Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

8.

Музей на Лойд

7 юни, 15:15

В кабинета си в чисто новата административна сграда Макфарлън крачеше неспокойно като затворено в клетка животно. Голямото помещение бе задръстено от неотворени кашони, а писалището му представляваше джунгла от планове, записки, карти и разпечатки. Беше си направил труда да махне найлоновата опаковка само от един стол. Останалите мебели бяха в найлони, а кабинетът миришеше силно на нов мокет и на прясна боя. Отвъд, през прозорците, се виждаше трескавата строителна дейност. Беше смущаващо човек да гледа колко много пари се харчеха тъй бързо. Но ако някой можеше да си го позволи, помисли си той, то това бе тъкмо Лойд. Диверсификацията на бизнеса на холдинга на Лойд — аерокосмически проекти, договори с отбранителното ведомство, разработки в сферата на суперкомпютрите, системи за електронни данни — носеше достатъчно доходи, за да го превърне в един от тройката най-богати хора на земята.

Макфарлън се застави да седне, разчисти си място от книжата, издърпа долното чекмедже на писалището и извади мухлясалия дневник на Масънкей. Само при вида на елементарния шифър върху хартията го връхлетяха спомените, до един сладко-горчиви, досущ като избледнялата сепия на стара фотография.

Отгърна корицата, разлисти страниците, вторачи се отново в странния, нечетлив почерк. Масънкей не го биваше много да води дневник. Невъзможно бе да се разбере колко часа или дни бяха минали от последния запис до смъртта му.

Nakaupo ako at nagpapausok para umalis ang mga litnik na lamok. Akala ko masama na ang South Greenland, mas grabe pala dito sa Isla Desolacion.

Макфарлън погледна дешифровката, която бе направил за Лойд:

Седя до огъня, обръгнат от дима му, за да прогоня проклетите комари. А досега си бях мислел, че в Южна Гренландия е тежко. Исла Десоласион: подходящо име. Винаги съм се питал на какво прилича краят на света. Сега вече знам.

Изглежда обещаващо: преобърнати пластове, странна вулканичност, аномалиите, засечени от спътника. Всичко това се смесва с легендите на Яган. Ала липсва смисълът. Трябва да е връхлетял дяволски бързо, може би прекалено бързо за една елиптична орбита. Продължавам да мисля за шантавата теория на Макфарлън. Господи, усещам се, че почти бих искал старото копеле да беше тук да види това нещо. Но ако беше тук, той несъмнено щеше да намери някакъв начин да прецака работата.

Утре започвам количествени изследвания на долината. Ако е там, дори и надълбоко, аз ще го намеря. Всичко зависи от утрешния ден.

И толкоз. Беше починал, съвсем сам, в едно от най-отдалечените кътчета на планетата.

Макфарлън се облегна назад на стола си. „Шантавата теория на Макфарлън…“ Истината бе, че walang kabalbalan не се превеждаше точно като „шантава“ — означаваше нещо далеч по-неласкаво — но не бе необходимо Лойд да знае всичко.

Ала и туй нямаше значение. Въпросът бе в това, че собствената му теория наистина бе шантава. И сега, поглеждайки мъдро назад, той се питаше защо се бе придържал толкова неотстъпчиво към нея, толкова дълго и на такава ужасна цена.

Всички познати метеорити идваха от вътрешността на Слънчевата система. Неговата теория за междузвездните метеорити — метеорити, чийто произход е извън нея, от други звездни системи — сега, със задна дата, изглеждаше смехотворна. Само като си помислиш, че една скала може да броди в огромното пространство между звездите и да улучи точно Земята! Математиците твърдяха, че възможността за това бе от порядъка на квинтилион към едно. И защо той не се отказа при този довод? Идеята му, че някой ден някой — а защо не и самият той — ще намери междузвезден метеорит бе фантазьорска, смехотворна, дори арогантна. И, което бе по-важно, тя бе изкривила вярната му преценка и в крайна сметка бе объркала живота му почти отвъд границите на изкуплението.

Колко странно бе да чете сега как Масънкей подхваща теорията му в дневника си. За преобърнатите пластове можеше да се очаква. Но какво бе онова, което за него нямаше смисъл? Кое бе толкова озадачаващо?

Той затвори тетрадката, изправи се и се върна до прозореца. Спомни си кръглото лице на някогашния си приятел, гъстата му, изпъстрена с пърхот черна коса, саркастичната усмивка, искрящите от хумор, жизненост и интелигентност очи. Спомни си онзи последен ден пред Нюйоркския музей — ярката слънчева светлина позлатяваше всичко с болезнена яркост — когато Масънкей се спусна тичешком по стълбите, с килнати настрани очила и с вика: „Сам! Дадоха ни зелена светлина. Тръгваме за Гренландия!“ И — още по-болезнено — спомни си нощта след като намериха метеорита Торнарсук, Масънкей бе надигнал скъпоценната бутилка уиски, светлинката на огъня играеше в кехлибарените й дълбини, докато отпиваше солидна глътка, облегнат на черния метал. Господи, какъв махмурлук ги споходи на другия ден… Ала те го бяха открили — седеше си там, сякаш някой внимателно го бе поставил върху чакъла, за да го видят всички. През годините бяха намерили заедно много метеорити, но нито един като този. Той бе връхлетял земята под остър ъгъл, бе отскочил от ледената покривка и се бе търколил на мили разстояние. Беше красив сидерит, с форма на морско конче…

И сега седеше в задната градина на някакъв токийски бизнесмен. Той му бе струвал отношенията с Масънкей. И репутацията му.

Погледна през прозореца и се върна в настоящето. Над листатите кленове и белите дъбове се издигаше градеж, напълно чужд за горната долина на Хъдсън: древна, изгоряла от слънцето египетска пирамида. Пред очите му кранът залюля поредния варовиков блок над върховете на дърветата и започна внимателно да го спуска върху наполовина издигнатата постройка. Струйка пясък се спусна от блока и вятърът я отнесе. Видя в основата на пирамидата самия Лойд, прекалено големият му корков шлем бе нашарен от сенките на дърветата. Този човек имаше слабост към мелодраматичните шапки.

На вратата се почука, влезе Глин с папка под мишница. Той си проправи път между кашоните до Макфарлън и проследи погледа му.

— Дали Лойд е купил и мумията към пирамидата? — попита той.

Макфарлън изсумтя.

— В интерес на истината той наистина я е купил. Не е оригиналната — тя била открадната отдавна — а друга. Някаква бедна душа, която е нямала и представа, че ще прекара цяла вечност в долината на река Хъдсън. Лойд е поръчал да направят и дубликати на част от златното съкровище на Тутанкамон за погребалната зала. Очевидно не е успял да купи оригиналите.

— Дори и при трийсет милиарда си има граници — рече Глин. Кимна към прозореца. — Ще слезем ли?

Излязоха от сградата и се спуснаха по насипаната с чакъл алея към гората. Скоро се озоваха на пясъчна поляна. Тук пирамидата се издигаше точно над тях, яркожълта на фона на лазурното небе. Наполовина изградената постройка лъхаше на древен прах и на безкрайната пустош на пустинята.

Лойд ги зърна и веднага дойде при тях, протегнал и двете си ръце.

— Ели! — избуча добродушно той. — Закъсняваш. Човек ще си помисли, че се готвиш да местиш връх Еверест, а не някакво си парче желязо.

Хвана Глин под ръка и го насочи към една от каменните пейки в далечния край на пирамидата.

Макфарлън се настани на пейката срещу Лойд и Глин. Тук, в сянката на пирамидата, бе прохладно.

Лойд посочи тънката папка под мишницата на Глин.

— Това ли е нещото, за което платих един милион долара?

Глин не отговори веднага; взираше се в пирамидата.

— Колко ще е висока, когато бъде завършена? — попита.

— Двайсет и четири метра — отвърна гордо Лойд. — Това е гробницата на фараона от Старото царство Хефрет II. Незначителен управник във всяко отношение — горкото хлапе починало на тринайсет години. Исках, разбира се, по-голяма. Но това е единствената пирамида извън долината на Нил.

— А с какви размери е основата й?

— Всяка страна е дълга четирийсет и пет метра.

Глин замълча за миг, присвил очи.

12
{"b":"200052","o":1}