— Хей, какво правите?

— Просто хвърлям един поглед. Ще оставим всичко така, както го намерихме. — Никой няма да знае. — Само след минута бе отворил сандъка и отвътре се показаха зелен филц и вата. Той направи внимателни прорези през няколкото пласта вата, филц и парчета стиропор и се показа част от нещо, което приличаше на маслено платно. Съдейки от факта, че другите пет сандъка са със същите размери, Пендъргаст заключи, че и те са пълни с картини.

Той пъхна фенерчето в отвора, опитвайки се да го разшири. Имаше осем платна, не рамкирани. Доколкото можеше да види, всичките бяха второразредни импресионисти — Шарл Теофил Ангран, Гюстав Кайлбот. Имаше също така две немски импресионистични работи — едната явно на Явленски, а другата — предположи Пендъргаст — на Пекщайн. По всяка вероятност картините бяха предназначени за галерията на Брок на 57-а улица.

Пендъргаст позна мигновено стиловете на различните художници, но не разпозна нито една от истинските картини, или поне от това, което се виждаше. Те бяха в най-добрия случай незначителни образци на труда на своите създатели.

Като бръкна отново в чантата си, Пендъргаст измъкна малка кожена кутия, дръпна ципа й и я остави на пода. Извади няколко инструмента от кутията — бижутерска лупа, пинсета, скалпел — и ги сложи върху най-близкия сандък. Последваха ги епруветки със запушалки.

Джонсън пристъпваше от крак на крак.

— Човече, каквото и да правите, добре ще е да побързате.

— Успокойте се, господин Джонсън. Работодателят ви няма да се върне от вечеря още известно време. Аз почти съм свършил.

Коленичейки пред най-близкия сандък, Пендъргаст насочи вниманието си към картината на Явленски. Взе пинсетите и отскубна няколко влакна от задната страна на платното, където материята бе прикрепена към рамката. След това, като използва пинсетите и скалпела, отряза малко стърчащо парченце от жълта боя от самия край на картината и го пусна в епруветката. После продължи с Пекщайн и останалите, и процедира по същия начин.

Погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет.

Подреди всичко както си беше, за да прикрие направените разрези, върна свалената страна на отворения сандък и се изправи с усмивка.

— Господин Джонсън — рече той, — моите извинения за прекъснатата вечер.

— Да, но вие още не сте ми казали кой сте и какво правите.

— Нито пък ще го сторя, господин Джонсън.

Отидоха в дневната и Пендъргаст се обърна към домакина си.

— Разполагаме с достатъчно време да се насладим на още по една чаша. — Той напълни чашите. Джонсън обърна своята на екс, след което седна. Пендъргаст изпи питието си още по-бавно, после измъкна още една пачка от джоба си.

— Както обещах — каза той.

Джонсън я взе мълчаливо.

— Направихте правилния избор — усмихна се Пендъргаст, поклони се леко и бързо излезе.

Когато се прибра в апартамента, Констанс завари Пендъргаст приведен над един химически уред. Гледаше го как потапя памучен тампон в шишенце с прозрачна течност и го допира до стружка боя в епруветката. Парченцето веднага почерня.

Той отиде до друга епруветка, после до трета, като правеше същия тест. Най-накрая погледна към нея.

— Добър вечер, Констанс.

— Някакви резултати?

Той кимна към епруветките.

— Наистина. Всичките проби от боя показват неприемливо ниво на олово. Нашият господин Лайънъл Брок има три сандъка с картини на импресионисти в заключената си спалня, но ако и останалите са като тези, всичко е фалшификат. Брок трябва да работи за някой европейски фалшификатор — човек със значителен талант, — който имитира работата на второстепенни художници, които той без съмнение размесва сред автентичните платна на големите художници. Изключително интелигентна схема, наистина: кой ще се усъмни в автентичността на второразредни художници, пренасяни от дилър, продаващ най-великолепните, най-щателно проверените за произход първокласни майстори.

— Наистина умно — съгласи се Констанс. — Но не ми прилича на човек, който би рискувал всичко това за тибетски артефакт.

— Именно. Можем да го зачеркнем. — Пендъргаст енергично извади списъка си. — Зачеркнах също така Ламбе — мек е като втасало тесто.

— Как разбра това? Представил си се за лекар?

— Ох. Да не говорим за това. Зачеркнах от списъка също така Клод Далас, както и лорд Клайвбърг, който се занимава с контрабанден износ на кокаин. Стрейдж изнася нелегално няколко изключително ценни оригинални гръцки вази и макар това да намалява вероятността той да прекарва нелегално и Агозиена, не можем напълно да го изключим. И ни остават трима: Блекбърн, Калдерон и Стрейдж. — Той обърна сребристите си очи към нея: — А как премина твоето приключение долу?

— Запознах се с жената, определена да чисти апартамента на Блекбърн. За щастие, тя е поела работата от друга прислужница, която внезапно получила психически срив малко след отплаването на кораба и се самоубила.

— Наистина ли? — попита Пендъргаст с внезапен интерес. — На борда е имало самоубийство?

— Така говорят. Просто престанала да работи по средата на смяната, върнала се в каютата си и получила пристъп. По-късно пробола окото си с парче дърво и умряла.

— Колко странно. А жената, която чисти апартамента на Блекбърн — тя какво казва?

— Че е довел собствената си прислужница и че тя командва наляво и надясно корабната камериерка. Блекбърн освен това преобзавел апартамента си за пътешествието със собствени мебели и произведения на изкуството.

— Което може да включва азиатската му колекция.

— Да. Същата камериерка срещнах да чисти и каютата на Калдерон, която се намира в съседство. Изглежда е взел със себе си много френски антики. Очевидно е толкова любезен, колкото Блекбърн — противен: дал й хубав бакшиш.

— Отлично. — В продължение на няколко минути очите на Пендъргаст се зареяха някъде далеч. После бавно се върнаха на фокус.

— Блекбърн става номер едно в списъка ни. — Той бръкна в джоба си и извади още една пачка нови банкноти. — Трябва временно да си размените местата с корабната прислужница, която чисти на Блекбърн и Калдерон. Влез там, когато апартаментът е празен.

— Но Блекбърн няма да допусне влизането на корабната прислужница, ако собствената му камериерка не е там.

— Няма значение — ако те хванат, винаги можеш да го обясниш с бюрократично недоразумение. Знаеш какво да търсиш. Бих предложил да го направиш късно тази вечер — Блекбърн, както забелязах, е пристрастен към бакарата и по всяка вероятност ще е в казиното.

— Много добре, Алойзиъс.

— О! И ми донеси боклука от стаята му, ако обичаш.

Констанс въпросително вдигна вежди. След това кимна и се обърна към витите стълби, готвейки се да се преоблече за вечерята.

— Констанс?

Тя се обърна.

— Моля те, бъди внимателна. Блекбърн е един от нашите най-силно заподозрени, а това означава, че може да е безмилостен, може би дори патологичен убиец.

Скот Блекбърн спря на входа на „Оскар“, за да закопчее шития си по поръчка костюм от „Гивс енд Хоукс“, оправи бледоморавата си вратовръзка и огледа помещението. Беше осем и четиридесет и пет и втората смяна бе започнала: рояк слаби, елегантни чуждестранни келнерки търчаха с основните блюда под сребърни капаци, предназначени за всяка маса, оставяха ги, като в същия миг един келнер заставаше зад всеки гост — и вдигаше капака да открие ястието отдолу.

Със сардонична извивка на устните Блекбърн се плъзна към масата си. Двамата му сътрапезници вече се бяха настанили и се надигнаха угоднически при появата му. Както впрочем би трябвало — Блекбърн бе инвестирал сто милиона в съответните им компании и беше член на Комисията за възнагражденията и на Управителния съвет. Двете бутилки бургундско на масата бяха вече празни сред разпилените остатъци от ордьоври, антипаста и първото блюдо — някаква дребна птица — гълъб или фазан. Когато седна, той взе една бутилка и разгледа етикета й.