът се наклони, издигна се, продължи да се издига накренен, лъснаха ръждивите стоманени листи на носа му. В един болезнено мъчителен миг той сякаш застина на място, килнат рязко надясно, двете му мачти бяха почти хоризонтални спрямо морето, докато гребенът на чудовищната вълна се разпенваше около него. Корабът остана увиснал, сякаш уловил се за вълната, като че се чудеше дали да се изправи или да потъне. Бритън усети как сърцето й заби лудо в гърдите. Тогава разрушителят потрепери и започна да се изправя, водата се оттичаше от палубата му. „Не сработи — помисли си тя — Господи, не стана.“

Изправящият момент се забави, корабът отново се спря, след което пак хлътна във водата. Чу се подобие на въздишка от надстройката му, струи пръски се стрелнаха във всички посоки, след което разрушителят се преобърна и лигавият му от водата кил се залюля тежко във въздуха. Последва нова, по-силна въздишка; тежък водовъртеж от вода, пяна и въздушни мехурчета; а после с леко завъртане корпусът изчезна в ледените дълбини. Последва втора, по-слаба експлозия от въздушни мехурчета, после и те изчезнаха, оставили подире си само черната повърхност на водата.

Всичко това отне по-малко от деветдесет секунди.

Бритън видя как необикновената вълна се понесе към тях, разгръщаше се и намаляваше силата си.

— Дръж се — прошепна Глин.

Танкерът посрещна вълната с кърмата си, надигна се рязко, накрени се и след това с лекота се изправи.

Бритън освободи ръката си от Глин и вдигна бинокъла. Не можеше да повярва, че разрушителят бе изчезнал. Нямаше нито един човек, нито един спасителен сал… „Алмиранте Рамирес“ бе изчезнал без да остави никаква следа.

Глин гледаше към острова и Бритън проследи погледа му. Там, на ръба на леденото плато, се виждаха четири черни петънца: мъже в неопренови костюми, кръстосали ръце със свити юмруци над главите си. Един по един осветителните снаряди падаха в морето с леко изсъскване. Мракът се върна.

Глин вдигна радиостанцията.

— Операцията — приключена — произнесе тихо той. — Пригответе се да посрещнете катера.

Палмър Лойд изгуби за миг дар слово. Бе толкова сигурен в надвисналата смърт, че да стои тук, на мостика, и да може да поеме дъх, му се струваше истинско чудо. След като най-сетне се съвзе, той се обърна към Глин:

— Защо не ми каза?

— Шансовете за успех бяха минимални. Аз самият не вярвах, че ще сполучим. — Устните му потрепнаха за миг в иронична усмивка. — Изискваше се известна доза късмет.

В неочакван физически изблик на емоции Лойд направи няколко крачки напред и грабна Глин в мечешката си прегръдка.

— Господи — рече той, — чувствам се като обречен на смърт, когото са помилвали. Ели, съществува ли нещо, което не би могъл да направиш?

Усети, че се разплака, но това изобщо не го притесни.

— Не всичко е приключило.

Лойд посрещна с усмивка скромността му.

Бритън се обърна към Хауъл:

— Поемаме ли вода?

— Не и толкова, че сантинните помпи да не могат да се справят, капитане. Поне докато имаме аварийно захранване.

— И колко време ще издържи то?

— Като изключим всички, освен жизненоважните системи, при наличието на аварийния дизел — повече от двайсет и пет часа.

— Великолепно! — поклати глава Лойд. — Намираме се в добра форма. Ще поправим машините и ще продължим пътя си.

Усмихна се широко на Глин, сетне — на Бритън, но после малко се сепна. Питаше се защо изглеждат толкова мрачни.

— Проблем ли имаме?

— Нямаме ход, мистър Лойд — отвърна Бритън. — Течението ни връща обратно към бурята.

— Но досега успявахме да я преодолеем. Не може да стане по-лошо от това, нали?

Никой не отговори на въпроса му.

Бритън се обърна към Хауъл:

— В какво състояние са комуникационните ни системи?

— Всички станции за далечна връзка и спътниковите канали са извън строя.

— Излъчете SOS. Свържете се с Нова Джорджия на аварийния канал шестнайсет.

Лойд изведнъж усети ледени тръпки.

— Какъв е този SOS?

Отново никой не му отговори.

— Мистър Хауъл, какво е състоянието на повредените машини? — попита Бритън.

— И двете турбини са непоправимо засегнати.

— Пригответе се за евентуално напускане на кораба!

Лойд не можеше да повярва на чутото.

— За какво, по дяволите, говорите? Да не би корабът да потъва?

Бритън извърна очи към него, но остана безмълвна.

— Там долу е моят метеорит. Няма да напусна този кораб.

— Никой не напуска кораба, мистър Лойд, и той не потъва. Това е стандартна предпазна мярка. Ще напуснем кораба само в краен случай. А и без друго спускането на спасителни лодки в тази буря навярно ще е равносилно на самоубийство.

— Тогава да не преиграваме, за Бога. Можем да щормуваме, да изчакаме стихването на бурята и да ни вземат на влекало до Фолклендите. Нещата не стоят чак толкова зле.

— Нямаме ход, нямаме управление. След като издрейфуваме обратно в тази буря, ще ни срещнат вятър със скорост осемдесет възла, трийсетметрови вълни и течение от шест възла, като всичките ще ни тласкат в една посока — към протока Брансфийлд. Това е Антарктида, мистър Лойд. Нещата наистина стоят зле.

Лойд бе поразен. Той вече усещаше вълната, която поклащаше леко кораба. На мостика нахлу поток студен въздух.

— Чуйте ме — изсъска тихо той. — Не ме интересува какво трябва да сторите, нито как ще го направите, но не си въобразявайте, че можете да погубите моя метеорит. Разбрано ли е?

Бритън го изгледа враждебно, без да мигне.

— Мистър Лойд, точно в този момент не давам и пет пари за вашия метеорит. Безпокоя се единствено за кораба и за екипажа си. Това разбрано ли е?

Лойд се обърна за подкрепа към Глин. Ала той пазеше пълно мълчание, стоеше неподвижен, с напълно безизразно лице.

— Кога биха могли да ни вземат на влекало?

— По-голямата част от електронната ни екипировка е извън строя, но се опитваме да се свържем с Южна Джорджия. Всичко зависи от щорма.

Лойд се извърна нетърпеливо и се обърна към Глин:

— Какво става в товарния танк?

— Гарса укрепва шейната с нови заварки.

— И колко време ще отнеме това?

Глин не отговори. Нямаше и нужда, защото сега и Лойд можеше да го почувства сам. Движението на кораба ставаше все по-опасно — ужасяващи, бавни наклонявания, които траеха сякаш цяла вечност. И на върха на всеки гребен „Ролвааг“ простенваше от болка: дълбок стон, който бе наполовина звук, наполовина — вибрации. Това бе мъртвата хватка на метеорита.

Хауъл излезе от радиорубката и се обърна към Бритън:

— Свързахме се с Нова Джорджия, госпожо.

— Много добре. Включете ги на мостика, моля.

Интеркомът на мостика оживя.

— Южна Джорджия — на танкера „Ролвааг“. Преминавам.

Гласът звучеше тенекиено и бе слаб, но Бритън успя да долови характерния британски акцент на фона на статичното електричество.

Взе микрофона и включи канала.

— Южна Джорджия, намираме се в бедствено положение. Корабът е сериозно повреден, нямаме ход, повтарям, нямаме ход. Дрейфуваме на юг-югоизток със скорост пет възла.

— Разбрано, „Ролвааг“. Съобщете координатите си.

— Координатите ни са: 61 градуса 15 минути и 12 секунди юг, 60 градуса, 5 минути и 33 секунди запад.

— Съобщете ни с какъв товар сте. Под баласт или с нефт?

Глин я погледна и й кимна отривисто. Бритън изключи връзката.

— Оттук нататък — рече Глин, — ще казваме истината. Нашата истина.

Бритън отново включи предавателя.

— Южна Джорджия, корабът е преоборудван в рудовоз. Натоварени сме с… ъ-ъ-ъ… метеорит, изкопан на островите нос Хорн.

Последва кратко мълчание.

— Не ви разбрах, „Ролвааг“. Метеорит ли казахте?