— Довел си е собствена камериерка? — възкликна Констанс. — Защо?

— Той всичко е помъкнал със себе си! Собствено легло, собствени килими, собствени статуи, собствени картини, че даже и пианото си. — Ника разтърси коси. — Пфу! И разни грозни работи.

— Моля? — Констанс се престори, че не разбира думата.

— Богаташите са смахнати! — Ника отново изруга на гръцки.

— Ами неговия приятел Терънс Калдерон от съседния апартамент?

— Той ли! Не е лош. Дава ми хубав бакшиш.

— И неговите каюти ли чистиш? Също ли си носи куп собствени вещи?

Тя кимна.

— Носи. Много антики. Френски. Много хубави.

— Колкото по-богати, толкова по-лоши — намеси се Лурдес. Говореше отличен английски със съвсем лек акцент. — Миналата нощ бях в апартамента на…

— Хей! — изгърмя един глас иззад тях.

Констанс се обърна и видя надзирателката, застанала зад стола й с ръце на мощните си хълбоци и свиреп поглед.

— На крака! — каза жената.

— На мен ли говорите? — отговори Констанс.

— Казах: на крака!

Констанс кротко се изправи.

— Не съм те виждала преди — произнесе жената с враждебен тон. — Как ти е името?

— Рюлке — каза Констанс. — Лени Рюлке.

— За какво отговаряш?

— Каютите на Палуба 8.

Изражение на жесток триумф раздвижи месестото лице на жената.

— Така си и мислех. Знаеш много добре, че не трябва да ядеш тук! Отивай долу в кафетерията на Палуба Д, където ти е мястото.

— Каква е разликата? — попита Констанс мило. — Храната не е по-добра, отколкото тук.

Триумфалното изражение върху лицето на надзирателката се замени от невяра.

— Защо ти, нахална кучко… — Тя замахна и удари Констанс по дясната буза.

Констанс никога не бе удряна през живота си. Тя замръзна за миг. След това направи инстинктивно крачка напред, ръката й стискаше здраво вилицата. Нещо в движението й накара очите на надзирателката да се разширят. Жената отстъпи.

Констанс бавно остави вилицата на масата. Помисли си за Мария и за обещанието, което й бе дала. Лицето на рускинята бе побеляло. Другите две камериерки прилежно се бяха навели над чиниите си.

Около тях жуженето от апатичните разговори, които бяха секнали заради препирнята, се поднови отново. Тя вдигна очи към надзирателката, за да запомни лицето й. После — с пламтяща буза — се дръпна от масата и излезе.

Първи помощник-капитан Гордън Льосюр усети надигащо се чувство на тревога, когато влезе в монашеския офис на Кемпър. Липсващата пътничка не се бе появила и съпругът й настояваше да се срещне с всички старши офицери. Комодор Кътър се беше затворил в каютата си от осем часа, в едно от мрачните си настроения, и Льосюр не смееше да го безпокои заради Евъред или когото и да било друг. Вместо това той възложи вахтата на втория помощник и покани старши помощника Каръл Мейсън за срещата.

Евъред крачеше напред-назад в тясното пространство, лицето му беше червено, гласът му трепереше. Изглеждаше така, сякаш се намира на ръба на истерията.

— Минава четири следобед — тъкмо казваше той на Кемпър. — Минаха осем проклети часа, откакто ви сигнализирах за изчезването на съпругата си.

— Господин Евъред — започна Кемпър, шефът по сигурността. — Това е голям кораб, има много места, където тя би могла да бъде…

— Само това ми повтаряте всички — тросна се Евъред и гласът му се издигна. — Тя още не се е върнала. Чух съобщението по радиоуредбата, както и всички останали, видях малката снимка, която показахте по екраните на телевизорите. Това не е в стила й, никога не се е случвало да е дълго някъде, без да ми се обади. Искам корабът да бъде претърсен!

— Нека ви уверя…

— По дяволите скапаните ви уверения! Може да е паднала някъде, да се е наранила, да не може да извика или да се обади по телефон. Може да е… — Той спря, като дишаше тежко, избърсвайки яростно една сълза с опакото на ръката си. — Трябва да се свържете с Бреговата охрана, да съобщите на полицията, да ги доведете тук.

— Господин Евъред — обади се Мейсън, поемайки инициативата, за огромно облекчение на Льосюр. — Намираме се по средата на Атлантическия океан. Дори ако полицията или Бреговата охрана имат юрисдикция — каквато те нямат, — не биха могли да стигнат до нас. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че имаме проверени от времето процедури за справяне в такъв род ситуации. Шансовете тя да не иска да бъде намерена по някаква причина са почти един процент. Трябва да обмислим дали не е възможно да е в нечия друга компания.

Евъред насочи треперещия си показалец към Льосюр:

— Казах му тази сутрин, че жена ми не е такава! Не приемам подобни намеци нито от вас, нито от който и да било друг!

— Не правя намеци, господин Евъред — продължи Мейсън с тих, но твърд глас. — Просто ви повтарям, че няма причина да се безпокоите. Повярвайте ми, статистически вие сте на по-сигурно място на борда на този кораб, отколкото в собствения си дом. Казвайки това, ние приемаме сериозно сигурността, и като се има предвид естеството на проблема, ще назначим претърсване на кораба. Незабавно. И лично аз ще го наблюдавам.

Ниският компетентен глас на Мейсън и гладката й реч имаха очаквания ефект. Евъред все още беше зачервен и дишаше тежко, но след малко преглътна и кимна.

— Точно за това молех от самото начало.

След като Евъред си тръгна, тримата останаха мълчаливи. Най-накрая шефът по сигурността въздъхна тежко и се обърна към Мейсън:

— Е, капитане?

Старши помощникът се взираше замислено към празния изход.

— Има ли някакъв начин да получим психиатричен профил на госпожа Евъред?

Тишина.

— Нали не мислите, че…? — вдигна вежди Кемпър.

— Всичко е възможно.

— Според закона трябва да минем през съпруга й — каза Кемпър. — Това е стъпка, която бих направил с върховно нежелание, освен ако наистина не сме сигурни, че тя… не е повече на кораба. По дяволите! Вече имахме проблем с морала на екипажа заради онази откачена икономка — моля се на Господа да я открием.

Мейсън кимна.

— Аз също. Господин Кемпър, моля ви, организирайте претърсване ниво две. — Тя погледна към Льосюр. — Гордън, бих искала да работите с господин Кемпър лично.

— Разбрано, сър — каза Льосюр. Той се сви вътрешно. Претърсване ниво две включваше всички обществени пространства, всички жилища на екипажа и цялата секция с трюмове — всъщност всичко, освен самостоятелните каюти. Дори да се мобилизираше целият охранителен състав, щеше да отнеме поне един пълен ден. Освен това имаше някои места дълбоко във вътрешността на кораба, които просто не можеха да бъдат претърсени както трябва.

— Съжалявам, Гордън — каза тя, прочитайки изражението върху лицето му. — Но това е стъпка, която трябва да предприемем. Правилник.

„Правилник“, помисли си той мрачно. Беше си чиста формалност. Пасажерските каюти можеха да бъдат претърсвани само при ниво три и комодор Кътър би трябвало да го възложи лично. На корабите, на които Льосюр бе работил, подобно претърсване не беше провеждано, дори когато някой беше скочил от борда. И той специално си мислеше, че госпожа Евъред е направила точно това: че е скочила. Самоубийство в морето бе нещо по-разпространено, отколкото пътниците подозираха. Особено на такова луксозно пътешествие, където някои хора искат да си тръгнат от живота със стил. Голяма ирония, защото това бе начинът на круизната индустрия да ги замете под черджето и да направи всичко, за да скрие новината от останалите пътници. И вместо да си отиде със стил, госпожа Евъред може просто да беше петстотин мили зад тях, на хиляда стъпки дълбочина…

Мислите на Льосюр бяха прекъснати от почукване. Той се обърна и видя един от охранителите да стои на прага.

— Господин Кемпър, сър?

— Да? — отвърна Кемпър.

— Сър — каза мъжът нервно, — става въпрос за две неща. — Той подсмръкна, чакайки.