Пол Битърман си пое дъх шумно. Нещо не беше наред тук — никак не беше наред.

Предполагаше се, че димът ще се носи из въздуха, ще се извива и ще се обръща, размивайки се до тънки струйки по края. Но този просто си стоеше тук, с големина на човек, странно зъл, сякаш опълчен срещу него. Беше толкова правилен и гладък, че изглеждаше твърд, като живо същество.

Той усети, че сърцето му започва да бие ускорено от страх. Дали си въобразяваше, или наистина плътният облак имаше формата на човек? Виждаха се израстъци, които изглеждаха като ръце; бъчвообразна глава с лице, странни крака, които се движеха, сякаш танцувайки… О, Господи, не приличаше на човек, а на зъл дух…

Точно в този момент нещото бавно протегна парцаливите си ръце и с ужасяваща решителност тръгна с вълнообразни движения право към него.

— Не! — изкрещя той. — НЕ! Махай се! Махай се!

Тези отчаяни крясъци бяха последвани от бързо отваряне на вратите на каютите от двете страни на коридора на Палуба 9. Настъпи кратка, наелектризирана тишина. После ахване; писъци; глухият звук от тяло, рухнало на килима; френетично захлопване на врати. Битърман не чу нищо от това. Цялото му внимание, всяка фибра от неговото същество бе прикована в уродливото нещо, което идваше все по-близо, още по-близо…

После всичко отмина.

Льосюр местеше очи от Хентоф към Кемпър, после обратно. Той вече се чувстваше обиден, че комодорът беше прехвърлил проблема към него — той беше корабен офицер в края на краищата, а не служител в казиното. Отгоре на всичко нещата продължаваха да се влошават. С най-малко едно убийство, а може би дори три, той имаше да се занимава с много по-опасни и обезпокоителни неща от това. Той отново премести поглед от лицето на Хентоф към Кемпър.

— Искам да съм сигурен, че съм правилно разбран — произнесе той. — Казвате ми, че този тип Пендъргаст е успял да накара картоброячите да изгубят един милион паунда на масите за блекджек, като в същото време е събрал за себе си печалба от почти триста хиляди.

Хентоф кимна.

— Точно така, сър.

— Струва ми се, че вас просто са ви оскубали, господин Хентоф.

— Не, сър — възрази Хентоф с ледена нотка в гласа. — Пендъргаст трябваше да спечели, за да загубят те.

— Обяснете.

— Пендъргаст започна с проследяване на разбъркването на картите — техника, в която наблюдавате пълна подкова за игра, запаметявате позициите на определени критични карти или групи от карти, наречени „слъгове“, след което ги проследявате визуално по време на разбъркването. Той успя също така да зърне долната карта и след като му предложиха да цепи, успя да пъхне тази карта точно на мястото, на което искаше.

— Не ми изглежда възможно.

— Става въпрос за добре познати, извънредно трудни техники. Този Пендъргаст изглежда ги владее по-добре от останалите.

— Това все още не обяснява защо е било нужно Пендъргаст да спечели, за да загубят те.

— Като се знае къде са били определени карти, и това се комбинира с броячна система, той е в състояние да контролира картите „по течението“ към останалите играчи при всяко влизане или излизане от играта.

Льосюр кимна бавно, докато смилаше казаното.

— Той трябваше да спре бързо добрите карти, за да направи така, че лошите да отидат „по течението“. За да накара другите да загубят, той трябваше да спечели.

— Схванах — произнесе раздразнено Льосюр. — И сега искате да знаете какво да правите с печалбите му?

— Точно така.

Льосюр се замисли за момент. Всичко опираше до това как комодор Кътър ще реагира, когато тази работа стигне до ушите му — което, разбира се, щеше да стане. Отговорът не беше обнадеждаващ. И когато и Корпорацията научеше, щеше да стане още по-зле. По един или друг начин те трябваше да върнат парите обратно.

Той въздъхна.

— Ако не искаме да имаме проблеми с компанията, трябва да върнете парите обратно.

— Как?

Льосюр извърна умореното си лице.

— Намерете начин.

Трийсет минути по-късно Кемпър вървеше по застлания с плюшен килим коридор на Палуба 12, с Хентоф по петите, чувствайки как се поти неприятно в тъмния си костюм. Той спря пред вратата на апартамент „Тюдор“.

— Сигурен ли сте, че това е подходящото време? — попита Хентоф. — Единайсет часът е.

— Не останах с усещането, че Льосюр иска да изчакаме — отвърна Кемпър. — А вие? — След което се обърна към вратата и почука.

— Влезте! — долетя далечен глас.

Те влязоха и видяха Пендъргаст и младата жена, която пътуваше с него — Констанс Грийн, негова племенница или нещо такова — в салона, на намалено осветление, да седят зад масата с останалата част от изисканата вечеря пред себе си.

— А, господин Кемпър — каза Пендъргаст като се изправи и побутна настрана салатата си от кресон. — И господин Хентоф. Очаквах ви.

— Нима?

— Естествено. Работата ни не е завършена. Заповядайте, седнете.

Кемпър се отпусна с известна несръчност на близкия диван. Хентоф взе един стол, поглеждайки от агент Пендъргаст към Констанс Грийн и после обратно, сякаш се опитваше да схване истинските им взаимоотношения.

— Да ви предложа по чаша порто? — попита Пендъргаст.

— Не, благодаря — отказа Кемпър. След миг на неловка тишина той продължи: — Исках отново да ви благодаря, че се погрижихте за онези картоброячи.

— Пак заповядайте. Приехте ли съвета ми за това как да им противодействате срещу повторно печелене?

— Да, благодаря ви.

— Проработи ли?

— Абсолютно — кимна Хентоф. — Щом в казиното влезе наблюдател, веднага изпращаме коктейлна келнерка да го въвлече в тривиален разговор — като винаги намесва цифри. Това направо ги побърква, но нищо не могат да направят.

— Отлично. — Пендъргаст хвърли въпросителен поглед към Кемпър. — Има ли нещо друго?

Кемпър разтърка слепоочието си.

— Ами, тук възниква въпросът за… парите.

— Да не говорите за онези пари? — И Пендъргаст кимна към бюрото, където, забеляза Кемпър едва сега, стоеше купчина от дебели пликове, овързани с тънки гумени ластичета.

— Ако са от печалбата от казиното, да.

— И възниква въпрос за парите?

— Вие работихте за нас — каза Кемпър, чувствайки неубедителността на довода си, още преди да го е изрекъл. — Печалбата по право принадлежи на работодателя ви.

— Не съм служител на никого — каза Пендъргаст с ледена усмивка. — Освен, разбира се, на федералното правителство.

Кемпър усети мъчителна неловкост под сребристия поглед.

— Господин Кемпър — продължи Пендъргаст, — вие сте наясно, разбира се, че стигнах до тази печалба законно. Броенето на карти, проследяването на разбъркването на картите и останалите техники, които използвах — всички те са законни. Попитайте господин Хентоф. Дори нямаше нужда да тегля от кредитната линия, която ми предложихте.

Кемпър хвърли поглед към Хентоф, който кимна нещастно.

Поредна усмивка.

— Е, в такъв случай: отговорих ли на въпроса ви?

Кемпър си представи как докладва всичко това на Кътър и усети, че гръбнакът му се вдървява.

— Не, господин Пендъргаст. Ние смятаме, че тази печалба е за казиното.

Пендъргаст се приближи до бюрото. Взе един от пликовете, измъкна дебела пачка с банкноти и лениво ги прелисти с палец.

— Мистър Кемпър — произнесе той, обърнат с гръб към него, — обикновено не ми и хрумва да помагам на казино да възстанови парите си срещу комарджии, които прибират парите на банката. Симпатиите ми щяха да са в друга посока. Знаете ли защо ви помогнах?

— За да ни накарате да ви помогнем.

— Само донякъде. Направих го, защото съм сигурен, че на борда има убиец и заради сигурността на пътуващите трябва да го идентифицирам — преди да е убил отново. За съжаление, той все още е с една стъпка пред мен.

Унинието на Кемпър се задълбочи. Никога нямаше да си върне обратно парите, плаването се очертаваше като истинска катастрофа по всички фронтове и щяха да обвинят него.